2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
София, 10.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 704 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. И. Т., с адрес в [населено място], представляван от адв. Е. Х., против решение № 69 от 7 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 261/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 33 от 8 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 37/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която е отхвърлен искът на Т. за осъждането на Прокуратурата на Република България да й заплати сумата от 23000 лева обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 1728,93 лева обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение по наказателно дело и такси по изпълнително дело, претърпени в следствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, за което е оправдана с решение № 44 от 20 април 2017 г. по внохд № 18/2017 г. на апелативния съд в [населено място] след възобновяване на наказателното производство по искане на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при допуснати всички нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд се е задоволил да оцени правилността на изводите на решението на първата инстанция, без да обсъди правилността на фактическите констатации – не са обсъдени оплакванията за невъзможността на касаторката да упражнява професията си на преводач, сведения за което носят показанията на свидетел; освен, че се е чувствала затруднена да работи, касаторката се е затворила в себе си и не е желаела да контактува с колеги. Изтъква се, че неправилно съдът приема, че обвинението против касаторката е от 2014 г., тъй като досъдебното производство е образувано през 2012 г., и недооценени са останали следствените действия през това време; неправилно е оценено твърдението на касаторката за страданията й, свързани със смъртта на баща й – тя е изпитвала чувство на вина, че родителите й са били в течение на несправедливото обвинение и са съпреживявали с нея. Липсвало произнасяне по твърдението, че обвинението е допринесло за злепоставянето на касаторката в обществото и нагласата и отношението на приятели и колеги. Неправилно бил приложен чл. 52 ЗЗД, като са пренебрегнати реалните психични преживявания на касаторката за периода на наказателната репресия, недооценени били депресията и сериозното психично разстройство, в което била изпаднала и проведеното лечение. Пренебрегнато е, че касаторката е била неосъждана, но е била осъдено двукратно, изтърпяла е наложеното наказание „пробация“. Като неправилно се сочи и решението в частта му за съпричиняването от страна на касаторката, като е нарушена практиката на ВКС, и без наличие на насрещна жалба, съдът приема, че съпричиняването от ищцата е в много по-значителна степен. По отношение на имуществените вреди се сочи, че присъдените разноски на пострадалата са в резултат на незаконно обвинение, и след неговото отпадане, платените от касаторката разноски не се следват и представляват за нея вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се твърди, че решението е очевидно неправилно.
Ответникът Прокуратура на Република България не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид признаването на касаторката за невиновна и оправдаването й по реда на възобновяването на наказателното производство – с решението на наказателния съд е прието, че в поведението на касаторката частично са налице признаците на извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, като от субективна страна е налице евентуален умисъл по чл. 11, ал. 1 НК, с оглед на което извършеното представлява административно нарушение по ЗДвП и по реда на ЗАНН, но не представлява престъпление. Счетено е, че наказателното производство е продължило три години, и определената сума за обезщетение на неимуществените вреди кореспондира с характера и степента на уврежданията, както те са установени от разпитаните свидетели. Подчертава се, че не е установено влошаване на здравето до степен на заболяване; липсват наложени мерки за процесуална принуда; отчетено е изтърпяването на наложеното наказание „пробация“; обвинението не е за тежко умишлено престъпление. Прието е за правилно прилагането на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Изложени са съображения за съпричиняване от страна на извършител в случаите, когато фактите, установени в хода на наказателното дело и потвърдени с влязлата в сила оправдателна присъда, сочат осъществено от обективна и субективна страна изпълнително деяние на конкретно престъпление, но наказателната отговорност не се реализира поради несъставомерност на причинените имуществени вреди. Отречено е да е налице причинна връзка между незаконното обвинение и последвалата смърт на бащата на касаторката. Отречено е и че ищцата е останала без работа поради незаконното обвинение – свидетелите сочели, че тя сама се е отказала да приема преводи срещу заплащане.
Касационната жалба следва да се остави без разглеждане в частта на решението, постановено по иска за имуществени вреди, предявен за сумата от 3872,59 лева, тъй като съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева за граждански дела.
Настоящият съдебен състав приема, че касационното обжалване следва да се допусне по обусловилия изхода въпрос по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ – кои обстоятелства следва да се ценят като съпричиняване при отговорността на държавата при незаконно обвинение в престъпление. Касационното обжалване се допуска, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 51 по гр.д. № 4621/2015 г., III г.о., решение № 244 по гр.д. № 1205/2012 г., IV г.о., решение № 112 по гр.д. № 372/2010 г., IV г.о.
Останалите въпроси на касаторката не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът за задължението на въззивния съд да отговори на всички оплаквания във въззивната жалба, по който се твърди противоречие с т. 19 от ТР № 1/2011 г., ОСГК. Тълкувателното дело, посочено от касаторката, не касае поставения правен въпрос, а разрешава въпроси, свързани с правото на строеж. На настоящия съдебен състав обаче е известна практиката на ВКС, установена в съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, и съблюдавана и при действието на ГПК от 2007 г., че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд; в тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. В процесния случай, противно на твърденията на касаторката, разясненията на посоченото от съдебния състав тълкувателно решение, не са нарушени. Макар и лаконично, съдът е дал отговор на посочените във въззивната й жалба оплаквания. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с конкретните изводи на съда по доказателствата и по установяването на твърденията й в процеса, не означава, че съдът не е изпълнил задължението си да извърши решаващата си дейност, съответно – да отговори на съответните оплаквания – относно имуществените вреди е заявено, че решението е правилно и е препратено към мотивите на първата инстанция (в тази част касационната жалба се оставя без разглеждане), претърпените неимуществени вреди са приети за установени съобразно свидетелските показания, прието е, че липсват доказателства за такова разстройство на здравето на касаторката, което да е довело до заболяване. Ето защо не може да се сподели тезата на касаторката, че в случая мотивите на въззивното решение представляват по-скоро контролна преценка на първоинстанционното решение, а не въззивна такава. Поради необосноваване на допуснато противоречие с практиката на ВКС, касационното обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
Вторият въпрос е по приложението на чл. 52 ЗЗД, по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 192 по гр.д. № 1571/2011 г., III г.о., решение № 180 по гр.д. № 715/2017 г., III г.о., решение № 244 по гр.д. № 1205/2012 г., IV г.о., решение № 105 по гр.д. № 4006/2015, IV г.о. В първото от сочените решения ВКС обобщава (неизчерпателно) обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението по реда на ЗОДОВ: продължителността на наказателното преследване (включващо разследването в досъдебната фаза и поддържането на обвинение в съдебната), личността на увредения (включително притежавания авторитет в бизнеса и в обществото), настъпилите промени в отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на репутацията на лицето, всички негативни отражения в резултат на воденото наказателно производство, включително върху душевното и здравословното състояние на лицето, извън неизбежно следващите се по човешка презумпция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот. С второто посочено решение ВКС отбелязва, че в съответствие с постановките на ППВС № 4/1968 г., т. II, съдът следва да прецени обстоятелствата, относими към накърнените нематериални блага за всеки отделен случай, каквито са характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, продължителност на наказателното производство, вид на наложената мярка за неотклонение, характер на обвинението/тежестта на престъплението, в което ищецът е обвинен, данни за личността на подсъдимия с оглед това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, и пр. И в другите две цитирани решения на ВКС се възприемат постановките на ППВС № 4/1968 г. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, включително задължителната такава. Съобразени са претърпените от ищцата негативни психически изживявания за периода от привличането й като обвиняема до оправдаването й. Съобразено е и че липсва наложена мярка за неотклонение, че касаторката е изтърпяла наложеното й наказание, както и че обвинението не е за извършването на тежко умишлено престъпление. Ето защо по този въпрос не се налага касационното обжалване да бъде допускано.
За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 5 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Е. И. Т., с адрес в [населено място], против решение № 69 от 7 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 261/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се потвърждава решение № 33 от 8 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 37/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му за отхвърляне иска на Т. за осъждането на Прокуратурата на Република България да й заплати сумата от 1728,93 лева обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение по наказателно дело и такси по изпълнително дело, претърпени в следствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, за което е оправдана с решение № 44 от 20 април 2017 г. по внохд № 18/2017 г. на апелативния съд в [населено място] след възобновяване на наказателното производство по искане на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
Определението в тази си част може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от получаването на препис от определението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 69 от 7 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 261/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в останалата му част, с която се потвърждава решение № 33 от 8 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 37/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която е отхвърлен искът на Е. И. Т. за осъждането на Прокуратурата на Република България да й заплати сумата от 23000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в следствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, за което е оправдана с решение № 44 от 20 април 2017 г. по внохд № 18/2017 г. на апелативния съд в [населено място] след възобновяване на наказателното производство по искане на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
УКАЗВА на касаторката в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 5 лева за касационното обжалване, като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в публично съдебно заседание след представяне на доказателство за платена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: