7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
София, 23.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1170 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, със седалище адрес на управление в [населено място], представлявано от прокуриста Х. Г. Р., чрез юрисконсулт М. Т., против въззивно решение № 490 от 17 декември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 772/2018 г. на окръжния съд в гр. Хасково, с което се отменя изцяло решение № 518 от 25 септември 2018 г., постановено по гр.д. № 1246/2018 г. по описа на районния съд в гр. Хасково, за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ на Н. К. А., с адрес в [населено място] б., против касатора, и вместо него е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на А., извършено със заповед № 3/22.03.2018 г. на директора на „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани, А. е възстановен на работа на заеманата преди уволнението длъжност, касаторът е осъден да му заплати сумата от 5700 лева обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода 22.03.-22.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че в нарушение на изискванията на чл. 142, ал. 2 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, въпреки изричната молба на касатора, въззивният съд не е отложил насроченото за 12.12.2018 г. съдебно заседание, като по този начин е лишил страната от възможност да участва в производството. Твърди се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е разгледал и възприел основания за незаконност на уволнението, които не са били сочени от ищеца нито във въззивната жалба, нито в исковата молба. Въведени са оплаквания за допуснати нарушения на чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като релевантните по делото факти не били описани точно и в тяхната пълнота, като по този начин били представени неверни обстоятелства: не били посочени периодът на срока за изпитване (02.11.2017 г.-02.05.2018 г.) съгласно трудовия договор от 01.11.2017 г., както и правното основание на допълнителното споразумение от 29.12.2017 г., а именно – чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ. Твърди се, че са манипулативни изводите на въззивния съд за неяснота относно данните за работодателя, както и че едно и също лице е управител на процесните клонове на „ПРО“ ЕАД. Оспорен е изводът, че със сключването на допълнителното споразумение от 29.12.2017 г. между ищеца и „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани, е възникнало ново трудово правоотношение със срок за изпитване, предвиден в нарушение императивната норма на чл. 70, ал. 5 КТ. Касаторът поддържа, че със споразумението не е възникнало ново, а е било изменено първоначалното трудово правоотношение, като в подкрепа на тези твърдения сочи обстоятелството, че крайният момент на изпитателния срок бил един и същ (02.05.2018 г.) и по трудовия договор, и по допълнителното споразумение, поради което заповедта за уволнение била издадена в срока по чл. 70, ал. 1 КТ. Незаконосъобразно било прието, че с предявяването на иска срещу първоначално посочения ответник „ПРО“ ЕАД клон П. б., била прекъсната погасителната давност по отношение на по-късно конституирания ответник „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани. Оспорват се изводите, че заповедта за уволнение е издадена от директора на „ПРО“ ЕАД клон П. б., и че волеизявлението, обективирано в заповедта, било неясно. Изложени са и доводи за недоказаност на претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ищецът Н. К. А., с адрес в [населено място] б., обл. Хасково, представляван от адвокат Г. Г., в отговор на касационната жалба излага доводите си както за липса на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на жалбата по същество.
За да постанови решението си, въззивният съд приема за безспорно установено, че по силата на трудов договор от 01.11.2017 г., сключен с „ПРО“ ЕАД клон П. б., представлявано от директора П. Б., ищецът е заемал длъжността „управител хотел“ в балнеохотел „Божур“, [населено място] бани, по безсрочно трудово правоотношение, като бил предвиден шестмесечен изпитателен срок в полза на работодателя. По силата на допълнително споразумение № 16 от 29.12.2017 г. с „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани, представлявано от директора П. Б., ищецът изпълнявал длъжността „управител хотел“ в балнеохотел „Божур“, [населено място] б., за неопределено време, със срок за изпитване до 02.05.2018 г. Със заповед № 3 от 22.03.2018 г. на директора на „ПРО“ клон Минерални бани, издадена под шапката на „ПРО“ ЕАД клон П. б., трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се отхвърли заради предявяването му след изтичането на срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като исковата молба, макар и насочена срещу „ПРО“ ЕАД клон П. б., е била депозирана на 21.05.2018 г. – в рамките на законоустановения двумесечен срок, започнал да тече от датата на връчване на процесната заповед (22.03.2018 г.) Отчетено е, че исковата молба е била оставена без движение за уточняване на пасивната легитимация, като в отговор на дадените указания, с молба от 08.06.2018 г., ищецът е пояснил, че предвид данните по делото и съдържанието на заповедта за уволнение, при условие, че съдът приеме първоначалния ответник за ненадлежен, насочва претенцията си към „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани. В случая било налице евентуално предявяване на искове, като ищецът по надлежен ред е заявил субективните си права на защита против уволнението по реда на чл. 344 КТ, поради което районният съд неправилно е приел предявените искове за просрочени по отношение на посочения алтернативен ответник. За ирелевантно е прието оттеглянето на иска по отношение на първия ответник, тъй като в процедурата по чл. 129 ГПК съдът надлежно е бил сезиран по отношение на „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани.
По същество на спора, въззивният съд приема заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение за незаконосъобразна, тъй като била издадена от работодател, различен от този по действителното трудово правоотношение – от “ПРО“ ЕАД клон П. б., вместо от „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани. Предвид обстоятелството, че ръководството на двата клона се осъществявало от едно и също лице, доводите на ответника за допусната техническа грешка в изготвянето на заповедта са приети за неоснователни. При тази идентичност на ръководствата, подобни грешки били твърде объркващи за служителя и сочели неяснота на волеизявлението, тъй като не можело да се изведе категорично за кой работодател е действал управителят към момента на издаване на заповедта. Прието е от друга страна, че допълнителното споразумение от 29.12.2017 г. по същество било нов трудов договор, по силата на който възникнало ново трудово отношение със срок за изпитване с друг работодател – “ПРО“ ЕАД клон Минерални бани, независимо че ищецът е изпълнявал същата длъжност в същия обект (управител хотел на балнеохотел „Божур“). Без значение за защита правата на служителя било какви правноорганизационни реформи е предприело юридическото лице „ПРО“ ЕАД, [населено място], по отношение организацията на дейността си и дали балнеохотел „Божур“ е бил включен с структурата на един или друг негов клон като предприятие. Прието е, че с факта на сключването на споразумението от 29.12.2017 г., ищецът очевидно е бил оценен като годен да осъществява процесната длъжност, поради което определянето на втори срок за преценка на годността му за изпълнение на работата било в нарушение на императивната законова разпоредба на чл. 70, ал. 5 КТ, за която съдът следи служебно, тъй като същата защитава едно от основните права – правото на труд. Предвид това, въззивният съд е приел, че работодателят не е разполагал с правна възможност да прекрати правоотношението на основание чл. 70, ал. 1 КТ.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли в съдебно решение по иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ съдът да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са въведени от ищеца. По въпроса се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие практиката на ВКС, изразена в решение № 665 по гр.д. № 242/2009 г., IV г.о., решение № 555 по гр.д. № 1224/2010 г., IV г.о., решение № 459 по гр.д. № 1532/2010 г., IV г.о., решение № 290 по гр.д. № 882/2011 г., IV г.о., решение № 149 по гр.д. № 475/2011 г., IV г.о. и определение № 869 по гр.д. № 1414/2018 г., III г.о. Въпросът е основан върху извода на въззивния съд, че допълнителното споразумение от 29.12.2017 г. по същината си е нов трудов договор отново със срок за изпитване, при което е нарушена императивната разпоредба на чл. 70, ал. 5 КТ, за която съдът следи служебно, и тъй като годността на ищеца за изпълнение на съответната функция е била вече преценена, прекратяването на процесното трудово правоотношение не може да се обоснове с чл. 70, ал. 1 КТ. Макар настоящият съдебен състав напълно да споделя цитираната съдебна практика, според която съдът не може да основе решението си по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, извън заявените от ищеца, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, в случая отстраняването на това процесуално нарушение на въззивния съд няма да доведе до промяна в изхода на спора. Заедно с вече посоченото негово заключение, въззивният съд е разгледал и изрично заявеното от ищеца основание за незаконосъобразност на уволнението, като е прието, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение не е издадена от работодател – страна по трудовото правоотношение. Относно този извод правен въпрос не се поставя. Ето защо, отправянето на относим към спора въпрос само по едно от обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд, което самостоятелно не е послужило за приемането на иска за основателен, не може да доведе до допускането на касационното обжалване. По същите съображения не се налага допускането на касационното обжалване и по въпроса представлява ли разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ установена в публичен интерес материалноправна норма по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за приложението на която решаващият съд прилага служебното начало. Този е изводът и по въпросите: при промяна на работодателя в хипотезите на чл. 123 КТ прекратява ли се трудовото правоотношение с работника или служителя; при промяна на работодателя в хипотезите по чл. 123 КТ и когато трудовият договор е сключен със срок за изпитване при условията на чл. 70, ал. 1 КТ, този срок продължава ли да тече независимо от преминаването на трудовото правоотношение към новия работодател; а новият работодател разполага ли с правото да прекрати трудовия договор на основание чл. 71 КТ в срока, започнал да тече със сключване на договора при работодателя прехвърлител. Ето защо цитираната към тези въпроси изобилна практика на ВКС не следва да се преценява относно дадените с нея разрешения.
По следващия въпрос – ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, да извърши цялостна проверка на правилността на решението, важи казаното по-горе. Независимо от обстоятелството, че съдебният състав и в своята практика възприема напълно установеното разбиране на ВКС (намерило израз в сочените от касатора ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 172 по т.д. № 2312/2015 г., I т.о., решение № 186 по гр.д. № 794/2018 г., решение № 138 по т.д. № 2355/2015 г., II т.о., решение № 129 по гр.д. № 6516/2013 г., IV г.о., решение № 7 по гр.д. № 4351/2014 г., II г.о.), че въззивният съд може да се отклони от оплакванията във въззивната жалба само в три случая – когато преценява валидността и допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, когато е необходимо да се обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, и когато по силата на закона служебно се следи за интереса на някоя от страните, в случая е налице произнасяне на въззивния съд по надлежно въведено в спора твърдение, което и самостоятелно е годно да обоснове изхода на спора. Отделно от това е необходимо да се отбележи, че въззивната жалба на ищеца касае единствения извод на първата инстанция по приложението на чл. 358 КТ, въз основа на което предявеният иск е отхвърлен, поради което и въпросът не е обуславящ.
Пита се с предявяването на иска срещу първоначално посочения с исковата молба ответник счита ли се прекъсната по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност и по отношение на по-късно включения в процеса втори ответник. Касаторът твърди, че въззивният съд е нарушил практиката на ВС и ВКС, установена с решение № 96 по гр.д. № 82/1956 г., ОСГК, ВС, решение № 731 по гр.д. № 1494/2009 г., III г.о.; решение № 221 по т.д. № 1161/2010 г., II т.о.; решение № 116 по т.д. № 484/2014 г., I т.о.; решение № 4023 по гр.д. № 3332/1982 г., I г.о.; решение № 1309 по гр.д. № 4252/1955 г., IV г.о.; определение № 50 по ч.гр.д. № 947/2003 г., I т.о. Соченото противоречие не се установява. Първоначално предявената искова молба е била оставена без движение от районния съд с оглед уточняване на пасивната легитимация на иска. Съдебната практика приема (сравни разясненията, дадени от ВКС, ОСГК, в ТР № 1/2010 г.), че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно; ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. В конкретния случай не е предявен иск срещу нов ответник, а уточняването на пасивната легитимация по иска е предизвикано от оспорената заповед за уволнение – върху бланка на „ПРО“ ЕАД клон П. б. (поради „технически пропуск“, както е заявено в отговора на исковата молба – л. 34 от първоинстанционното дело), е издадена заповед на „ПРО“ ЕАД клон Минерални бани, при трудово правоотношение, съществувало между последния и ищеца.
Накрая се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, защото при грубо нарушаване на състезателното начало касаторът бил лишен изобщо от възможността да представи доводи, възражения и доказателства. Касационният съд приема, че не са налице хипотезите, обосноваващи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК – допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводството, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените за касационното производство разноски в размер на 800 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 490 от 17 декември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 772/2018 г. на окръжния съд в гр. Хасково.
ОСЪЖДА „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. К. А., с адрес в [населено място] б., обл. Хасково, [улица], сумата от 800,00 (осемстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: