Р Е Ш Е Н И Е
№ 60
гр.София, 14.05.2019 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2324/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от от С. М. Г., чрез адв. В. Т. от Софийска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 1181/23.02.2017 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8027/2016 г. в частта, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., ведно с компенсаторна лихва, считано от 23.05.2011 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски.
Касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и в кои случаи въззивният съд може служебно да събира нови доказателства във въззивна инстанция
Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ПП 4/1968 г. на ВС РБ, множество съдебни решения по чл. 290 ГПК, постановени от Върховния касационен съд напр. решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, вкл. посочените от касатора решения на ВКС решение № 156/10.05.2006 г. по гр.д. № 2633/2004 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 153/10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 1557/27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 483/09.06.2010 г. по гр.д. № 1091/2009 г. по описа на ВКС, III г.о., справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Тези обстоятелства, в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина на живот, ценностна система и обичайната среда на пострадалия; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалия, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; постановени осъдителни присъди; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания, како е изяснено напр. в решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на IV г.о. на ВКС, следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
По процесуалноправния въпрос относно възможността на въззивния съд да събира служебно доказателства, съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Съдът е длъжен да даде защита-санкция, като съобразява принципите за диспозитивност и равноправие. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна – чл. 7, ал. 1 ГПК, като отстранява противоречия и неясноти в твърденията на страните по реда на чл. 129 , ал. 2 и чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК, разпределя тежестта на доказване, указва за кои релевантни факти задължената страна не сочи доказателства, но в общата хипотеза не събира служебно доказателства по материалноправния спор. Сам събира доказателства, когато те имат отношение към обстоятелства от значение за наличието на процесуалните предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и упражняването на правото на иск, съответно на жалба, както и във всички случаи, когато закон задължава съдът служебно да установява релевантните обстоятелства по делото – напр. следи за интереса на ненавършило пълнолетие дете, при спорна администрация и пр. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд служебно проверява валидността изцяло на първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част. Както е разяснено в ТР № 1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд служебно поверява още и правилността на първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство, нито да събира служебно непоискани доказателствени средства. Следователно въззивният съд служебно събира доказателства относно допустимостта на въззивното производство, относно допустимостта на исковото производство и валидността на първоинстанционното решение, относно валидността на първостепенния съдебен акт, както и в случаите, когато закон изисква служебна проверка за правилност по материалноправния спор.
По касационните оплаквания:
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна – Прокуратурата на Република България не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание прокурор С. от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Според нея въззивният съд може да събира служебно доказателства при непълен доклад на първостепенния съд.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. М. Г. сумата от 2 000 лв. обезщетение за причинени му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по н.о.х.д. № 2231/2007 г.по описа на СРС, НО, 7 състав, както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 23.05.2011 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил иска за разликата над 2 000 лв.
За да постанови този резултат, съдът е установил, че с постановление от 10.01.2007 г. С. М. Г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 пр. 1 и т. 4, пр. 2 във вр. чл. 194, ал. 1 НК за това, че отнел фотоапарат „Самсунг“ и МПЗ-плеър от владението на Л. В., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот.
С присъда от 11.05.2009 г., постановена от СРС по н.о.х.д.№ 2231/2007 г., влязла в сила на 27.05.2009 г., той е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. През процесния период С. Г. бил 22-23 годишен и страдал от наркотична зависимост. Наказателното преследване е станало достояние на колегите му. Той напуснал работа, за да се лекува от наркотичната си зависимост, а впоследствие отново постъпил на работа при същия работодател. Съдът, също така, приел, че в резултат на обвинението Г. изпитал напрегнатост, тревожност, дезадаптивно поведение, потиснато настроение, изживял е негативни емоции.
Софийски градски съд е взел предвид, че не наказателното преследване е повлияло на наркотичната зависимост на незаконно обвинения. По време на наказателното преследване той отишъл да се лекува в комуна в Италия, поради което не се явявал в откритите заседания в съдебната фаза на наказателното производство и поведението му станало причина за многократното отлагане на делото, което обусловило и продължителността му. Едва по-късно майката на С. М. Г. уведомила съда, че синът ? е в чужбина за лечение. Поведението на подсъдимия предизвикало промяна на мярката за неотклонение от подписка в задържане под стража, което обстоятелство обаче нямало съществено значение по отношение на предявената претенция, тъй като мярката така и не била изпълнена поради отсъствието му.
Софийският градски съд приел, че фактическата обстановка по делото не е била изцяло изяснена и, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, е събрал служебно доказателства относно водените и приключили досъдебни и съдебни наказателни дела против С. М. Г.. Въз основа на така събраните нови доказателства, приел за установено, че той е получил обезщетение във връзка 3М № 1835/2006 г. по описа на 09 РПУ, СДП, пр.преписка № 32036/06 г., приключили с произнесена оправдателна присъда по н.о.х.д. № 1411/2007 г., СРС, 8 с-в, по гр.д. № 5230/2014 г. по описа на СГС; във вр. с досъдебно производство № 2087/2006 г. по описа на 02 РПУ, СДВР, пр. преписка № 36777/2006 г. на СРП – по гр.д. № 11460/2015 г. по описа на СГС – 2 000 лв.; оправдателна присъда по н.о.х.д. № 1518/2007 г. по описа на СРС, НО, 2 с-в – възз.гр.д. №1618/2016 г. по описа на СГС – 2 000 лв., както и възз.гр.д. № 3716/2016 г. по описа на СГС, което към момента на постановяване на въззивното решение е било обявено за решаване. Въззивната инстанция установила, че Прокуратурата на Република България редовно, в срока по чл. 131 ГПК, е навела доводи за проведените няколко наказателни преследвания срещу С. М. Г. в процесния период, но при постановяване на решението си първостепенният съд не е отчел правните последици на тези обстоятелства – безспорно от образуваните други преписки и наказателно преследване, Г. също изпитвал притеснения, страх и неудобства.
При тези факти, Софийски градски съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: причинени са неимуществени вреди и те са възникнали в резултат от необоснованото въздействие върху правната сфера на лицето. За да определи размера на справедливото обезщетение, е съобразил тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността и периода на наказателното производство /около 2 години/, степента и интензитета на конкретните емоционални страдания и продължителността им. Взел е предвид, че прокурорът не е поддържал обвинението пред съда, а оправдателната присъда не е била протестирана.
Изложените съображения са обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на С. М. Г. вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение, по което е оправдан, е в размер на 2 000 лв., ведно със законната лихва считано от 23.05.2011 г., присъдена съобразно уваженото от първостепенния съд и влязло в сила възражение за погасяването по давност.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС и ВС на РБ, която напълно се споделя и от настоящия състав.
Съдът в нарушение на диспозитивното начало служебно е събрал доказателства по делото. Прокуратурата на РБ следва да установи собствените си твърдения за наличие и на други висящи по същото време наказателни производства по делото, както и обстоятелствата, имащи отношение към чл. 52 ЗЗД. Съдът не е в хипотезата, когато е възможно сам да събира релевантни доказателства по делото – неизясненото от фактическа страна дело, не е сред тях, щом не става реч за посочените в отговора по чл. 290 ГПК изключения. Ако доказателствата не са събрани поради неточен доклад по чл. 146 ГПК, следва във въззивната жалба да има оплакване в тази връзка и нарочно искане за събиране на доказателства, непосочени и недопуснати поради тази причина в първа инстанция (изкл. – допускане от въззивния съд на експертиза, оглед и освидетелстване и без нарочно искане от страна по делото във въззивна жалба или отговор към нея, но стига да има оплакване за неизясненост на обстоятелство, за което са нужни специални знания, съответно извършване на оглед или освидетелстване).
От друга страна, въззивният съд не е преценил така установените факти относно наличие и на други наказателни производства по едно и също време с процесното по начина, указан принципно в Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, а и в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК (напр. решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/12 по гр.д. № 266/12 г. на ВКС, IV г.о.), нито данните за вече платени обезщетения, присъдени със съдебни решения. В случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан; щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо дали са повдигнати в едно или в множество отделни дела. Вредите, причинени от обвинението по едно от всички, са само част от общите неимуществени вреди, което дава съответното отражение върху размера на паричното обезщетение. Когато се преценява кои вреди са причинени и какво обезщетение се дължи поотделно за всяко едно от незаконните обвинения, когато са предявени отделни искове и те не са обединени за общо разглеждане в едно производство, съдът първо определя глобалния размер на обезщетението, а след това конкретния след съпоставка между броя на деянията, тяхната тежест, мерките за неотклонение, специфични увреждания, пряко причинени по повод на едно от обвиненията.
В противоречие с дадените по чл. 52 ЗЗД разяснения, въззивният съд на практика не е отчел всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, имащи отношение в случая към справедливото обезщетяване на пострадалия. Съдът не е съобразил възприетото в съдебната практика в сходни случаи – справедливостта изисква оценяване на неимуществените вреди при сравняване с подобни дела, вредите и лихвите, които могат да се присъдят за това. Правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, като справедливостта изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (еднаквите случаи се третират еднакво). Съдът, също така, при преценка продължителността на наказателното производство не е извадил времето, през което делото се е отлагало поради неявяване на самия ищец (отсъствие от страната и лечение в чужбина). Държавата не е отговорна за частта от общата продължителност на наказателното производство, когато то е обективен резултат от поведението на обвиняемия/подсъдимия. Това обстоятелство, без да е индивидуализирано конкретно с време, е посочено като такова по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ в обжалваното решение, без яснота как съдът е изчислил съпричиняването – какъв е делът за ищеца от общия размер на обезщетението за конкретно установеното увреждане.
Казаното обуславя извод за неправилност на въззивното решение, което следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от състава на Върховния касационен съд.
Наказателното производство е продължило от 10.01.2007 г. до 27.05.2009 г. За периода 31.05.2007 г. – 23.02.2009 г. (1 г. и 9 м.) ход на делото в съдебна фаза не е бил даван поради неявяване на подсъдимия С. Г., за когото впоследствие се е установило, че от 21.05.2007 г. е на лечение в наркокомуна в Италия. След изваждане на този период от общо продължилото наказателно производство от 2 г. и 4 месеца, релевантен за обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ е период от седем месеца. Към 27.05.2009 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда и към който момент се определя размерът на обезщетението, годишните доходи и покупателните възможности на гражданите в страната са ниски. За повдигнатото на Г. обвинение се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 г. Той е участвал лично в наказателното производство само при извършване на едно процесуално действие – разпит и предявяване на материали в досъдебното производство. Фактически по отношение на него е осъществявана само най-леката мярка за неотклонение „подписка“ и то до 21.05.2007 г., когато е напуснал страната. Постановена е оправдателна присъда, която не е била протестирана. Съдебната практика се е ориентирала при обичайните за причиненото от незаконното обвинение неудобство, притеснение, безпокойство, страх към релевантния период от време, да определя обезщетение около 1000 лв. за всяка година от наказателното производство. В случая не се установяват обстоятелства, изискващи завишаване на така посочената база.
При така изясненото, и без да се обсъждат доказателствата, имащи отношение към други висящи наказателни производства в периода ноември 2006 – 27.05.2007 г., обезщетение в размер над присъдените 2000 лв. няма да е съобразено с чл. 52 ЗЗД.
В заключение въззивното решение, като краен резултат, следва да бъде потвърдено.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1181/23.02.2017 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8027/2016 г. в частта, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., ведно с компенсаторна лихва, считано от 23.05.2011 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: