Решение №606 от 6.8.2012 по гр. дело №558/558 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 606

Гр. С., 06.08.2012 година

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 967/2011 г.

Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Я., Р. Кохави, Хана Х., Р. Г., М. Д., Я. Д., Р. С., Х. Ш., Е. Папо и М. Папо – всички граждани на И. подадена чрез процесуалния им представител адвокат Росица Д. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ІІ „г” отделение постановено на 16.05.2011 г. по гр.д.№ 14649/2010 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски районен съд, 42 състав въззивният съд решавайки спора по същество е отхвърлил предявените от ищците касатори срещу едноличен търговец Д. Д. М. с фирма „Д. М.-Д.” [населено място] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.236 ал. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуването на недвижим имот-магазин /кафе-сладкарница/ намиращ се в [населено място], [улица] размер общо на сумата 20531 лева разпределена съобразно квотите на съсобственост на ищците върху процесния имот.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че в противоречие с данните по делото и нарушавайки разпоредбата на чл.236 ал. 2 ЗЗД, като не е взел предвид факта, че се претендира обезщетение само до размера на уговорения наем. Въззивният съд е отхвърлил иска по съображения, че ищците не са установили конкретния размер на обезщетението, тъй като по делото липсва съдебно-счетоводна експертиза, досежно средния пазарен наем за имота през процесния период – каквато ищците не са поискали.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1,т.2 и т. 3 ГПК, като обосновават наличието на противоречива съдебна практика по поставения съществен материалноправен въпрос относно начина за определяне размера на обезщетението по чл.236 ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор и може ли това обезщетение да е по-ниско от размера на уговорения наем. Позовават се на приложените към жалбата съдебни решения на различни състави на ВКС. Поддържат, че в едни решения се приема, че обезщетението не се равнява на уговорената наемна цена преди преустановяване на договорната връзка, а се определя спрямо средния пазарен наем за подобни обекти през процесния период, който за всеки конкретен случай подлежи на доказване – р. № 18/05.03.2010 г. по т.д.№ 527/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о. В други случаи ВКС приема, че дължимото обезщетение е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко от уговорената наемна цена – р. № 422/21.05.2010 г. по гр.д.№ 981/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и р. № 391/26.05.2010 г. по гр.д.№ 765/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. В р. № 131/13.11.2009 г. по т.д.№ 661/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е изразено становище, че обезщетението за имоти общинска собственост е съизмеримо с нормативно определената наемна цена, а в р. 229/27.04.2010 г. по т.д.№ 1079/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е застъпена тезата, че размерът на обезщетението по чл.236 ал. 2 ЗЗД винаги следва да бъде определен и доказан конкретно от ищеца по делото.
Ответникът по касационната жалба едноличен търговец Д. Д. М. с фирма „Д.-Д. М.” [населено място] изразява становище, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба намира, че същата е редовна-подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, а с оглед изложените от касатора доводи и предвид данните по делото, налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 ГПК.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното осъдително решение въззивният съд е отхвърлил предявените срещу бившия наемател искове по чл.236 ал.2 ЗЗД за ползуването на процесния недвижим имот след прекратяване на наемните правоотношения. По делото е безспорно установено, че между страните е сключен наемен договор за срок от една година считано от 01.01.2007 г. срещу наемна цена от 1500 евро на месец, който е бил прекратен с изтичане на уговорения срок. Установено е и не се спори, че ответникът е продължил да ползува имота включително и през процесния период 01.01.2008 г. – 27.07.2008 г., въпреки противопоставянето на наемодателите. Безспорно е също, че ищците претендират обезщетение по чл.236 ал. 2 ЗЗД в размер общо на сумите 20531 лева осъразмерявайки вредите си с размера на получавания преди прекратяване на договора наем, от който са били лишени по вина на ответника. При тези фактически данни, позовавайки се на цитираната в решението съдебна практика на ВКС /р. по т.д.№ 3/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о. и р. по т.д.№ 697/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./ въззивният съд е отхвърлил претенцията за заплащане на обезщетение, по съображение че не е доказан конкретния размер на вредите. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението не следва автоматично да бъде определян на база стойността на уговорената наемна цена, а според средната пазарна цена на наемите за подобен имот и подлежи на доказване от ищеца в процеса, който е следвало да ангажира съответните относими доказателства за причинените му вреди и/или пропуснати ползи, което по делото не е сторено. Направен е извода, че като не е ангажирал доказателства в тази насока чрез поискана съдебно-счетоводна експертиза, искът е останал недоказан, поради което същият се явява неоснователен.
Въззивното решение съдържа произнасяне по поставения материалноправен въпрос, който е от решаващо значение за изхода на спора относно начина на определяне размера на обезщетението по чл.236 ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор и може ли това обезщетение да е по-ниско от уговорения наем.
Изхождайки от изложението в касационната жалба настоящият съдебен състав намира за основателно искането за допускане на касационно обжалване което квалифицира по чл.280 ал.1 т.1 ГПК / съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/, тъй като даденият в обжалваното решение отговор на този въпрос е в противоречие с приетото в р. № 422/21.05.2010 г. по гр.д.№ 981/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; р. № 391/26.05.2010 г. по гр.д.№ 765/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; р. № 146/01.12.2010 г. по т.д.№ 934/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; р. № 54/11.07.2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. постановени по аналогични казуси по реда на чл.290 ГПК. Според изразеното становище в цитираните решения, размерът на обезщетението по чл.236 ал. 2 ЗЗД за ползуване на наетия обект след прекратяване на наемните отношения е съизмерим със средния пазарен наем за подобни обекти през процесния период, но не по-малко от получаваната наемна цена. Размерът на средния пазарен наем подлежи на изследване, когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена и този размер не е оспорен от ответника по делото. Що се касае до твърдяните от касаторите евентуални различия в съдебната практика, доколкото приложените към касационната жалба решения са постановени при различна фактическа обстановка и в различни хипотези на претендирано обезщетение по чл.236 ал.2 ГПК, същите не обосновават противоречива съдебна практика, тъй като не са идентични с настоящото дело. С оглед на изложеното след внасяне от страна на касаторите на следващата се държавна такса по чл.18 ал. 2 т. 2 от Тарифата за държавните такси, делото следва да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ІІ-„г” отделение постановено на 16.05.2011 г. по гр.д.№ 14649/2010 г.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок да представят документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 410.62 лева, след което делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top