О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
гр. София, 04.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 937 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община] срещу решение № 200 от 16.11.2016г. по в. гр. дело № 391/2016г. на Пловдивския апелативен съд, гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 511 от 11.04.2016г. по гр. дело № 2704/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на ищците Н. В. А. и М. В. А., двамата от [населено място], на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, на всеки един от тях, сумата 15 675 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване върху съсобствения им поземлен имот с идентификатор № 56784.519.319 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място], Старинна градска част, [улица], с площ 295 кв.м., за периода: 01. 10. 2012г. – 01. 09. 2014г., ведно със законната лихва от 01. 09. 2014г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на всеки един от тях, сумата 1 466. 65 лв. – обезщетение за забава върху горепосочените главници, за периода от падежа на всяко месечно задължение до 01. 09. 2014г., като е реализирана и отговорността на страните за съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос: „ Задължен ли е въззивният съд при постановяване на акта си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“, по който твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 г., в решение № 218 от 03.11.2016 г. по гр. дело № 2217/2016 г. на ІІІ г.о. и в решение № 50 от 04.07.2016 г. по гр. дело № 5163/2015 г. на ІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, и по материалноправния въпрос, свързан с критериите при определяне размера на дължимо обезщетение по чл. 59 ЗЗД, а именно „на каква база следва да се определи вземането за неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на неурегулиран поземлен имот, същата изчислена с помощта на вещо лице – като пазарен наем, съобразно начина на използване на имота, като пазарен наем, съобразно неговото предназначение или като пазарен наем в хипотезата на една предполагаема възможност за увеличаване имуществото на ищеца, от която той евентуално е бил лишен?“, по който сочи разрешаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. по описа на І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответниците по касационната жалба /ищци в производството/ – Н. В. А. и М. В. А. подават писмен отговор в законния преклузивен срок, в който излагат становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Молят да им бъдат присъдени направените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове по граждански спор с правно основание чл. 59 ЗЗД, всеки с цена над 5 000 лв.. Същата е процесуално допустима.
Предявени са в субективно и в обективно кумулативно съединение искове с правни основания чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел в обжалваното въззивно решение, че между страните няма спор, а и се установява от приетите и неоспорени в процеса писмени доказателства, че ищците са собственици на по 1/2 ид. част, всеки от тях, от процесния недвижим имот, на основание реституция, наследствено правоприемство от В. О. А., починала на 29.05.2002г., и съдебна делба, като имотът е бил отписан от актовите книги за държавни имоти със Заповед №ОА-546/02. 05. 1996г. и Заповед №ОА-85/21. 01. 1998г. на Кмета на [община], а наследодателката А. е била въведена във владение на имота с протокол за въвод от 21.10.1999г. по изпълнително дело №4115/1997 г. на СИС при ПРС. Посочил е, че при въвода е констатирано, че в процесното дворно място навлиза част от съседна постройка с дължина 4 м и ширина 1 м /по западната част на парцела/, за която няма спор по делото, че е собственост на ответника [община] и че през исковия период се е ползвала като Педагогическа библиотека. Намерил е също, че няма спор по делото досежно факта, подкрепен чрез свидетелски показания и заключението на вещото лице В. С. по съдебно – техническата експертиза, че за да се влезе в библиотеката, се минава през имота на ищците, през който е изградена пътека от бетонни блокове, водеща до входа на сградата и няма друго място, откъдето да се мине за библиотеката, както и че изградената тротоарна настилка на [улица]навлиза в процесния имот с площ от 9 кв.м.. Въззивният съд е приел за безспорно установено и, че през процесния период ищците са изпращали всеки месец покани до ответника, съдържащи искане за заплащане на обезщетение за неоснователното ползване на имота. Посочил е, че видно от приетите съдебни решения, между страните са водени и други дела, по които в полза на ищците са присъждани обезщетения за неоснователното ползване на имота им от ответника за различни периоди от време, като последното такова решение е постановеното по гр.д.№2997/2012г. по описа на ПРС, І гр.с., с което [община] е осъдена да заплати на Н. В. А. обезщетение за периода от 01.10.2007 г. до 01.10.2012 г.
Пловдивски апелативен съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, т.е. че ответната община е ползвала без основание през процесния период съсобствения на ищците имот и по този начин се е обогатила за тяхна сметка, което обогатяване се съизмерява с размера на пазарния наем при съобразяване с отпадналия градоустройствен статут на имота и липсата на самостоятелен такъв, какъвто извод е направил съдебният експерт по приетата съдебно – техническа експертиза. Счетена е за налична причинно-следствена връзка между доказаното обогатяване на ответника и съответното обедняване на ищците по делото и при установеното по категоричен и безспорен начин ползването на процесния имот от страна на ответната община без правно основание, исковете с правни основания чл. 59, ал. 1 ЗЗД са уважени за установените със заключението на тройната съдебно – техническата експертиза на вещите лица М. М., Д. М. и М. Я. размери на пазарния наем за целия процесен имот за процесния период, който пазарен наем е съобразен с градоустройствения статут, с отреждането и предназначението на имота по действащите ПУП и градоустройствен план. Съобразно заключението на горепосочената тройна съдебно – техническа експертиза са уважени и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Поставеният от касатора горепосочен материалноправен въпрос за критериите при определяне размера на дължимо обезщетение по чл. 59 ЗЗД за лишаване от ползване на собственик на имот без правно основание и съобразяване на индивидуалните особености на този имот като предназначение, регулационен статут, местоположение, начин на ползване, вкл. частично или цялостно, и др., като включен в предмета на конкретното дело и обусловил решаващите правни изводи на съда по него, осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този правен въпрос посоченото от касатора решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. по описа на І г.о. по реда на чл. 290 ГПК формира неизчерпваща отговора му задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е обоснована необходимост от принос в правоприлагането при тълкуване на конкретната правна норма по конкретното дело и за създаване на съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и т. 4 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочения материалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 от 16.11.2016г. по в. гр. дело № 391/2016г. на Пловдивския апелативен съд, гражданско отделение, първи състав.
УКАЗВА на жалбоподателя – ответник в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 685. 67 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.