О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№595
гр. София, 01.07.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №997 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от [фирма] и [фирма], чрез процесуалния им представител адв.Воденичарски, срещу решение от 13.11.2015г., постановено по в.гр.д.№3243/2014г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 17.06.2014г. по гр.д.№16013/2011г. на Софийски градски съд, са осъдени [фирма] и [фирма] да заплатят на М. Р. М. сумата 95 844лв. на основание чл.59 ЗЗД.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба М. Р. М., чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Постъпила е касационна жалба от М. Р. М., чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 07.01.2016г., постановено по в.гр.д.№3243/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена молбата на М. Р. М. за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение по делото.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба [фирма] и [фирма], чрез процесуалния им представител адв.Воденичарски, оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения, изложени в общ писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С основното въззивно решение в обжалваната част след частична отмяна на първоинстанционното решение са осъдени [фирма] и [фирма] да заплатят на М. Р. М. сумата 95 844лв. на основание чл.59 ЗЗД.
Въззивният съд е приел по основания спорен въпрос за материалната легитимация на ищцата по предявените по чл.59, ал.1 ЗЗД искове с оглед оспорване на качеството й на наследник по завещание на Н.Д.: въз основа на приетите три експертни заключения по делото съдът е приел, че процесното завещание е написано и подписано от завещателя, което обуславя действителност на завещателното разпореждане; намерил е за занеоснователен довода на ответниците за правото им да се позоват на решението, с което завещанието е прогласено за нищожно по съображения, че с разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК са очертани субективните предели на СПН на решението, което влиза в сила само между същите страни, а също така и спрямо наследниците и правоприемниците на страните, съгласно следващите алинея втора и трета на текста.Прието е, че по конкретното дело не е налице хипотеза на случаите на зависимост на правното положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана от СПН, изследвана от професор Ж.С., а именно : 1. тази на кредитора по отношение имуществото на длъжника, от което търси изпълнение; 2. това на поръчителя относно наличието на главното задължение спрямо основния длъжник. Изложени са съображения, че правното положение на ответните дружества, които не са участвали в производството пред СРС, не е в зависимост от правното положение на ищцата по смисъла на постановеното от доктрината разрешение, за да се приеме, че се ползват от СПН на решението. Нито имат качеството на кредитори по отношение имуществото на ищцата, нито на поръчители. По тези съображения е прието, постановеното решение по гр.д. №438/04г. от СРС, 52 с-в, не се ползва със сила на пресъдено в настоящото производство. По основателността на претенциите:
Прието е, че претендираното обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД за ползването без основание на процесния имот за периода 11.03.2001г. до 11.03.2002г., за който между същите страни има влязло в сила осъдително решение по частична претенция, е неоснователно, поради липса на активна материална легитимация. През процесния период ищцата не е имала качеството на наследник по завещание, тъй като наследодателят й е починал на 01.11.2003г., т.е. към претендирания период е бил жив. Доколкото основава собствеността си въз основа единствено на завещанието, правата въз основа на същото е придобила в по-късен от претендирания период момент, който е откриването на наследство, свързан със смъртта на наследодателя. Прието е, че решението по частичния иск по чл.59 ЗЗД не обвързва съда по второто дело, тъй като няма формирана СПН по отношение при надлежността на правото на собственост. По втория иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, е прието, че към претендирания период от 01.12.2006г. до предявяването на иска на 24.11.2011г., тъй като се претендира до 01.12.2011г., което недопустимо, тъй като е след завеждане на иска, ищцата има качеството на наследник по силата на действително завещание от собственика на процесните идеални части от имота, което обуславя активната й материална легитимация на собственик по така предявения иск. Изложени са съображения, че не се спори по делото, че двете ответни дружества без основание са ползвали имота, което води до лишаване на ищцата от ползите, съответно до обедняването й в размер на средният пазарен наем, оценен от експерта на сумата от общо 122 260 лв. Основателността на претенцията обуславя обсъждане на своевременно направеното от процесуалния представител на ответниците възражение за погасителна давност. Прието е, че в случая е приложима общата пет годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Искът е предявен на 24.11.2011г., поради което е прието, че с право на защита се ползва вземането за периода от 24.11.2007г. до предявяване на иска – 24.11.2011г., или за периода от 01.12.2006г. до 23.11.2007г. претенцията е погасена по давност. Видно от екс- пертното заключение през периода 01.12.06г. до 31.12.07г., или за 13 месеца наемната цена за процесните ид. части възлиза в размер общо на 28 801 лв., т.е. за един месец е в размер на 2 215 лв. След съответни аритметични изчисления за горепосочения период, за който вземането е погасено по давност размера на наема възлиза на 26 069 лв., които следва да се приспаднат от общия размер. От същия е приспаднато и претендираното вземане след предявяване на иска, което е за периода от 24.11.2011г. до 01.12.2011г., възлизащо в размер на 347 лв., за които претенцията е приета за недопустима и решението е обезсилено в тази част. По тези съображения вторият иск е уважен за сумата от 95 844 лв. /122 260 лв. – 26 416 лв., сбора от 26 069 лв. и 347 лв./. Прието е, че няма основание за солидарното осъждане на ответните дружества, което обуславя разделната им отговорност.
Касаторът М. Р. М. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, с което е оставена молбата й за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение по делото, в изчисляването на петгодишния давностен срок. Касаторът М. поставя въпрос: „несъвпадането на волята на съда между диспозитив и мотиви представлява ли очевидна фактическа грешка или представлява непълно решение, ако се дължи на погрешно пресмятане на давностния срок в мотивите”. Въззивният съд е намерил молбата за неоснователна по съображения, че в случая не се касае до несъответствие между формираната воля на съда и външното й изразяване в посочените в чл.236, ал.1 ГПК елементи на решението, или до погрешно пресмятана на суми, а се касае до неправилно изчисляване на петгодишния срок, който съдът е приложил при изчисленията си, като фактически е бохванал период от 4 вместо от 5 години, която неправилност в определяне на периода е обусловила извод за неоснователност на част от вземането като погасено по давност, респ. до отхвърлянето му в съответната част. В разглеждания случай не се касае до противоречие на диспозитива на мотивите.
Касаторите [фирма] и [фирма] считат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 4/”има ли право съдът в хода на производството да прави преценка дали са налице условия за солидарно или разделно осъждане на ответниците или това може да стане само и единствено с решението”; 5/”ако отговорът на въпрос 4 е да, то тогава: Длъжен ли е съдът, в хода на производството, когато е преценил, че не са налице основания за солидарно осъждане на двамата ответници, да задължи изрично ищеца да уточни претенцията си към двамата ответници при условията на разделност”; 6”ако отговорът на въпрос 4 е не, то тогава: Когато съдът установи, след приключване на устните състезания /в процеса на постановяване на своето решение/, че не са налице основания за солидарно осъждане на двамата ответници, но не са събрани никакви доказателства за размера на отговорността на всеки от ответниците поотделно какво следва да направи: да отхвърли исковете като недоказани или да отмени хода по същество и едва тогава да даде указания, че исковата молба е нередовна и следва да се уточнят рамките на разделността”. Касаторите сочат, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с решение №139 от 13.07.2015г. по гр.д.№5967/2014г. на ВКС, ІVг.о., с което относно процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивната инстанция при констатирана в хода на въззивното производство нередовност на исковата молба, е прието, че: Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК изисквания; За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение; При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в чл.129, ал.2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства – да върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК; Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и при действието на ГПК от 2007год. и т.7 от Тълкувателно решение № 2/ 2.07.2004 год. на ОСГК на ВКС.
Настоящия състав при служебната проверка за допустимост на въззивното решение намира, че съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради нередовност на исковата молба от въззивния съд, която не е отстранена по реда на чл. чл.129, ал.2 ГПК – констатирано е несъответствие в съдържанието на исковата молба между обстоятелствената част и петитума /прието е, че няма основание за солидарното осъждане на ответните дружества, което обуславя разделната им отговорност, но не е съобразено от въззивния съд, че в петитума на исковата молба не е е посочен размера, за който се претендира осъждането на всеки от ответниците/.
Поради това и съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, а преценката за допустимостта на решението ще се извърши с решението по същество на подадената обща касационна жалба на ответниците по исковете.
С оглед изложеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.01.2016г., постановено по в.гр.д.№3243/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена молбата на М. Р. М. за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение по делото.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 13.11.2015г., постановено по в.гр.д.№3243/2014г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 17.06.2014г. по гр.д.№16013/2011г. на Софийски градски съд, са осъдени [фирма] и [фирма] да заплатят на М. Р. М. сумата 95 844лв. на основание чл.59 ЗЗД.
УКАЗВА на жалбоподателите [фирма] и [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1916,88лв., съгласно чл.18, ал.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на платежен документ за внесена държавна такса за касационното обжалване, делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: