1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
[населено място], 23.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 565/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Р. И., подадена чрез адв. С. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 354 от 15.11.2018г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 222/2018г., допълнено с решение № 35 от 29.01.2019г. С това решение след отмяна на решение № 1/ 09.01.2018г. по гр. д. № 465/2017г. на Костинбродски районен съд, е И. Р. И. е осъден да заплати на И. З. А. и К. Х. А., двамата от [населено място], сумата 15000лв. – предоставени в заем парични средства по договор, сключен между И. З. А. и К. Х. А. като заемодатели и Роза К. А. и И. Р. И. като заематели, ведно със законната лихва върху сумата, считано от исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 300лв. – разноските, направени във въззивното производство.
В касационната жалба срещу решението се релевират доводи за неправилност поради съществено нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: „1.Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания затова кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване на тези факти и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд? 2. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила по см. на чл. 281.Т.З ГПК липсата на указания в хода на въззивното производство относно доказателствената тежест за установяване на определен факт за всяка от страните и в случай, че такива липсват в доклада на първоинстанционния съд ?3. При липса на писмен договор за заем, достатъчно ли е наличието на Изявление , в което са посочени различни основания за предаването на сумата, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД ? В този случай приложима ли е презумцията, установена в чл. 30, ал. 2 от ЗС?4.Представляват ли съществено процесуално нарушение грешките на въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение , когато са игнорирани логически, опитни или научни правила?” Счита, че по първия поставен въпрос константната практика на ВКС дава положителен отговор и в този смисъл е решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр.д.№ 1553 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което се приема, че въззивният съд е длъжен да направи нов доклад по делото, ако в доклада на първоинстанционния съд и до момента на подаване на въззивната жалба не са били изяснени твърденията на страните и не е била разпределена доказателствената тежест в процеса. По втория въпрос се позовава на разясненията, дадени в т.2 от ТР №1/9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, според които, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалноправната норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и за необходимостта за ангажиране на допълнителни доказателства. В ъв връзка с този въпрос се позовава и на Решение № 208 от 06.12.2016 г. по т.д. №2806/2015 г. на ВКС, 2-ро ТО, в мотивите на което е прието, че липсата на указания в хода на въззивното производство е съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281,т. 3 ГПК. По отношение на третия въпрос касаторът се позовава на Решение № 97/22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. ВКС, IV г.о., Решение № 69/24,06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. ВКС, III г.о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. ВКС, I т.о. За да обоснове наличието на твърдяното противоречие изразява собствената си преценка на приетото като доказателство по делото „изявление” и изразява несъгласието си с формирания от съда извод, че в същия е обективиран процесният договор за заем. Във връзка с въпросът от изложението под №4 касаторът се позовава на т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 157, ал. 1 и 3 ГПК.
Ответните страни И. З. А. и К. Х. А., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. от САК, изразяват становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е счел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 240 ал. 1 във вр. с чл. 79 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът е констатирал, че ищците са основали своята претенция на документ, наречен „Изявление от И. З. А. и К. Х. А. “; че текстът му гласи, че към дата 12.06.2009г. тези две лица са дали на ръка сумата 30000 лв. на заем в срок до три години на Роза К. А. и И. Р. И. за апартамента, който са закупили по равен дял, погасяване на стари дългове, прехвърляне, връщане на заеми на колеги и др.; че съдържанието на документа продължава с думите „дал:“ и „взел:“, като под първата са се подписали И. З. А. и К. Х. А., а под втората – Роза К. А. и И. Р. И., а в края на документа (след подписите) се открива изречението: „Това са 15000 хил. евро по курса на банката“; че като доказателство по делото е приет нотариален акт № 144/15.04.2009г., т. І, рег. № 954, дело № 128/2009г., обективиращ договор за покупко- продажба, по силата на който Роза К. А. и И. Р. И. закупуват при равни квоти от Г. Х. Г. недвижим имот – апартамент; че видно от квитанциите на л. 8 и 9 от първоинстанционното дело, на същата дата е заплатен местен данък от 1173,50 лв., а на 17.04.2009г. ответникът е прехвърлил парична сума от сметка в евро в сметка в левове. Съобразявайки изложеното и след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е обосновал извод, че заемното правоотношение е доказано, както и, че не е установено погасяване на припадащата му се част от 15000лв. от страна на ответника. Счел е за установено и това, че ответникът и Роза К., дъщеря на ищците, са сключили граждански брак на 17.01.2010г., както и, че последният е разтрогнат като бракоразводното решение е влязло в сила на 22.04.2013г.
От правна страна съдът е посочил, че договорът за заем за потребление е неформален, едностранен, безвъзмезден и реален и важна негова характеристика е вещноправното му действие, тъй като по силата на такъв договор заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество (арг. от чл. 240, ал. 1 от ЗЗД); че съществените му уговорки се изчерпват (освен с ясно идентифициране на страните) с посочване на сумата, която е дадена в заем, както и с уточняване на лихвата – в хипотезата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, а най- често срещаният факултативен елемент (модалитет) на този вид договор е срокът;че заемното правоотношение се счита за възникнало със самото предаване на вещите (или паричната сума) от заемодателя на заемателя, без да е необходима специална форма като условие за неговата действителност ; че ако страните са избрали да не оформят договора си писмено, това не се отразява върху неговата валидност, но води до практически трудности при доказването му – особено при договори на стойност над 5000 лв., при които свидетелски показания са недопустими, освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително (арг. от чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК); че настоящият случай е именно такъв, тъй като, от една страна, твърденията на ищците са за предоставена на ответника сума от 15000 лв., а от друга страна – приетото пред въззивния съд писмено доказателство сочи, че към претендирания от ищците момент на сключване на договора, ответникът не е бил в брак с дъщеря им, поради което тези страни не са били роднини по сватовство; че независимо от това, и в този случай договорът може да бъде доказан с писмени доказателства, като се има предвид, че такова доказателство за него би бил не само писменият му текст, но и всеки друг документ, който отразява както сключването му, така и неговото съществено съдържание; че такива документи биха могли да бъдат напр. писмено признание, кореспонденция между страните, приемо- предавателен протокол, разписка и др. Счел е също, че в процесния случай годно доказателство за сключения между страните договор е представеното от ищците „изявление“ , тъй като то съдържа информация за вида на договора (видно от използвания в него израз „на заем“), както и за всички негови съществени елементи (страните, размера на заемната сума и безвъзмездния му характер), а също и за един факултативен елемент (срока за връщане на сумата); че от решаващо значение е и обстоятелството, че изявлението е формулирано в минало време („… сме дали на ръка сумата …“), с което се доказва вече настъпилото предаване на заемната сума от заемодателите на заемателите, т.е. сключването на договора преди момента на съставяне на изявлението; че посоченото в документа предназначение на заема, а именно – „за апартамента, който са закупили по равен дял, погасяване на стари дългове, прехвърляне, връщане на заеми (на зетя ми) на колеги и др.“, както и фактически невярното изявление „Това са 15000 хил. евро по курса на банката“, не са част от съдържанието на сделката, поради което не обвързват страните и от тях не могат да се правят изводи за нейната (не)действителност. Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязал, че първото от горните изявления има само качеството на мотив за сключване на договора, а второто се намира след подписите на страните, поради което е дискусионно, дали отразява тяхна обща воля. По тези съображения е обосновал решаващия си извод, че претендираният от ищците договор за заем е доказан. Съдът е приел също, че за да се произнесе по спорния въпрос за размера на заетата от ответника сума, следва да съобрази, че към момента на сключването на договора (преди 12.06.2009г.) заемателите не са били в граждански брак и поради това не е налице хипотеза по действалата към този момент разпоредба на чл. 25, ал. 2 от СК (отм.), и, доколкото не се доказва изрична уговорка по смисъла на чл. 121 от ЗЗД, следва да се приеме, че заемателите отговарят при условията на разделност, независимо че в „изявлението“ от 12.06.2009г. заемната сума е посочена общо; че договорът за заем има вещно действие и прехвърля заемната сума в собственост за заемателя, а ако заемателите са повече от един – между тях възниква съсобственост (арг. от чл. 240, ал. 1 от ЗЗД), а съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗС, частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното. По тези съображения е обосновал извода си, че по силата на процесния договор за заем, ответникът е получил половината от заемната сума, а именно – 15000 лв. Посочил е, че този извод не се опровергава от твърдението на самия ответник пред въззивния съд, че бил получил само 1000 лв., тъй като, независимо от изричните указания, съдържащи се в определението на съда от 12.06.2018г., той не е ангажирал никакви доказателства в негова подкрепа. Отделно от това, въпросното му твърдение се компрометира и от собствените му изявления, че бил връщал на заемодателите ежемесечно средно по хиляда лева, тъй като това предполага получаване и връщане на сума, която е по- голяма от посочената от него.
Счел е за недоказано и твърдението на ответника, че бил върнал цялата сума със заработени от него лични средства. Посочил е, че в подкрепа на това твърдение са ангажирани показанията на двама свидетели, но съдът намира същите за недопустими, тъй като разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК забранява ангажирането на такива за доказване погасяването на установени с писмен акт парични задължения, освен при изрично съгласие на страните, а в случая такова няма и дори е изразено несъгласие, обективирано в протокола от открито съдебно заседание на 07.11.2017г. (л. 45 от първоинстанционното дело). Приел е, че цитираната разпоредба визира всички случаи, в които е налице писмено доказателство за поетото паричното задължение, а не само писмен текст на договора. В конкретния казус, такъв писмен акт е „изявлението“ от 12.06.2009г., което доказва съществуването на реалния договор за заем и поемането на задължение за връщане на заемната сума в тригодишен срок.
За неоснователни съдът приел и изводите, които въззиваемият прави от частта от текста на изявлението, касаеща предназначението на заемната сума, доколкото тази част от изявлението има единствено стойността на мотив, поради което не се отразява върху правата и задълженията на страните.
Въззивният съд е приел също, че не следва да обсъжда направеното от въззиваемия (в последното открито заседание пред първоинстанционния съд на 05.12.2017г. – л. 52 от първоинстанционното дело – и в писменото му заявление пред въззивния съд от 12.08.2018г.) възражение за погасяване на задължението му по давност, тъй като същото е несвоевременно и поради това – преклудирано (арг. от т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК).
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията са следните:
Първите два въпроса, поставени от касатора, се свеждат до обобщения и уточнен от съда въпрос: Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? Задължителни за съдилищата разяснения по този въпрос са дадени с т. 2 на ТР№1/2013 от 9 декември 2013 год. , постановено по т.д. № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Съгласно последните „въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.” Въззивното решение е съобразено с тази задължителна за съдилищата практика. Видно от данните по делото въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от ищците в производството, и едно от основните оплаквания е било за допуснато нарушение на чл.146 ГПК от страна на първоинстанционния съд. Ответникът – въззиваем в това производство и настоящ касатор не е подал отговор на въззивната жалба. С нарочно определение от 12.06.2018г. в подготвително заседание по делото, въззивният съд е счел доводът за нарушение на чл.146 ГПК, допуснато от първоинстанционния съд, за основателен, извършил е нов пълен доклад по делото, разпределил е доказателствената тежест, дал е изрични указания на страните относно подлежащите на доказване факти и е предоставил възможност и на двете страни по спора да изразят допълнителни становища по същество на спора и да представят доказателства. Препис от това определение е надлежно връчено и на двете страни. В представеното по делото на 12.09.2018г. заявление, в отговор на дадените му указания, касаторът чрез адв. С. е уточнил защитната си теза, но не е заявил искане за доказателства. В проведеното открито съдебно заседание ответникът не се е явил лично, но е бил надлежно представляван от адв.С., който е заявил, че няма искане за доказателства. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.
Не следва да се допуска касационно обжалване и във връзка с втория въпрос /№3 по изложението/. Отговорът на този въпрос е обусловен от конкретните факти по делото и от преценката на конкретните твърдения на страните и на ангажираните за това доказателства. Така поставен въпросът е фактически и не съставлява общо основание за достъп до касация. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същите са привързани към собственото разбиране на касатора за установената фактическа обстановка, която съдът не е приел да следва от доказателствата по делото, и изразяват по същество доводите на му за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По същите съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по последния поставен в изложението въпрос. Както е посочено в т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава самият касатор, грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила. Така поставен въпросът е по естеството си оплакване за необоснованост на решението, което е касационно оплакване по чл.281 т.3 ГПК, а не общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод, че не е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По горните съображения не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, а ответниците по касация не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 354 от 15.11.2018г. на Софийски окръжен съд, допълнено с решение № 35 от 29.01.2019г., постановено по в.гр.д.№ 222/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: