1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№593
Гр. С. 23.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. В.
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ Л. И.
търговско дело № 460/2010 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за държавни вземания, чийто правоприемник е Националната агенция за приходите-гр.С. /на основание пар.38 ал.1 ПЗР на ЗИДДОПК – в сила от 01.01.2010 г./ срещу решението на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав № 1140/05.08.2009 г. постановено по гр.д.№ 2518/2008 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски градски съд, VІ ТО, 10 състав от 17.07.2008 г. по гр.д.№ 1410/2005 въззивният съд е уважил предявеният от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ и е признал за установено, че ищецът не дължи на държавата сумите-предмет на акт № 26/19.10.2005 г. за установяване на частно държавно вземане произтичащо от преоформени по ЗУНК несъбираеми задължения от необслужван валутен инвестиционен кредит предоставен през 1985 г. от Б. „М.” на Д. „Р. в системата на което е бил Завод „Анещи У.”, чийто правоприемник е [фирма].
Касаторът Национална агенция по приходите /НАП/ е подал и частна жалба срещу определението на Софийския апелативен съд от 20.01.2010 г. постановено по въззивното дело, с което на основание чл.248 ал. 1 ГПК е изменено въззивното решение в частта му за разноските и е осъдена Агенцията за държавни вземания /чийто правоприемник е НАПК да заплати на ищеца сумата 10700 лева съдебни разноски за двете съдебни инстанции.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон по въпросите за давността и в нарушение на чл.114 ал.1 ЗЗД е приел за начало на давностния срок момента на сключване на договора по ЗУНК без да съобрази факта, че съгласно уговорения погасителен план изискуемостта на вземането на държавата настъпва поетапно с падежа на всяка отделна вноска, а не наведнъж за целия дълг. Навеждат се и доводи, че недопустимо апелативният съд е разгледал и уважил направено от ищеца за първи път във въззивното производство позоваване на изтекла погасителна давност, каквото основание за недължимост на вземането не е посочил в исковата си молба в установения в чл.87 ал. 3 ЗСДВ преклузивен срок за предявяването на иска.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК. Излага становище, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос свързан с приложението на чл.114 ал.1 ЗЗД относно изискуемостта на вземането и по-конкретно: допустимо ли е давността да започне да тече преди настъпване на падежа на отделните вноски по приетия погасителен план. Навежда доводи и за противоречие на обжалваното решение със съществуващата съдебна практика на ВКС, според която предвид установения от закона преклузивен срок за предявяване на иска отрицателния установителен иск по чл.87 ал. 3 ЗДСВ /отм./, всички основания на които се позовава ищеца относно несъществуването на дълга, включително и погасяването му по давност, следва да бъдат посочени в този срок. В тази връзка поддържа, че недопустимо съдът е разгледал и уважил въведеното ново основание едва в производството пред въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма] /в ликвидация/ [населено място] поддържа становище, че същата не следва да бъде разгледана, тъй като е просрочена. Навежда доводи, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество-направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК-съобщение за решението е получено от АДВ на 19.08.2009 г. , а касационната жалба е подадена на 16.09.2009 г. и е процесуално допустима. С оглед изложените от касатора доводи и предвид данните по делото, налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
С обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение апелативният съд е уважил предявеният от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ и е признал за установено, че ищецът не дължи на държавата сумите по издадения от АДВ акт № 26/19.10.2005 г. за установяване на частно държавно вземане. Съгласно този акт държавата има срещу ответника изискуемо вземане извън установеното с акт № 103/20.12.2000 г. в размер на 1 969 366 лв. и 17736.44 щатски долара /главница и наказателни лихви за периода от 01.11.2000 г. до 16.10.2005 г./. Основание за възникване на вземането е договор от сключен между Министерство на финансите, Министерство на промишлеността и [фирма], с който е уредено погасяването на задължението на търговското дружество с държавно имущество към Б. „М.” преоформено на основание чл. 12 ЗУНК в дълг към държавата произтичащо от непогасен валутен инвестиционен кредит предоставен през 1985 г. на СК „Р.” за нуждите на намиращия се в системата му Завод „Анещи У.”, чийто правоприемник е ответника. С договора са преуредени съществуващите задължения на дружеството и е приет погасителен план за разсрочено плащане на вноските по години и периоди, който впоследствие е бил изменен. При тези фактически данни анализирайки събраните по делото доказателства решаващият съд е направил извода, че е налице валидно преоформен по ЗУНК дълг на ищеца към държавата, който не е погасен, като са приети за неоснователни наведените с исковата молба основания за недействителност на сключения договор по ЗУНК поради липса на съгласие и невъзможен предмет. За да уважи обаче, предявеният отрицателен установителен иск апелативният съд е разгледал и уважил наведеният за първи път от ищеца във въззивното производство довод за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, като е приел, че изискуемостта му е настъпила на 10.07.1995 г. и към момента на съставянето на първия акт № 103/20.12.2000 г. петгодишният давностен срок по ЗЗД вече е бил изтекъл. Изложени са съображения, че съгласно действащата съдебна практика, до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция ищецът може да релевира възражения срещу възникването и съществуването на процесното държавно вземане независимо, че са заявени след изтичането на преклузивния 14-дневен срок за предявяването на иска.
Така постановеното въззивно решение съдържа произнасяне по поставения от касатора материалноправен въпрос: допустимо ли е с оглед установения в чл.87 ал.3 ЗСДВ /отм./ преклузивен срок, в производството по този иск да бъдат наведени нови основания извън посочените в исковата молба, включително и позоваване на изтекла погасителна давност направено за първи път във въззивното производство . По този въпрос е налице твърдяното наличие на противоречива съдебна практика, тъй като в приложеното към касационната жалба р.по т.д.№ 341/2004 г. на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. е прието, че всички основания на които се твърди несъществуването на задължението, в т.ч. и погасителната давност следва да бъдат посочените в проклузивния срок за предявяването на иска по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./. В този смисъл е и решение № 525/08.07.2005 г. по т.д.№ 14/2005 г. на ВКС-ТК, І т.о.според което въвеждането на нов юридически факт-изтекла погасителна давност като възражение срещу дължимостта на вземането е обвързано с преклузивния срок по чл.87 ал.3 ЗДСВ /отм./ за предявяване на установителния иск.
Отговорът на така постановения правен въпрос е от съществено значение за изхода на спора и е обуславящ за произнасянето по втория материалноправен въпрос, който е свързан с приложението на чл.114 ал.1 ЗЗД относно момента на изискуемост на процесното вземане а именно: дали при уговорено разсрочено плащане на дълга изискуемостта настъпва поетапно с падежа на всяка отделна вноска по приетия погасителен план, от който момент започва да тече и предявения от закона давностен срок. По този въпрос също е налице противоречие на обжалваното решение с приетото в приложените към жалбата решения на ВКС постановени по реда на отменения ГПК: р. по т.д.№ 416/2007 г. на ВКС-ТК, ІІ т.о.; р. по т.д.№ 634/2006 г. на ВКС-ТК, ІІ т.о.; р. по т.д.№ 709/2005 г. на ВКС-ТК, І т.о. и р. по гр.д.№ 2682/2002 г. на Софийски апелативен съд. Доколкото посочените от касатора решения на различни състави на ВКС са постановени при действието на отменения ГПК и не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, изхождайки от изложението на касационната жалба, основанието за допускане на касационно обжалване следва да се квалифицира по чл.280 ал.1 т. 2 ГПК. С оглед разпоредбата на чл.87 ал. 3 ЗДСВ /отм./ държавна такса не се дължи предварително, а се присъжда в полза на бюджета от страните с оглед изхода на делото, което следва да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба. С оглед на изложеното основателна се явява частната жалба на НАП срещу определението на САС от 20.01.2010 г., с което е изменено въззивното решени в частта му за разноските и е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл.248 ал.1 ГПК 10700 лева съдебни разноски, поради което в тази част също следва да се допусне касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1140/05.08.2009 г. постановено по гр.д.№ 2518/2008 г. включително и в частта му относно присъдените с определение от 20.01.2010 г. по делото съдебни разноски.
Делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба, за когато да се призоват страните чрез публикация в Държавен вестник.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: