О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
гр. София, 25.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3738 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Теско Груп“ ЕООД срещу решение № 876/22.06.2018г. по в.гр.дело № 1212/2018г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 1263/13.04.2018г. по гр.д. № 18477/2017г. на Районен съд – Пловдив и вместо него е постановено друго решение, с което е уважен предявеният от ищцата Д. Г. Г. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението й, извършено със заповед № 14/13.11.2017г., за незаконно, като ответникът – работодател е осъден да заплати държавна такса и сторените в процеса разноски.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закони, навеждайки доводи за законосъобразност на издадената заповед за уволнение и поддържайки наличието на превратно упражняване на права от страна на служителя Д. Г., представляващи злоупотреба с право – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Възникват ли основания за съмнение, че работникът/служителят е получил трудовото си възнаграждение, след като е положил подписа си във ведомост/разписка до изписаната цифром сума, дължима му от работодателя за съответния период, или е необходимо първият изрично да запише, че е получил същата?“, сочейки противоречие с решение № 89/29.03.2013г. по гр.д. № 558/2012г. на ВКС, IV г.о.; решение № 241/07.01.2015г. по гр.д. 3269/2014г. на ВКС, III г.о.; решение № 141/30.11.2010г. по гр.д № 2715/2008г., на ВКС, IV г.о. и решение № 258/03.11.2017г. по гр. д. № 1007/2017г. на ВКС, IV г.o.. По въпросите: „ Трябва ли злоупотребата с право, предвидена в конституционната норма на чл. 57, ал. 2 КРБ и новелата на чл. 8, ал. 1 КТ, да бъде изрично наведена от страна по делото, за да бъде разгледана от Съда или той следва служебно да следи за нея с оглед конституционната и нормативна забрана за противоправно поведение?“ и „Трябва ли страната по делото изрично /словом/ да релевира, че е налице злоупотреба с право, за да бъде разгледана от Съда, или последният може да направи косвен извод за такова твърдение, с оглед записаното в отговора на исковата молба или отговора на въззивната жалба?“ касаторът поддържа наличието на основания за допускане до касационно обжалване както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /противоречие с решения № 59/24. 07. 2013г. по гр. д. № 392/2012г. на ВКС, ІV г.о. и № 289/18.11.2014г. по гр. д. № 1289/2014г. на ВКС, ІV г.о./, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради отсъствието на практика по идентични правни казуси. В контекста на зададените горепосочени въпроси, като допълнително основание, навежда очевидната неправилност на съдебното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/- Д. Г. Г. подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на направените в настоящото касационно производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, но не са налице поддържаните основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е заемала по процесното трудово правоотношение длъжността „служител информация за пътувания“, считано от 22.03.2017г., като с оспорената заповед за дисциплинарно уволнение от 13.11.2017г. трудовият й договор е бил прекратен на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ поради неявяването й на работа на 25.09.2017г., 23.10.2017г., 24. 10. 2017г. и 25.10.2017г.. Счел е, че издадената заповед за дисциплинарно уволнение е незаконна, тъй като трудовото правоотношение на Д. Г. вече е било прекратено с отправеното от нея изявление на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ- поради незаплащане в срок на дължимото трудово възнаграждение и възпрепятстване достъпа до работното й място, получено от управителя на 09.11.2017г., от който момент е настъпил прекратителния му ефект съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Приел е, че при конкуренция на основания за прекратяване на трудовия договор, конститутивно действие има онова, чийто фактически състав е настъпил по-рано, като е ирелевантно дали твърдените в изявлението на ищцата основания са били действително налице. Конкретизирал е, че конститутивният прекратителен ефект на изявлението на служителя не би се породил, само в случай на злоупотреба с право от нейна страна, но поради липса на твърдения и доказателства по делото, сочещи към това, следва да се приеме, че отправеното от Д. Г. изявление е породило правните си последици и трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 09.11.2017г., т.е. преди издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение.
Първият от зададените от касатора въпроси, касаещ доказателствената стойност на ведомостта за заплата, подписана от служителя, дори да бъде приет за правен въпрос, а не такъв по правилността на съдебното решение, не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е формирал решаващите си правните изводи върху него. Както сам е посочил в мотивите си, разглеждането на въпроса относно годността на представения по делото документ да докаже действителното получаване на трудовото възнаграждение, е обсъден единствено за пълнота на изложението. Съдът е уточнил, че получаването от работодателя на изявлението на служителя по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ само по себе си е годно да прекрати трудовото правоотношение между страните, без значение дали съдържащите се в него данни за липса на реално получаване на възнаграждение и недопускане до работа са се осъществили действително. С оглед на това и съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Следващите два правни въпроса, касаещи задължението на въззивния съд служебно, без навеждане на доводи от страните, да се произнесе по наличието на злоупотреба с право, съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Злоупотребата с право е особен случай на незаконосъобразност, имащ конкретен фактически състав, свързан с нарушаването на различни правни норми. В мотивите си въззивният съд действително е конкретизирал, че изявлението на ищцата – служител не би породило правно действие единствено в хипотезата на злоупотреба с право, но както правилно е посочил, нито в отговора на исковата молба, нито в този на въззивната жалба се съдържат оплаквания от страна на работодателя за превратно упражняване на права от страна на служителя, нито по делото съществуват такива фактически твърдения /релевираното от ответника отсъствие на основанията по чл. 327 КТ за прекратяване на трудовия договор от служителя не може да бъде квалифицирано като довод за злоупотреба с права/. В този смисъл, липсата на посочена конкретизация на злоупотребата с права не може да обоснове отклонение от разрешенията в ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които прилагането на императивна материалноправна норма се свързва със субсумиране на конкретно установени факти от определен фактически състав под приложимата императивна норма. (така в определение № 648/28.07.2017 г. по гр.д. №83/2017 г. на ВКС, III г.о.). Задължение за въззивния съд да изследва наличие на злоупотреба с право съществува само в случаите, когато такива факти и твърдения са били наведени от страната в рамките на преклузивните срокове по ГПК /в този смисъл решение № 345 от 6.03.2014г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013г., IV г. о; решение № 248 от 23.04.2010г. на ВКС по гр. д. № 254/2009г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016г. на ВКС по гр. д. № 674/2016г., III г. о./. Следователно не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол и по тези два въпроси.
Липсва и твърдяната като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост. При извеждане на решаващите правни изводи на въззивния съд за незаконосъобразността на атакуваната с иска по чл. 344, ал. 1 КТ заповед за дициплинарно уволнение не са допуснати такива груби нарушения от въззивния съд, т. е. не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Напротив, изводите на съда са изцяло съобразени с действащите материалноправни и процесуални норми, приложени съобразно вложения от законодателя смисъл, и с константната практика на ВКС.
Не са налице и основания за служебно допускане на касационния контрол поради вероятна нищожност или вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът „Теско Груп“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ответника в настоящото производство Д. Г. Г. сторените от последната разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция, които, съгласно приложения по делото договор за правна помощ, служещ за разписка, възлизат на сумата от 1 000 лева.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 876 от 22.06.2018 г. по в.гр.дело № 1212/2018г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, гражданско отделение, VІ състав.
ОСЪЖДА „Теско Груп“ ЕООД, ЕИК: 203245786, да заплати на Д. Г. Г., ЕГН: [ЕГН], сумата от 1 000 /хиляда/ лева – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.