Р Е Ш Е Н И Е
№ 594
гр.София 15.06.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1449/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на И. А. Г. против въззивно решение № 254/19.11.2007 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1474/2007 г.
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на иска до размера на 10 брутни възнаграждения по служебното правоотношение и приспадане на получавано възнаграждение по трудово правоотношение.
Ответникът по касация И. А. Г. възразява в срока по чл. 218г ГПК /отм./
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Предявен е иск с правно основание чл. 121, ал. 1 ЗДСл.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил това на първостепенния Софийски градски съд, е осъдил А. за д. в. да заплати на И. А. Г. сумата от 19 315,44 лв. – обезщетение за периода 26.08.2003 г . – 21.04.2006 г., както и лихва за забава, считано от 29.08.2006 г. до окончателното изплащане на главницата и разноски.
За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че страните са били в служебно правоотношение, прекратено едностранно от органа по назначаването без предизвестие поради липса на основание за заемане на длъжността – чл. 106, т. 3 ЗДСл. в редакцията към 26.08.2003 г. Заповедта е отменена с решение на административния съд.
Въззивната инстанция е приела, че правото на служителя да търси обезщетение за целия период, през който е ищецът е останал без държавна служба, се основава на разпоредбата на чл. 121, ал. 1 т. 3 от ЗДСл, в която няма ограничение на времето, както и, че е без значение дали през исковия период ищецът е получавал възнаграждение по трудово правоотношение.
Присъдил е обезщетение, равняващо се на брутното възнаграждение за заеманата от Г. длъжност „главен публичен изпълнител” за 2 години и 6 месеца.
Решението е неправилно.
В чл. 121 ЗДСл е прогласена принципната разпоредба, че служителят може да търси обезщетение за имуществени вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение.
В нея не е указано в какво се изразяват тези вреди и как следва да се изчисляват те в различни хипотези, включително и, когато служебното правоотношение е било прекратено по чл. 106, т. 3 ЗДСл.
Последната също не урежда въпроса с изплащане на обезщетение. Няма и специална норма, която да урежда обезщетението за вреди конкретно в разглеждания случай.
Ето защо и по силата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, трябва да се търси най-близката правна норма, която да отговаря на целта на закона и на правилата на добрите нрави.
Служителят може да претендира различни по вид вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, но когато се търси брутната заплата, периодът би следвало да е ограничен във времето. Цели се обезвреда на вреди от неполучаване на месечен доход, но причинна връзка с увреждащото действие е налице само до определен отрязък от време, след който е нормално служителят да започне да получава доходи по ново служебно или трудово правоотношение.
Противното би насърчило и бездействието на служителя, което да продължи до края на 3-годишния давностен срок, каквато очевидно не е целта на закона.
Тази принципна постановка е залегнала и в действащото законодателство чрез уреждане на обезщетението от незаконно прекратяване на трудово и служебно правоотношение – чл. 225 КТ, чл 172 ЗОВСРБ, чл. 254 ЗМВР, чл. 226 ЗСВ.
Хипотезата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е уредена в същия нормативен акт, от който черпи правото си на обезщетение ищеца, най-близка е до разглежданата и най-благоприятна за служителя. Присъждането на обезщетение за 10 месеца е максимално допустимото по ЗДСл, с изключение на случаите, при които служителят се е пенсионирал или е починал. Освен това, ако служителят е бил в ново служебно или в трудово правоотношение, то следва да се приспадне полученият по този начин доход. Ако той е равен или повече от дължимите брутни възнаграждения за десетте месеца след издаване на незаконната заповед, то обезщетение изобщо не се дължи, тъй като липсва и реална имуществена вреда от вида на търсената.
Въззивният съд е установил, че след прекратяване на служебното правоотношение с ответника, ищецът Г е работил по трудов договор с Община Х., но не е изяснил дали това се отнася за целия период от 10 месеца след прекратяване на служебното правоотношение, както и размера на получаваното брутно трудово възнаграждение.
В заключение обжалваното решение е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон. То следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе, като изследва фактическия състав на чл. 104, ал. 1 ЗДСл.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 254/19.11.2007 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1474/2007 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: