О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 28.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1981/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 5783 от 11.07.2016 г., поправено с решение № 185 от 11.01.2017 г., постановени по гр. д. № 15694/2014 г., Софийски градски съд е потвърдил решение от 10.06.2014 г. по гр. д. № 31594/2012 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявения от А. П. Б. отрицателен установителен иск като е признато за установено, че Н. Р. Х. и П. Х. Х. не са собственици на 1/4 ид. ч. от поземлен имот № 134 в кв. 209, по регулационния план на м. П., [населено място] (бивш УПИ ХІІ18 от кв. 209 с площ от 538 кв. м.).
Първоначалното решението се обжалва с касационна жалба от ответниците по иска Х. с доводи за необоснованост, незаконосъобразност и нарушаване на съдопроизводствените правила при постановяването му. Касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на решението.
Подадена е касационна жалба от Х. и срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка, с което е бил допълнен диспозитива на първоначалното решение с това, че то е постановено при участието на трето лице помагач Г. П. Г.. Развит е довод, че пропускът на съда да отрази, че решението е постановено при участието на трето лице помагач, не е основание за поправянето му по реда на чл. 247, ал.1 ГПК, тъй като не се касае за явна фактическа грешка.
Ответникът по жалбата А. Б., чрез процесуалния си представител адв. Е. И. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор като твърди, че не са налице релевираното основание за допускане касационна проверка на въззивното решение и това за поправката му.
Касационните жалби са подадени преди влизане в сила на ЗИДГПК (ДВ бр. 86/2017 г.), и по аргумент от § 74 ПЗР се разглеждат по досегашния ред. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащи на обжалване въззивни решения, с първото от които съдът се произнася по иск за защита правото на собственост, поради което настоящият съдебен състав ги намира за редовни и процесуално допустими.
За да се произнесе по искането за допускане на касационна проверка на обжалваното решение ВКС, състав на I г. о. взе предвид следното:
С обжалваното решение СГС се е произнесъл като втора инстанция по предявения от А. П. Б. срещу Н. Р. Х. и П. Х. Х. отрицателен установителен иск за собственост. Потвърдено е решението на първоинстанционния СРС, с което е прието за установено спрямо ищеца, че ответниците не са собственици на 1/4 ид. ч. от поземлен имот № 134 от кв. 209 по регулационния план на м. „П. – Р.“, находящ се в [населено място], целият с площ от 538 кв.м. Въззивният съд е изложил собствени правни изводи, като е приел е, че волята на първоинстанционния съд е ясно изразена и мотивирана, поради което оплакването на жалбоподателите за нищожност на съдебния акт е неоснователно. Ищецът е обосновал правния си интерес от предявяването на иска, като е навел конкретни твърдения, че ответнците извършват фактически действия в дворното място, пречещи му да упражнява правото си на собственост, от друга страна същите се легитимирали като собственици на 1/4 ид. ч. от имота по силата на разпоредителна сделка, за която ищецът твърди, че не е произвела вещно действие. СГС е счел за неоснователно и оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес от предявяването на иска. Изрично е посочено, че отказът от иск, направен от единия ищец Г. Г., не влияе на развитието на производството по делото по другия субективно съединен вещен иск. Това е така, тъй като всеки един съсобственик, независимо от притежаваните от него идеалните части в съсобствеността, е легитимиран да предяви отрицателен установителен иск за защита на правото си на собственост. СГС е посочил, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е разпределил доказателствената тежест при спазване на задължителните указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, тъй като е безспорно установено, че към момента на сключване на договора, от който ответниците черпят права, праводателката им не е притежавала право на собственост върху процесния имот. Този извод е изведен от установените данни, че процесният имот е бил отчужден в полза на държавата и едва с решение на СГС от 2000 г. отчуждаването за 3/4 ид. ч. от него е отменено и имотът е възстановен на Е. Г. и Г. Г., а 1/4 ид. ч. е останала държавна собственост. Пред въззивна инстанция е приложен издаден акт за общинска собственост. Ищецът А. Б. е придобил право на собственост върху 1/8 ид. ч. от имота по силата на договор за дарение, сключен с майка му В. Б., която е придобила право на собственост върху имота по наследство след възстановяването му от държавата. Ответниците са се легитимирали като собственици на процесната 1/4 ид. ч. по силата на договор за покупко-продажба от 1995 г., сключен с Г. П. Г. (сестра на ищеца А. Б.), която към този момент не е била титуляр на правото на собственост, респективно не е могъл да настъпи вещния ефект на сключения договор, обективиран в нотариален акт № 63 от 05.09.1995 г. Те не са придобили право на собственост, тъй като праводателката им не е притежавала такова.
Този извод е формиран след анализ на установеното от фактическа страна по делото относно придобиването на вещни права върху имота.
През 1937 г. наследодателят Е. Г. Г. и Г. Д. П. са придобили на основание договор за покупко-продажба част от нива, урегулирана в парцел ХІІ, в кв. 209 по плана на [населено място]. През 1964 г. Е. Г. е закупил другата 1/2 ид. ч. от същия имот от Н. и С. М.. Същата година е продал на сина си Г. Е.. Г. 1/2 ид. ч. от имота, а той се е разпоредил чрез продажба в полза на Д. Б. Р. с 1/4 ид ч. от него.
Към 1979 г. имотът е бил съсобствен между Е. Г. и съпругата му Ц. Т., които са притежавали 1/2 ид. ч. в режим на СИО, сина им Г. Г. с право на 1/4 ид. ч. и Д. Р. с право на 1/4 ид. ч. от него. От тези лица имотът – само дворното място без построената в него триетажна жилищна сграда, е бил отчужден на основание З. със заповед № А-0-07-956 от 30.04.1979 г.
След влизане в сила на ЗВСНОИ по искане на Г. Е. Г. лично и като наследник на Е. Г. и Д. Р. и на сестра му В. Е. Б., в качеството й на наследница на Е. Г., е постановено решение от 15.07.1998 г. по адм. д. № 4/1998 г. на СГС, ІІІ отд., с което е отменен отказът на кмета на Столична община да отмени отчуждаването на имота и е постановено, че отчуждаването се отменя за 3/4 ид. ч. от него, тъй като Ц. Т., не е направила искане за отмяна, за отчуждената от нея 1/4 ид. ч.
Установено е, че през 1980 г. бракът между Е. Г. и Ц. Г., а след прекратяването му Т., е бил прекратен.
По отношение на ответниците е установено следното:
През 1989 г. Е. Г. продава на дъщеря си В. Б. притежавания от него северозападен апартамент на първия етаж от сградата заедно с 1/4 ид. ч. от дворното място, срещу поето от последната задължение за издръжка и гледане. През 1993 г. В. Б. дарява на дъщеря си Г. Г. жилището заедно с 1/4 от дворното място, а тя през 1995 г. продава придобитото жилище и частта от дворното място на ответниците по иска Н. и П. Х..
От това е направен извод, че извършените разпореждания със спорната 1/4 ид. ч. от дворното място в периода 1989 г. до 1995 г. не са породили транслативно действие, тъй като имотът е бил държавна собственост, тоест разпоредилите се лица не са били носители на вещни права върху него.
Оплакването за липсата на произнасяне по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариалния акт от 1995 г., обективиращ сделката, с която ответниците се легитимират като собственици, въззивният съд е намерил за неоснователно по съображението, че на отмяна подлежат само констативните нотариални актове. Този извод е съобразен с възприетото в ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, а и непроизнасянето не представлява порок, водещ до нищожност на решението. Въззивният съд е потвърдил и заключението за правна невъзможност за придобиване на идеални части от имот по давност, за което ответниците са направили евентуално възражение в процесния случай. В обобщение е заключил, че ответницте не са доказали да притежават право на собственост в претендирания обем, поради което и отрицателния установителен иск правилно е уважен от първоинстанционния съд.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В касационната жалба са формулирани множество въпроси, същите са предмет и на приложеното изложението. Разделени са в две групи – процесуално-правни и материално-правни и е поддържано единствено специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. За всички поставени въпроси следва да бъде направено обобщението, че са общи и неконкретизирани, поставят теоретични правни питания, както и въпроси относно правилността на правните изводи, намерили отражение в атакувания съдебен акт. Не е повдигнат правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, който да е обусловил решаващите изводи на съда и да е включен в предмета на делото. Поставените питания изцяло съответстват с поддържаните от ответниците в първа инстанция възражения по иска, както и с оплакванията, наведени във въззивната и касационната жалба.
Първият въпрос е за предмета на иска, съобразно с петитума на исковата молба и допустим ли е иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, какъвто първоначално е заявен заедно с отрицателния установителен иск. Този въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, в атакуваното решение СГС се е позовал на задължителна тълкувателна практика на касационната инстанция и е посочил защо липсата на произнасяне по искането за отмяна на конститутитвен нотариален акт, какъвто е нотариалният акт от 1995 г., обектвиращ сделката за покупко-продажба, от която черпят права Н. Р. Х. и П. Х. Х., не води до порок на първоинстанционното решение. Така поставен въпросът цели да получи различно произнасяне, което не би могло да се осъществи в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Предмет на делото е да се признае, че жалбоподателите не притежават право на собственост върху процесния имот, за което наличието на документ, обективиращ прехвърлителна сделка, не е достатъчно, а следва да се докаже, че са придобили правата си от собственик.
С втория въпрос се твърди, че съдът не се е произнесъл дали ищецът има правен интерес от воденото на отрицателен установителен иск за собственост. Този въпрос е разрешен от двете съдебни инстанции след преценка на твърденията на ищеца, оспорванията на ответниците, събраните доказателства и при съобразяване задължителните указания за тълкуване на закона, дадени от ВКС.
В третия въпрос се твърди, че въззивният съд неправилно е разрешил въпросът дали е допустимо да се оспорва валидността на сделка от лице, което не е страна по нея. Иск за прогласяване на нищожност на правна сделка по делото нито е бил предявен, нито по него съдът се е произнасял. В тежест на ответниците е било да докажат правен способ, при осъществяването на който са придобили право на собственост, отричане на което се иск. Съгласно възприетия принцип в правото, че никой не може да прехвърли права, които няма, СГС е приел, че доколкото не се доказва праводателката на жалбоподателите да е била носител на правото на собственост за 1/4 ид. ч. от имота, касаторите също не са могли да го придобият. Въпрос за нищожност на прехвърлителната сделка не е обсъждан от съда, тъй като договорът за продажба на чужди права не е нищожен, той поражда облигационно действие, но не и вещен ефект. В този смисъл е и трайната и последователка практика на съдилищата.
Четвъртият въпрос е за това дали съдът е следвало да се произнесе по възражението за недействителност на отчуждителното действие по отношение на одържавяването на имота. В тази част на изложението не е формулиран правен въпрос, разрешен от съда. С формулираното в този пункт на изложението се оспорва правилността на решението. Въззивният съд е приел, че възстановяването собствеността на имота се е осъществило по силата на съдебно решение от 2000 г., постановено в производство по чл. 4 ЗВСНОИ, поради което въпросът за одържавяването на имота вече е бил предмет на предходно производство и в настоящото дело не може да бъде пререшаван.
В б. Б на изложението касаторите твърдят, че съдът неправилно е разрешил въпроса за това кои са съсобствениците на процесния имот и при какви квоти. Този въпрос не е съществен за изхода на спора. Поставянето му е обосновано от твърдението за липса на правен интерес за ищеца от предявения иск. Въпросът не е обосновал решаващите изводи на съда, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационна проверка. По отношение въпросът за допустимостта на иска, правния интерес е обусловен от това, да се установят действителните съсобственици на терена, което е от значение при разрешаване на въпроса за припадащите се части от него на собствениците на самостоятелни обекти в сградата, тъй като теренът е със статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, след като самостоятелните обекти в построената в него сграда принадлежат на различни правни субекти.
Последният въпрос е за това доказали ли са ответниците правото си на собственост. Отговор на него е даден по същество на спора с уважаването на иска, с който е отречено ответниците да са носители на правото на собственост върху 1/4 ид. ч. от терена. Така поставен въпросът представлява оспорване правилността на решаващият извод и е касационно основание, а не основание за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване изисква кумулативно наличие на общото и специалното основание, а съгласно възприетото в т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. липсата на повдигнат въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да се направи извод, че касационна проверка е недопустима, не се налага настоящият състав да изследва наличието на специалното. Решаващите доводи на съда не са разрешение в противоречие с цитираните тълкувателни решения.
Касационната жалба от 16.02.2017 г. е подадена срещу решение № 185/11.01.2017 г. по в. гр. д № 15694/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението и е добавено, че първоинстанционното решение, което се потвърждава, е постановено при участието на трето лице помагач на страната на въззивниците – Г. П. Г..
Съдът намира, че за жалбоподателите Н. Х. и П. Х. не е налице правен интерес от обжалване на това решение, предвид обстоятелството, че третото лице помагач е конституирано с определение от 30.09.2013 г. по гр. д. № 31594/2012 г. по описа на СРС по тяхно искане, заявено в подадения от тях отговор на исковата молба от 18.02.2013 г. Това е основание касационната им жалба да бъде оставена без разглеждане и производството по нея да бъде прекратено.
При този изход на касационното производство касаторите П. Х. и Н. Х. ще бъдат осъдени да заплатят на ответника А. Б. направените разноски за касационното производство, установени с договор за правна помощ от 17.11.2016 г., сключен с адв. И. от САК, възлизащи на сумата 500.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5783 от 11.07.2016 г. по възз. гр. д. № 15694/2014 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 20783/16.02.2017 г. срещу решение № 185/11.01.2017 г. по в. гр. д. № 15694/2014 г. по описа на Софийски градски съд.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1981/2017 г. на ВКС, І г. о. в тази част.
ОСЪЖДА П. Х. Х. и Н. Р. Х. със съдебен адрес [населено място], [улица] да заплатят на А. П. Б., със съдебен адрес адв. Е. И. от САК, [населено място], [улица], ет. 1 сумата 500.00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението в частта, с която не е се допуска касационно обжалване е окончателно, а в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: