О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
София, 19.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1855/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 7908 от 31.10.2016 г. по гр.7136/2016 г. на Софийски градски съд е потвърдено изцяло решение № 2476 от 14.03.2016 г. по гр.д. № 21312/2012 г. на Софийски районен съд. С него са отхвърлени предявеният от Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Н. Н. против Н. Ф. Д., С. В. Д., Ц. Х. Г., Ж. Ц. Г., действаща чрез законния си представител Ц. Х. Г., и М. И. Т. иск с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС за изкупуване на ? ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1896.840.2.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД- 18-69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], район „В.”, [улица], апартамент № 1, находящ се в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор 68134.1896.840, с предназначение на обекта – жилище, апартамент, с площ 40 кв.м, заедно с построената до него сграда с идентификатор 68134.1896.840.1, и 12% от 51 % идеални части от поземления имот, в който са построени сградите, както и предявеният от Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Д. Н. против ответниците Н. Ф. Д. и С. В. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на описаните недвижими имоти.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от ищците Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Н. Н. чрез техния пълномощник адв. Ж. Н.. В жалбата са развити подробно доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателите поддържат, че както въззивният, така и първоинстанционният съд неправилно са тълкували волята на страните по разпоредителната сделка, обективирана в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 140, т.ІХ, дело № 1685/ 1957 г., поради което са достигнали до необоснован извод, че е продадена реална, а не идеална част от сградата. Намират за необоснован и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че тази реална част е отговаряла на изискванията на действащите към момента на продажбата строителни правила и норми за самостоятелно жилище, като поддържат, че същият е изведен в нарушение на разпоредбите на чл. 155 и чл. 157 ППИНМ относно минимално необходимите за жилище помещения и техните размери. В нарушение на съществени процесуални правила съдът не е обсъдил редица доказателства по делото, и в частност изпратената до ищците нотариална покана, съдържаща извънсъдебно признание на факта, че сградата е в режим на съсобственост.
В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е разделянето на жилищна сграда на няколко самостоятелни обекта, ако те не са отговаряли на нормативните изисквания за самостоятелен обект от съответния вид към датата на продажбата на реалната част и дали в тези случаи правото на собственост е придобито върху реална част или в идеални части. 2/ Допуснато ли е нарушение на процесуалните правила, ако въззивният съд е направил фактически си и правни изводи по спора само по част от наведените от страните доводи, а не по всички от тях. По първия въпрос се твърди да е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 96/71 г. на ОСГК на ВС и решение № 362 от 30.06.2009 г. по гр.д. № 1487/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. По отношение на втория въпрос се поддържа противоречие с т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС.
Касаторите Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Д. Н. са подали чрез адв. Ж. Н. и частна жалба срещу определение № 30111 от 15.12.2016 г. по гр.д. № 7136/2016 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 248 ГПК е изменено постановеното по делото решение в частта за разноските. Считат, че същото е неправилно, тъй като ответниците Н. Д. и С. Д. са необходими другари в процеса, с еднакви непротиворечиви позиции и интереси, защитавани са от един и същ процесуален представител, с оглед на което размерът на присъдените им разноски се явява необоснован.
Ответниците по касация не са подали отговори на касационната жалба и на частната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По касационната жалба.
По делото е установено, че през 1916 г. Д. и П. О. закупили двуетажна къща с кръчма и фурна, заедно с празно място от 2 591.5 кв.м в землището на [населено място], м. ”Книжната фабрика”, а през 1929 г. придобили по регулация 212 кв.м, които се придават към собствения им недвижим имот. П. О. е починал през 1950 г. и е оставил за наследници съпругата си Д. и син Г.. През 1957 г. Д. О. и Г. О. продали на М. И. М. „югозападната половин част от вътрешната едноетажна постройка, застроена върху имот пл.№ 2, кв. 194 по плана на К. село- К., София, състояща се от една стая, кухня, антре и помещение за тоалетна и баня, построена върху 40 кв.м, заедно с 12 % от собствените на продавачите 51 % идеална част от цялото място, около 60 кв. от целия имот с площ 965 кв.м, при граници на продадения имот: от югоизток- двуетажна съща на „Софжилфонд”, от северозапад- Мукавената фабрика „П. Н.”, от североизток- едноетажна къща на продавачите, част от която се продава, и от югозапад – едноетажна къща на продавачите, като е посочено, че към продаваемия имот се включва и сега съществуващата барака, непосредствено до него”.
Ищците Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Н. Н. черпят права по наследяване от Д. и Г. О.. Те са наследници по закон на дъщерята на Г. О. – Е. Г. Н., поч. през 2004 г.
Ответниците Ц. Х. Г., Ж. Ц. Г. и М. И. Т. са наследници на М. М., поч. през 1989 г. През 2012 г. те продали на ответника Н. Ф. Д. по време на брака му със С. Д. самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1896.840.2.1 и сграда – барака с идентификатор 68134.1896.840.1, които са идентични с недвижимите имоти, предмет на сключения през 1957 г. от наследодателя им договор за покупко- продажба.
Приетата от въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза е установила, че жилището, описано в договора за покупко- продажба от 1957 г., е обособено в югозападната част на едноетажната сграда, разположена в североизточния ъгъл на дворното място, и се състои от входно антре, кухня, дневна /хол/ и баня- тоалетна. Едноетажната сграда-барака е разположена в пространството между северозападната стена на жилищната сграда и северозападната регулационна граница, и се състои от две помещения-предверие, разположено пред входното антре на жилищната сграда, и склад.
За да направи извод, че ищците не се легитимират като съсобственици на едноетажната жилищна сграда, въззивният съд е приел, че предмет на договора за продажба, сключен от техните наследодатели, е била реална част от същата, съставляваща самостоятелен обект на собственост, а не идеална част. Този извод съдът е направил при отчитане описанието на продадената част в нотариален акт № 140/1957 г. чрез посочване на нейните реални граници, една от които е „едноетажната къща, част от която се продава”, и посочване на точното й местоположение- югозападната половин част от къщата. По същия начин продадената част е била описана и в сключения между страните предварителен договор от 30.03.1957 г., с който Г. О. и Д. О. се задължили да продадат на М. М. „една едноетажна къща, представляваща част от къща, която се състои от една стая, кухня, антре и помещение за клозет- баня, построена върху около 40 кв.м, при граници: …. от североизток- едноетажна къща-част от къщата, която се продава, с наемател…”. Съдът е приел, че към момента на продажбата тази част е отговаряла на строителните правила и норми за жилище. Към този момент са действали разпоредбите на Правилника за планово изграждане на населените места/ 1950 г.- отм./, съгласно чл. 155 от който всяко жилище трябва да има най- малко предверие, стая, кухня, клозет, зимнично и таванско помещение. Процесната сграда е била построена през 1929 г. и в нея не е имало мазе, но законовото изискване за складово помещение е било удовлетворено чрез изградената до него барака. По този начин към момента на продажбата прехвърлената реална част от сградата е отговаряла на изискванията на § 38 и 39 СПН за самостоятелно жилище. По тези съображения въззивният съд е приел, че в резултат на извършената през 1957 г. продажба не е възникнала съсобственост върху едноетажната жилищна сграда, поради което ищците нямат право на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС за продадената реално обособена част от нея.
Първият от поставените в изложението правни въпроси отразява тезата на касаторите, че частта от едноетажната жилищна сграда, предмет на договора за продажба от 1957 г., не е отговаряла на действащите към този момент строителни правила и норми относно броя, предназначението и площта на минимално необходимите помещения за самостоятелно жилище. Тези доводи са обсъдени от въззивния съд, който подробно е мотивирал изводите си за тяхната неоснователност с оглед релевантните за спора материалноправни норми и конкретно установените по делото обстоятелства. Касае се за сграда, построена през 1929 г. Към този момент е бил в сила Закон за благоустройството на населените места на Царство България от 1909 г., който не съдържа нормативи за минимално необходим вид и брой помещения в жилището и тяхната площ. Установено е от заключението на съдебно- техническата експертиза, че продаденото жилище е включвало основните по функционално предназначение помещения, изискващи се за самостоятелно жилище, съгласно разпоредбите на ППИНМ, с изключение на зимнично помещение, каквото изобщо не е било изградено в сградата предвид начина й на построяване- върху ивични фундаменти. Установени са размерите на отделните помещения и при съпоставянето им с изискуемите се минимални размери за съответниия вид, е констатирано частично несъответствие по отношение на кухнята и стаята в рамките на по-малко от 2 кв.м, което е преценено от съда в двете инстанции като незначително. Следователно, въззивният съд не е приел, че продадената част от сградата не е отговаряла на строителните правила и норми за жилище, нито че е било допустимо обособяването на самостоятелни обекти, неотговарящи на тези изисквания, поради което не може да се приеме, че се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС- ТР № 96/71 г. на ОСГК на ВС и решение № 362 от 30.06.2009 г. по гр.д. № 1487/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. Затова този въпрос не обосновава основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 или 2 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по втория въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Въпросът се свързва с необсъждането на писмени доказателства, касаещи обема на правата на ищците, респ. на техните наследодатели, върху дворното място, в което е построена процесната сграда, и по естеството си няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а представлява оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, каквото оплакване не може да бъде проверявано в тази фаза на касационното производство. Отделно от това, в касационната жалба и в изложението към нея не е обосновано значението му за изхода на делото и по – конкретно по какъв начин обсъждането на тези доказателства би обусловило различен извод по предявените искове по чл. 33, ал.2 и по чл. 108 ЗС.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По частната касационна жалба.
С решението си № 7908 от 31.10.2016 г. по гр.7136/2016 г. Софийският градски съд е осъдил Н. Д. Н., Д. Н. Н. и Г. Н. Н. да заплатят на Н. Ф. Д. и С. В. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция в размер на 1 200 лв. С определение № 30111 от 15.12.2016 г. по гр.д. № 7136/2016 г. съдът е изменил постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил жалбоподателите да заплатят на Н. и С. Д. допълнително разноски в размер на 1 280 лв. , представляващи разликата между действително заплатеното от тях адвокатско възнаграждение и присъденото с решението.
Съгласно чл. 248, ал.3 ГПК определението за разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. В частната касационна жалба касаторите не сочат правен въпрос, по който да бъде допуснато касационното му обжалване, нито обосновават наличието на основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на определението до касационен контрол по същество.
За пълнота на изложението настоящият състав счита за необходимо да посочи, че съгласно константната практика на ВКС приложението на чл. 78, ал.3 ГПК не е обусловено от това дали ответниците са един или няколко, дали имат качеството на обикновени или необходими другари, дали са били представлявани пред съда от един и същ или от различни адвокати. При отхвърляне на иска всеки от ответниците може да иска присъждане на направените от него разноски. В случая Н. и С. Д. са били ответници по два обективно съединени иска, и след като исковете против тях са били отхвърлени, правилно въззивният съд е приел, че на същите следва да бъдат присъдени сторените от всеки от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита по всеки от исковете. Уговореното и заплатено възнаграждение е в минимален размер, определен съгласно чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и съдът не разполага с правомощието да присъди по- нисък размер.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7908 от 31.10.2016 г. по гр.7136/2016 г. на Софийски градски съд и на постановеното по същото дело определение № 30111 от 15.12.2016 г. за изменение на решението в частта за разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: