6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
[населено място], 29.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1853 по описа за две хиляди и седемнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на М. Т. Т., подадена от същия лично и в качеството му на Едноличен търговец „Т. – М. Т. – Х.„, за отмяна на решение № 116/ 04.05.2017 г. по т.д. № 74/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 115/22.12.2016 год. по т.д.№ 146/2015 г. на Окръжен съд – Хасково, за уважаване на предявените срещу касатора от [фирма] обективно, кумулативно съединени искове с правни основания чл.266 ЗЗД – за сума в размер на 39 400 лева / дължим остатък от възнаграждение по сключен между страните договор за изработка – СМР / и чл.86 ал.1 ЗЗД – за сумата от 12 085,67 лева – обезщетение за забава в издължаване на остатъка от възнаграждението.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, както и като необосновано. В аспект на възражението си за недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд по искове срещу конституирания последващо / в първото по делото заседание /, наред с първоначално конституирания – ЕТ „ Т. – М. Т. – Х. „, самостоятелен ответник физическото лице – М. Т.,касаторът оспорва извода на въззивния съд, че не е налице недопустимо произнасяне, поради недопустимо конституиране на втори ответник / дърлжимо в срока по чл.372 ал.2 ГПК/, предвид съвпадащата правосубектност на физическото лице М. Т. и Едноличния търговец, като какъвто е регистриран, съгласно Търговския закон. Според страната, от значение и за основателността на исковете е обстоятелството в какво качество за лицето М. Т. е възникнало правоотношението му с ищеца – като физическо лице или като търговец. Оспорва се и правилността на извода, че с частичното плащане на остатък от дължимото възнаграждение по договора за изработка / плащане по фактура № 2632 / 29.10.2010 год. / , друг остатък от което,обаче, е предмет на главния иск и за който е издадена процесната фактура № 4549/15.05.2012 г., е извършено признание на задължението по процесната фактура, поради което и течащата за същото вземане погасителна давност следва да се счита прекъсната, на основание чл.116 б.”а” ЗЗД. Дори да би се счела прекъсната с частичното плащане, давността неправилно не е счетена като изтекла, считано от 29.10.2010 год., към момента на депозиране исковата молба спрямо конституирания втори ответник – физическото лице М. Т. . Касаторът оспорва и извода за неоснователност на предявеното възражение за прихващане .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. По първия от формулираните въпроси отрича обосноваването на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, цитирайки съдебна практика, твърдейки да е в унисон с въззивното решение – реш.№ 172 по т.д.№ 2535/2013 год. на І т.о.и цитираната в същото задължителна съдебна практика.Според тази практика,осчетоводяването на задължението от ответника – длъжник, включването му в дневниците за покупка и в справка – декларация по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността на престацията / установени в процесния случай обстоятелства / съставляват извънсъдебно признание на вземането, което прекъсва давността. Допълнителен селективен критерий по следващите два въпроса, ответната страна оспорва, цитирайки задължителна съдебна практика в подкрепа на тезата за съвпадаща правосубектност на физическото лице и Едноличния търговец, регистриран от същото, изключваща разграничаването им като самостоятелни правни субекти : реш.№ 80 по т.д.№ 287 / 2011 г. и решение № 437 по гр.д.№ 70/ 2011 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил исковете си, с правни основания чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД , срещу Едноличен търговец „ Т. – М. Т. – Х.„.Същият е оспорвал исковете с възражение за изтекла погасителна давност на вземането от главницата, считано от 07.08.2009 год. / при предявен иск на 09.12.2015 год. / – с изтичането на тридневен срок от уведомяването си за изпълнение на възложената работа /прието за осъществило се към датата на констативния протокол от 03.08.2009 г. за приемането й /. В евентуалност от уважаване на исковете е противопоставил възражение за прихващане с дължимо от ищеца обезщетение за пропуснати ползи от забавата му в изпълнение на възложеното / 7 месечна /, съизмерими с неполучена наемна цена, съгласно сключени с трето за спора лице договори за наем на два обекта, находящи се в сградата , изпълнение на СМР по която ищецът е дължал и която забава / макар нямаща пряко отношение към извършвани в двата обекта СМР, а по отношение фасадата на сградата / е препятствала издаването на разрешение за ползване на цялата сграда, с което се обосновава и причинната връзка между същата и търпимите от ответника вреди от нереализирана наемна цена. Във връзка с възражението за прихващане , ищецът – в допълнителна искова молба – е противопоставил довод за неоснователност, тъй като сочените наемни договори не са сключени от Едноличния търговец „Т. – М. Т. – Х.„, а от М. Т. в качеството му на физическо лице,а не търговец, както и от съпругата му.Доколкото процесните помещения не са част от предприятието на търговеца, ищецът е счел, че позоваване на пропуснати ползи от ползването на такова имущество, е неоснователно.В допълнителния отговор ответникът е акцентирал на обстоятелството, че договора за изработка с ищеца, както и всички последващи разплащания по същия,вкл. издаваните фактури, е извършвал / подписвал в качеството на физическо лице, а не Едноличен търговец. Предвид последното, ищецът е поискал и съдът конституирал М. Т. – качеството му на физическо лице, наред с ЕТ „ Т. – М. Т. Х. „ в първото открито съдебно заседание по делото.
За да уважи изцяло исковете,приемайки възражението за прихващане неоснователно, първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с евентуално пасивно субективно съединени искове срещу самостоятелни ответници – М. Т. / предпочитан ответник / и ЕТ „ Т. – М. Т. Х.„ / евентуален ответник/. Намирайки ги за основателни срещу предпочитания ответник е счел за ненастъпила процесуална предпоставка за произнасяне прямо евентуалния ответник.
Въззивният съд е потвърдил решението, сезиран с въззивна жалба от М. Т. – лично и в качеството му на представляващ ЕТ „ Т. – М. Т. Х.„ но е приел,че не се касае за самостоятелни правни субекти , поради което и не може да се възприеме за основателен довода за недопустимо конституиране на втори ответник / каквото,според съда , е следвало да се претендира най-късно с допълнителната искова молба – чл.372 ал.1 ГПК /, респ. за недопустимо произнасяне спрямо М. Т.. Счел е, че възражението за погасяване на главното вземане по давност е неоснователно,тъй като частичното плащане по фактура №2632/29.10.2010 год. съставлява извънсъдебно признание на вземането, прекъсващо давността, течаща считано от 03.08.2009 год. и неизтекла към датата на подаване на исковата молба – 09.12.2015 г.. Не е излагал мотиви относно изтичането й към датата на конституиране на М. Т.. Като последица от уважаването на иска по чл.266 ал.1 ЗЗД, е уважил и акцесорната претенция за лихва за забава, за период три години назад спрямо датата на исковата молба – 09.12.2012 г. – 09.12.2015 г. . Възражението за прихващане е отхвърлено като неоснователно с основния довод, че не е доказано забавеното въвеждане в експлоатация на цялата сграда, с издаване разрешение за ползване / на 01.08.2009 г., вместо на 01.01.2009 год. / да е било в причинна връзка единствено със забавеното изпълнение на ищеца, макар по фасадата на сградата , извън етажите на които са разположени обектите – предмет на сключените от ответника договори за наем с трето за спора лице, и извън самите обекти.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Частичното плащане на парично задължение по договор представлява ли признание на цялото вземане, по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността за неплатения остатък от задължението ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие на въззивния акт с реш.№ 98 по т.д.№ 851 / 2012 г. на І т.о., реш.№ 87 по по т.д.№ 1171 / 2014 г. на І т.о. и реш.№ 100 по т.д.№ 194 / 2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – с цитирана казуална практика и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 2/ При предявен иск по чл.79 ЗЗД, определящо ли е за основателността на иска обстоятелството дали ответникът е страна по материалното правоотношение в лично качество или в качеството си на едноличен търговец ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие на въззивното с реш.№ 172 по гр.д.№ 156 / 2009 г. на І г.о. на ВКС , както и с позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика в отговор на същия ;3/ Допустимо ли е изменение на иска,с конституиране на нов ответник, наред с първоначалния, при което практически се стига до пасивно субективно съединяване на искове срещу едно и също физическо лице – веднъж в личното му качество и втори път – като регистриран Едноличен търговец? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, отново предвид липса на формирана в отговор на същия задължителна съдебна практика.
Първият от формулираните въпроси покрива всеки от изискуемите – общ и допълнителен / в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / – селективни критерии за допускане на касационното обжалване, предвид произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика – решения по реда на чл. 290 ГПК. Противопоставената от ответната страна съдебна практика, в обосноваване значимостта на друго основание за наличие на извънсъдебно признание на вземането, не може да е предмет на съобразяване в настоящото производство, вкл. като основание за недопускане на касационното обжалване,поради възможен идентичен извод за прекъсната погасителна давност.
Вторият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е зададен в аспект на преценка на основателност на исковете .Поддържаната от касатора самостоятелност в процесуалната и материалноправна легитимация на физическото лице и същото, но в качеството на регистриран Едноличен търговец, е била предмет на въведен довод за недопустимост на конституирането на физическото лице като втори ответник, след изтекъл преклузивен срок,съгласно чл.372 ал.1 ГПК, предпоставящо недопустимост и на произнасянето на съда. Този му довод по същество предпоставя въпрос относно преклузията по отношение конституирането на съответник / без замяна на страна по спора / и ограничено ли е същото в срока по чл.372 ал.1 ГПК ,какъвто не е формулиран. Освен това, съдът не е обосновал основателност на исковете независимо от обстоятелството кой е фактически страна по сключения между страните договор, потвърждавайки уважаването им срещу физическото лице, което е и формално страна по сключения договор за изработка, както и страна по ценената като основание за прекъсване на давността фактура.
Третият от формулираните въпроси също не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като съдът не е коментирал допустимо или недопустимо изменение на искове, а отрекъл изобщо наличието на процесуална хипотеза на подобно пасивно субективно съединяване, предвид съвпадаща процесуална легитимация на физическото лице и на същото, но в качеството на регистриран Едноличен търговец, като последица от съвпадащата им правосубектност , респ. отричайки възможността да бъдат самостоятелни страни в едно и също производство. Не в този смисъл и с това съдържание е формулиран третия от въпросите. Но дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий,не се явява обоснован допълнителния такъв, единствено с формалното цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и в несъответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116 / 04.05.2017 г. по т.д. № 74 / 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на М. Т. Т., в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса от 1 033,71 лева.
След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. – за насрочване или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :