5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
София, 14.12.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3343 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Й. И. от [населено място], срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 23.03.2016г. по в.гр.д.№3420/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от нея против Н. И. Д. иск за признаване за установено, че Ж. Й. И. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], В. област, представляващ дворно място, съставляващо УПИ XI-17 в кв.39 по плана на селото с площ от 930кв.м., при граници: УПИ Х-16 и от три страни улици, ведно с построената в това дворно място къща с три стаи и складови помещения, при твърдения, че собствеността е придобита от нея по силата на завещателно разпореждане в нейна полза от завещателя и неин дядо Н. Д. Н., извършено с акт №2, н.д.№144/1981г. на районен съдия при ПРС, както и за осъждане на ответника да предаде владението на същия имот на основание чл.108 ЗС.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и ако първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевиран довод на страната, необходимо ли е да се допълва решението му по реда на чл.250 ГПК или това следва да направи въззивният съд със своето решение;
2.Кой носи доказателствената тежест за опровергаване на доказателствената сила на представения констативен нотариален акт за собственост на процесния недвижим имот;
3.Може ли при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, съдът да изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото;
4.Допустимо ли е съдът да се произнася по обстоятелствата, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност, както и че е оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт без тези обстоятелства да са заявени от ответника нито с писмения му отговор, нито в съдебно заседание и допустимо ли е съдът при липса на ясно, явно и недвусмислено волево изявление на упражняващия фактическата власт върху имота по тълкувателен път да приема заявено намерение за своенето му и да се позове на последиците от придобивната давност;
5.В чия доказателствена тежест е да установи при позоваване на придобивна давност не само упражняване на фактическата власт върху имота, но и довеждане до знанието на останалите сънаследници на намерението му да свои имота.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Н. И. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
Ж. Д. И. е предявила срещу Н. И. Д. иск за предаване владението на недвижим имот по реда на чл.108 ЗС с твърдението, че е придобила правото на собственост чрез акт на нотариално завещание №2 по н.д.№133/1981г. и по давност, за което е съставен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност и завещание №67/09.03.1984г. на Провадийския районен съд.
С обжалваното решение е прието, че така предявения иск е неоснователен.
Посочено е, ищцата е навела твърдения, че е собственик на имота в [населено място] на основание направено в нейна полза завещание и давност, но доколкото първоинстанционният съд не се е произнесъл по твърдението й за придобиване на спорния имот по давност и няма искане за допълване на първоинстанционното решение, е прието, че не би следвало това да бъде обсъждано от въззивния съд. Само за пълнота на изложението са изложени съображения, че твърдението за придобиване правото на собственост по давност е неоснователно, тъй като няма позоваване от страна на ищцата, че присъединява към собственото си владение, начиная от 25.03.1983г. и това, осъществявано от нейния праводател в продължение на повече от 20 години до смъртта му. Посочено е също така, че тя не установява изобщо, че е владяла имота след смъртта на дядо си, което се установява от събраните по делото свидетелски показания. Прието е, че сключеният застрахователен договор за сградата и имуществото в [населено място] на 10.09.1992г. и декларирането на имота пред данъчната служба през 1997г., представляващи актове на управление, не са достатъчни за да бъде направен извод за осъществявано от нея владение. Посочено е, че дори хипотетично да се приеме, че е осъществявала фактическа власт с намерение за своене, то от датата на смъртта на дядо й /25.03.1983г./ до датата на която е призната за собственик по силата на издадения констативен нотариален акт №67, том I, дело №145 от 09.03.1984г. не е изтекъл изискуемия се 10-годишен срок.
Макар въззивният съд да е изложил съображения за неоснователност на твърдението на Ж. Й. И. за придобиване по давност на правото на собственост върху процесния недвижим имот, изложените от въззивния съд съображения за необходимостта от искане за допълване на решението на първоинстанционния съд при липса на произнасяне по това твърдение в обжалваното пред него решение обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и ако първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевиран довод на страната, необходимо ли е да се допълва решението му по реда на чл.250 ГПК или това следва да направи въззивният съд със своето решение. Касационното обжалване по този въпрос следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед особеностите на настоящия случай, а именно на обстоятелството, че доводът за придобиване правото на собственост върху имота по давност е въведен с исковата молба по предявен по реда на чл.108 ЗС ревандикационен иск, за да бъде извършено тълкуване на правомощията на въззивния съд при произнасяне по предявен иск за признаване право на собственост и предаване владението на недвижим имот при заявени няколко придобивни основания.
В обжалваното решение е прието , че Ж. Й. И. не може да се легитимира и като собственик по силата на нотариалното завещание №2, н.д.№133/1981г. на районния съдия при ПРС, доколкото имотът, предмет на същото, се намира в [населено място], [община], докато спорния имот се намира в [населено място], [община]. Посочено е, че вероятно става въпрос за допусната грешка, но преди да е отстранена, актът не може да породи правното си действие по отношение на имота в [населено място].
По тези съображения е прието, че доказателствената сила на констативния нотариален акт е опровергана.
Така изложените от въззивния съд съображения за начина, по който следва да бъде извършена преценка за действителната воля на завещателя и по-специално възприетата от съда теза за необходимостта във всички случаи грешката да бъде отстранена в друго производство, противоречат на разрешението, дадено от тричленен състав на Първо ГО на ВКС, дадено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №855/11.12.2010г. по гр.д.№1497/2009г., според което е допустимо в исков процес да се търси действителната воля на завещанието при спазване на правилото на чл.20 ЗЗД като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, а когато възникне спор относно това кой е завещаният имот, в определени случаи волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една от друга и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, но и от характеристиките на самия имот, притежаван от завещателя. Това противоречие обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, съдът да изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото.
Изводът на въззивния съд, че доказателствената сила на констативния нотариален акт е опровергана по причина, че завещанието не може да породи правното си действие поради допусната грешка досежно завещания имот обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на доказателствената сила на представен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот и за начина, по който тази доказателствена сила може и следва да бъде опровергана. Касационно обжалване по този въпрос следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с тълкуването, дадено в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по останалите, поставени от касатора въпроси.
В обжалваното решение е прието, че е от свидетелските показания е доказано, че ответникът Н. Д. е завлядал и владее процесния имот към датата на завеждане на иска, докато ищцата не установява твърденията си, че е владяла имота.
За неоснователен е приет доводът, че ответникът не е твърдял в отговора си придобиване на имота по давност. Посочено е, че възражението му е било не дотам коректно направено, но ясно е посочил, че счита себе си за собственик и от както се помни, но и след смъртта на дядо си Н. добросъвестно живее и ползва имота, плаща данъците, като оспорва правата на ищцата, като е заявил, че може да докаже твърденията си с разпит на свидетели от селото. Прието е, че ответникът в писмения отговор е направил уточнение на това свое възражение, като е посочил, че в периода от смъртта на дядо си Н. Д. Н. през 1983г. до подаване на исковата молба в съда през 2015г. е ползвал имота, считайки го за свой, с грижата на добрия стопанин непрекъснато и необезпокоявано от никого, придобивайки го по давност. Посочено е, че това негово твърдение се установява от свидетелите, доведени от ищцата, които поддържат, че той е в имота от над 10 години, живее и се грижи за къщата Прието е, че след като е установено, че дядото на страните не е могъл да се легитимира като собственик на спорния имот /което се твърди и от самата ищца/, а са представени доказателства за придобиване на имота по давност, то следва, че страните не черпят право от наследяване.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че останалите поставени от касатора въпроси представляват по естеството си касационни оплаквания за неправилност, основани на поддържаната защитна теза в процеса по отношение на въведените от ответника възражения.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 23.03.2016г. по в.гр.д.№3420/2015г. по описа на Варненския окръжен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25.00лв. /двадесет и пет лева/ за разглеждане на касационната жалба по същество и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че държавната такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: