5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
София, 29.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1383 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета Б. Д. Б., чрез адв. В. В., против решение № 209 от 28 септември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 202/2017 г. по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново, с което се потвърждава решение № 2 от 3 януари 2017 г., постановено по гр.д. № 229/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Русе, с което е отхвърлен искът на общината против Р. А. М., А. Х. М., А. Х. А., А. Ю. Х., А. Й. Х., А. З. Ю., А. И. Х., А. А. М., А. С. М., А. Н. А., А. А. А., А. Ю. М., Б. А. Р., Г. И. И., Г. А. Г., Г. Г. М., Г. А. И., Г. Й. В., Д. Г. Д., Д. П. Д., Е. С. Н., З. Ф. Ю., И. Ю. К., И. И. М., И. М. И., К. Н. Н., М. Ц. П., М. А. Б., М. М. М., Н. А. И., Н. А. Р., Н. И. Х., Н. Н. М., Н. В. К., Н. К. Х., Н. К. Ч., Н. Н. М., Н. Н. К., П. С. Ц., Р. Й. Г., С. А. К., С. М. Г., С. А. Х., С. М. М., С. А. М., С. М. С., Ф. С. Ю., Я. К. А., И. Р. Р., В. Р. Р., А. Н. К., М. М. З., А. М. Ц., В. А. Х., Р. А. Х., А. Ц. Д., Н. С. Х., Н. С. М., Г. М. З., С. К. С., В. Д. Г., Д. Б. А., З. М. Ш., Л. Б. Й., Р. С. Р., Н. Н. В., за признаване за установено, че сочените лица, в качеството им на членове на Сдружение на животновъдите [населено място], дължат сумата от 26671,50 лева главница, 2929,12 лева лихва за забава за периода 14.07.2012 г. – 09.08.2013 г., законна лихва върху главницата от 10.08.2013 г., 592,01 лева държавна такса, 750 лева адвокатско възнаграждение и 5 лева за издаване на изпълнителен лист, за което общината се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и разпореждане за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 583/2013 г. по описа на районния съд в гр. Бяла, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се заявява наличието на всички касационния основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Оспорен е изводът на съда, че не е налице надлежно упълномощаване на пълномощника на сдружението и че не е настъпило плащане от Държавния фонд „Земеделие”, заради което наемната цена не се дължи. Сочи се, че с редица актове ВКС приема, че при исковете на общината срещу сдружението на животновъдите не се касае за дружество по чл. 357 ЗЗД, а се касае за иск, предявен срещу участници в неправосубектна общност, който иск може да бъде предявен чрез упълномощения представител на общността, като с постъпването на исковата молба в съда ответник става не неправосубектната общност, нито нейният упълномощен представител, а членовете на общността. Затова изводът, че трябва да е налице дружество по чл. 357 ЗЗД, е незаконосъобразен. Като такъв се сочи и изводът, че вземането не е станало изискуемо, защото наемът се дължи, тъй като сдружението е ползвало наетия имот по предназначение за пасищно отглеждане на животни и липсата на постъпило плащане от държавния фонд не е основание ползвателите да бъдат освободени от задължението за плащане на наем. Според касатора, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводството, тъй като не се е произнесъл по жалбата на общината против първоинстанционното решение, като основание за това се намира в тълкуването на договора, сключен между сдружението и общината. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата И. Р. А., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Н. М., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Същото становище се поддържа с отделни отговори и от ответниците А. Н. К., с адрес в [населено място], представлявана от адв. К. Д., и В. Р. Р., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. Х.. Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Въззивният съд взема предвид установените по делото факти: общинският съвет е дал съгласие за предоставяне на мери и пасища от общинския поземлен фонд за общо и индивидуално ползване на земеделските стопани и/или техни сдружения, отглеждащи пасищни животни на територията на общината, включително и на тези от [населено място], с посочване, че при писмено изявено нежелание от страна на животновъдите самостоятелно да поддържат предоставените им общински пасища, заплащаната от тях такса за наемането им е в размер на 50% от получените директни плащания на хектар, като сумата е платима в четиринадесетдневен срок след получаване на директните плащания; на проведено общо събрание на животновъдите в [населено място] на 01.05.2010 г. за представител на животновъдите пред общината, общинската служба „Земеделие” и разплащателната агенция, е бил избран Р. А. М.; сключеното на 04.05.2010 г. между кмета на селото и старши експерт към общината от една страна и Р. М. от друга като представител на животновъдите споразумение, че на животновъдите са предоставени под наем мери и пасища от 237,08 хектара или 2370,8 декара при условието, записано в решението на общинския съвет; сключеният на 11.06.2010 г. между общината и Р. М. от името на животновъдите в [населено място] договор за наем на 2370,9 декара пасища и мери срещу наемна цена в размер на 50% от размера на директните плащания на хектар по схемата за единно плащане на площ в четиринадесетдневен срок от получаване на директните плащания; даденото от общинския съвет съгласие за стопанската 2011 г. общинските мери и пасища, за които има сключени двугодишни договори през 2010 г. за общо ползване да продължат да се ползват от досегашните им наематели, включително от животновъдите от [населено място]; отказаното финансово подпомагане за 2011 г. на основание чл. 43, ал. 4 ЗПЗП. Приема се, че животновъдите в [населено място] не са учредили дружество по смисъла на чл. 357 ЗЗД – на съответното събрание е бил избран председател на събранието и протоколчик и е бил избран представител, който да представлява животновъдите пред общината и други органи, но не може да се установи по несъмнен начин съгласието на присъствалите на събранието животновъди да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел, каквото е изискването на закона за учредяване на дружество, и така конституираните като ответници физически лица не са членове на дружество по чл. 357 ЗЗД и не са материалноправно легитимирани да отговарят по предявения иск. Счетено е, че не е налице и редовно упълномощаване от присъстващите на събранието на 01.05.2010 г. животновъди на Р. М. да ги представлява пред съответните органи във връзка с ползването на общинските мери и пасища – в протокола волеизявлението им не е било скрепено с трите имена и подписи на присъствалите 18 физически лица, при 56 физически лица, регистрирани като животновъди в [населено място], и при подадени декларации за ползване на пасища от 70 човека, от които присъствали на събранието са 18. Подчертано е, че не може да се установи кои физически лица са присъствали на събранието, нито дали са изразили действителна воля за упълномощаване на М., както и да е налице потвърждаване на действията на М. във връзка със сключване на договора за наем. Отречено е да може да се ангажира отговорността за М. за заплащане на договорната цена за наем, тъй като уговорката в чл. 4 и 5 от договора е, че годишната наемна цена е в размер на 50% от получените директни плащания на хектар, като дължимата сума се заплаща в четиринадесетдневен срок след получаване на директните плащания, или уговорено е плащане с оглед на бъдещо събитие, което не се е осъществило.
К. съд приема, че поставеният от касатора въпрос каква е правната характеристика на договора за наем, сключен при условията на чл. 37п ЗСПЗЗ (в сила към 11.05.2011 г.), възможно ли е той да се тълкува според критериите на чл. 20 ЗЗД или е административен договор по смисъла на чл. 19а АПК и кой е компетентен да разгледа спора – граждански или административен съд, в случая не е обусловил изхода на спора, тъй като произнасяне на въззивния съд по характера на договора не е правено. Касационното обжалване обаче следва да се допусне за преценка допустимостта на иска пред гражданския съд, предвид възприетото от ВКС разрешение в решение № 170 по гр.д. № 60413/2016 г. по описа на І г.о.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 618,95 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 28 септември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 202/2017 г. по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново.
УКАЗВА на [община] в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 618,95 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. за насрочването му в публично съдебно заседание след представяне на доказателство за внесена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: