5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
С., 23,07,2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №919/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. В. Д., починал след подаване на касационната жалба и на негово място с определение №144 от 18.06.2010г., постановено по делото са конституирани наследниците му по закон – В. Й. Д. и Л. Д. Д. / наследникът по закон на починалия касатор – В. Д. Д. се е отказал от наследството му – отказа вписан в специалната книга на БРС под №19/26.03.2010г. – съд. у-ние №2695на БРС, поради което същият не е конституиран като страна – касатор в настоящето производство/ против решение №30 от 27.04.2011. по т.д. №15/11 на Бургаски апелативен съд..
Ответниците по касация-И. Й. С. и [фирма] – [населено място], чрез процесуалният си представител, са на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са посочили, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т.1,2 и 3 ГПК. Изложили са, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан с „ назначаване на вещи лица в хипотезата на чл.195, ал.2 ГПК… и по точно следва ли съдебния състав да даде възможност на всяка от страните да посочи вещо лице…”. Поддържано е общо противоречие с определение №67 /09г. на ВтАС и е твърдяно наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК обосновано с различията с новата уредба на чл.195 ГПК, сравнен с чл.157, ал.2 ГПК. Посочено е още, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса свързан с преценката на експертното заключение, в случаите когато има разногласие между вещите лица. Този въпрос бил решен в противоречие с практиката на ВКС – изброени и приложени са решения на този съд, без да е обосновано конкретно противоречие. Поддържано е още, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „относно правомощията на въззивния съд … и доколко тези правомощия налагат самостоятелно изследване от страна на съдебния състав наличието или липса на каузално правоотношение- в случаите, в които се твърди преюдициална връзка между главно облигационно правоотношение и запис на заповед…”. Страната лаконично е посочила, че по отношение на така поставения въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК обосновано с това, че решението на ВКС щяло да доведе до отстраняване неяснотите в съотношението на конкретни правни норми- преклузията на процесуални парва – 260, т.5 ГПК и чл.7 и чл.146, т.5 вр. чл.273, както и въпроса за приложимост на даденото с ТРОСГК №1/2000г. – т.5, 6, 10 и 19 разрешение. Други доводи не са развити.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от тях въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че са хипотетични и фактически и не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, като са поставени в контекста на защитната теза на страната, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторите са поддържали, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, страната не е сочила каквито и да било доводи относими към това основание. Твърдяното противоречие при разрешаване на поставените въпроси с изброените и приложени решения е относимо към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като тези актове обективират единствено казуална практика на ВКС, а не задължителна / определението на ВтАС не обективира съдебна практика съобразно разрешенията на т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г./. Но и спрямо тях страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на поставените въпроси, тъй като тези решения третират различна фактическа обстановка, очертана по различни искове и съответно водеща до различни правни изводи. Независимо, че всички те третират въпроси свързани с представени експертни заключения по тях, хипотезите са различни, като нито едно от тези решения не разглежда изрично поставените от касаторите въпроси, за да се обсъжда евентуалното им противоречиво разрешаване при сравняването им с въззивното решение. Така напр. решение №147/09гг. на ВКС третира иск по чл.108 ЗС, решение по гр.д. 1342/05г. на ВКС, ІІг.о. разглежда иск по чл.5 ЗЛС, решение №114/09г. разглежда иск по 55, ал.1 ЗЗД, като експертните заключения са свързани главно с регламенатацията на чл.48,ал.4 НППРЕМПП, решение 303/09г на ВКС, Іг.о. разглежда иск по чл.108 ЗС, а решение №1329/94г.на ВКС – иск по чл.59 ЗЗД. Т.е. характера на посочените искове предполага различни изисквания към експертите, като и по тях не са налице мотиви които да влизат в противоречие с приетото от въззивния съд. Доколкото страната не е обсъждала конкретно такова противоречие, то и не се обосновава валиден довод за наличие предпоставките на разглежданото основание. Следователно, не е налице противоречиво разрешаване на поставен правен въпрос по цитираните решения, които,както вече бе посочено и като цяло не третират еднакви хипотези с разглежданата, поради което не е налице и фактически идентитет между тях, за да бъде обоснован валидно довода за наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което са се позовали касаторите/, предполага, обосноваване от тяхна страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява общо изразеното разбиране, че с произнасянето си ВКС ще отстрани непълнотите и неяснотите на цитираните правни норми и ще извърши сравнителен преглед на действащата и отменената процесуална уредба, тъй като съобразно приетата със задължителна практика дефинитивност на основанието както неправилността на установената практика, така и непълнотата или неяснотата на нормата следва да бъде изрично обоснована, а не само твърдяна. От лаконичните доводи на страната не могат да бъдат изведени такива твърдения, обосноваващи необходимост от тълкуване. Освен това самите доводи не установяват значението им за разглеждания правен спор, респективно за приетото от въззивния съд, във връзка с необходимост от тълкуване на посочените правни норми – така напр. касаторите са поддържали наличие на преклузия на права, каквато чл. 260, т.5 не съдържа, тъй като определя какво следва да съдържа въззивната жалба, чл.7 определя служебното начало, а чл.146 регламентира доклада по делото, като страната не е изложила никакви доводи относно съотношението на тези норми и неговото значение за спора. Въпросите за наличие на каузално правоотношение, което е обезпечено със запис на заповед, както и зависимостта между тях, доказателствената тежест и т.н. са били предмет на редица решения, съставляващи задължителна практика, поради това, че са постановени по чл.290 ГПК- страната, обаче, нито е поддържала, нито е сочила противоречие с тях, респективно с установената с тях практика на ВКС, а се е задоволила да постави общо въпрос по отношение, на който дори не е обосновала връзката с решаващия извод на въззивния съд.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№30 от 27.04.2011. по т.д. №15/11 на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: