О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 603/14.12.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 60075 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 146/ 20.01.2016 г. по гр. д. № 2683/ 2015 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки частично решението от 05.03.2015 г. по гр. д. № 8827/ 2010 г. на Софийски градски съд, по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, признава за установено, че К. Б. И. като авалист дължи на ЗД [фирма] сумата 28 910. 40 евро (равностойни на сумата 56 544 лв.) по запис на заповед, издаден на 29.08.2007 г. в полза на [фирма], джиросан на 14.03.2009 г. на ЗД [фирма], за което е издадена и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 50785/ 2009 г. на СРС, 25-ти състав.
Решението се обжалва от К. Б. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) за проверка на неговата правилност по два материалноправни и един процесуалноправен въпроси. Материалноправните са: 1. Нищожен ли е записът на заповед, когато падежът е отразен по два начина – „на предявяване“ и „на определен ден“? и 2. Допустимо ли е авалистът да противопостави на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед (хонората) и в какво се изразява недобросъвестността или злоупотребата с право на приносителя, която чл. 465 ТЗ предвижда? Процесуалноправният въпрос е: Длъжен ли е съдът да обсъди всички представени и относими към предмета на спора доказателства и да ги съобрази при формиране на вътрешното си убеждение? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Допълнителното основание за допускане на касационния контрол извежда с доводите, че по първия материалноправен въпрос въззивното решение противоречи на решение № 168/ 07.11.2013 г. по търг. д. № 678/ 2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение; по втория – на решение № 40/ 05.06.2012 г. по търг. д. № 148/ 2011 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, а по процесуалноправния – на решение № 212/ 01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/ 2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и на задължителните указания, дадени с ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, са постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 536, ал. 1, вр. чл. 535, т. 3, вр. чл. 537 и чл. 486 ТЗ, както и с чл. 465, вр. чл. 485 ТЗ) и поради това, че е постановено при съществено процесуално нарушение (чл. 235, ал. 2 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът по касация ЗД [фирма] (ищец по иска, предвиден в чл. 422 ГПК) не взема становище в касационното производство.
Ответникът по касация [фирма] (помагач на ищеца) възразява, че основания за допускане на касационния контрол няма, а обжалваното решение е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по търговско дело по иск с цена над 25 000 лв. Следователно чл. 280, ал. 2 ГПК не ограничава упражненото право на касационно обжалване. Подадена е от легитимирана страна – ответникът по (частично) уважения установителен иск. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на касационната жалба, а касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато, макар и само по втория материалноправен въпрос. Съображенията за това са следните:
Установителният иск, предвиден в чл. 422 ГПК, ответникът по касация ЗД [фирма] е предявил след издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу касатора като авалист за вземане за сумата 36 518. 51 евро по запис на заповед, издаден на 29.08.2007 г. в полза на [фирма], джиросан на 14.03.2009 г. на ответника по касация.
Касаторът е оспорил иска по основание, въвеждайки (абсолютни) възражения по записа на заповед. Едно от тези възражения е за нищожност на записа на заповед като последица от посочените в него два начина за определяне на падежа на задължението.
В обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил това възражение, след като е установил, че в записа на заповед с уговорката „без разноски“ падежът е един – „на предявяване“, а удостовереният с издаването на ценната книга срок – „до 25.09.2011 г.“ – не представлява втори падеж. Въззивният съд е приел, че този срок, посочен от издателя с извършването на едностранната сделка, съответства на законовата възможност, предвидена в чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ. Тя допуска издателят да определи по-къс или по-дълъг от законовия едногодишен срок за предявяване на менителничния ефект за плащане. П. от този различен (в случая по-дълъг от законовия) срок е, че се запазват правата на приносителя срещу всички задължени по записа на заповед лица, ако менителничният ефект бъде предявен за плащане в посочения от издателя и несъкратен от джирантите срок (аргумент от чл. 487, ал. 1, изр. 3 и 4, вр. чл. 514, т. 1 ТЗ).
Изложеното изключва общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия повдигнат материално-правен въпрос. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че задължението по записа на заповед при поръчителството на касатора не е с два падежа, падежът е на предявяване (чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ), а с извършването на едностранната сделка издателят е определил по-дълъг срок за предявяване на менителничния ефект за плащане (чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ). Въззивното решение не противоречи на решение № 168/ 07.11.2013 г. по търг. д. № 678/ 2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, доколкото с него се приема, че е нищожен записът на заповед, когато падежът е отразен при два от начините по чл. 486, ал. 1 ТЗ.
В писмения отговор на исковата молба касаторът е въвел и относителни (лични) възражения по прекия менителничен иск, предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК. Касаторът е твърдял, че авалираният от него запис на заповед е издаден от трето лице ( [фирма]) в обезпечение на негови задължения за вноски по договор за финансово обвързан лизинг LP 7009/ 29.08.2007 г. на един автомобил Мерцедес С 400 ЦДИ. По този договор помагачът на ищеца, поемател по записа на заповед, е лизингодател. Твърдял е също, че между лизингодателя и ответникът по касация е имало сключен и договор за имуществено застраховане, по който покритият риск е неплащането на лизинговите вноски на автомобила. Твърдял е също, че към момента на прехвърляне на записа на заповед ответникът по касация ЗД [фирма] в качеството си на джиратар, е знаел, че издателят на записа на заповед е нямал непогасени задължения към поемателя. Той е знаел, че една част от вноските издателят на записа на заповед е погасил чрез плащане, а основанието за дължимост на останалите е отпаднало с прекратяването на договора за лизинг и с връщането на лекия автомобил на помагача-лизингодател. Евентуално е възразил, че към релевантния момент ответникът по касация ЗД [фирма] в качеството си на джиратар е знаел, че задълженията на издателя на записа на заповед не съществуват над размера на платеното застрахователно обезщетение в полза на поемателя за сумата 48 827. 78 лв.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорна връзката между записа на заповед и договора за финансово обвързан лизинг. Въпреки това е приел въведените от касатора относителни възражения за неоснователни, като е отказал да обсъжда доказателствата за релевантните по тях факти, включително писмените по договора за имуществено застраховане с ответника по касация и плащането на застрахователното обезщетение. Позовал се е на разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, в приложението на която е направил извод за самостоятелен, а не акцесорен характер на задължението на авалиста, а релевираните относителни възражения принципно е изключил от групата на онези, които чл. 465 ТЗ допуска той да противопостави на джиранта – приносител на записа на заповед.
В решение № 40/ 05.06.2012 г. по т. д. № 148/ 2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение откъм отговора на материалноправния въпрос, по който касационният контрол е бил допуснат, се приема за недопустимо авалистът да противопостави на издателя на менителничния ефект (хонорат) възраженията, които произтичат от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Приема се също, че с оглед самостоятелния характер на авала е възможно авалистът да противопостави на приносителя и относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение в хипотезата, в която страни по него са приносителя и хонората, като това изключение чл. 465 ТЗ обвързва с недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол по следния материалноправен въпрос: Допустимо ли е авалистът да противопостави на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед (хонорат) и кога е налице недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя по смисъла на чл. 465 ТЗ? Като е отказал по съображения само от чл. 485, ал. 2 ТЗ да обсъди релевираните от касатора относителни възражения по менителничния ефект, въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ТЗ. К. контрол по този въпрос следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по втората негова част на настоящия състав не е известна практика по чл. 290 – 293 ГПК.
По процесуалноправния въпрос е изключено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е отказал да обсъди доказателствата по релевираните от касатора относителни възражения по записа на заповед. Това е последица от начина, по който е разрешил втория материалноправен въпрос и квалифицирането на тази група доказателства като неотносими. Следователно материалноправният въпрос, по който касационният контрол бе допуснат, а не процесуалноправният е с обуславящо обжалваното решение значение.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 146/ 20.01.2016 г. по т. д. № 2683/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена в полза на ВКС държавна такса за сумата 1 130. 88 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание при представяне на платежния документ, но не по-късно от изтичане на съдебния срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.