Р Е Ш Е Н И Е
№ 63
гр. София, 10.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1360/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. С., защитник на подсъдимия Б. П. М., и на адв. И., повереник на частния обвинител и граждански ищец З. П. И., срещу присъда № 22 на Софийския апелативен съд, НО, 4 състав, постановена на 10.10.2016 г. по ВНОХД № 850/2016 г. по описа на същия съд.
В бланкетната касационна жалба на защитника е залегнало искане да се отмени постановената осъдителна присъда и да се потвърди първоинстанционната присъда, с която подсъдимият М. е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В писмено допълнение към жалбата, изготвена от защитниците на подсъдимия адв. Л. и адв. А. претендираните касационни основания са уточнени като всички такива по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, а искането е коригирано според правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК.
Като съществено процесуално нарушение, на първо място, е изтъкната липсата на мотиви. Твърди се, че в мотивите на съдебния акт липсвали изложени факти, които да запълват различните хипотези на нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП: не бил описан релефът на местността, прякото му отношение към настъпилия вредоносен резултат, който подсъдимият трябвало да съобрази; не било посочено кои факти относно състоянието на пътя, превозното средство и превозвания товар той не отчел при движението си; не била посочена връзката между характера и интензивността на движението и настъпилия инцидент; не били изложени факти, относими към разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Волята на съда била и неясна и противоречива, тъй като от една страна подсъдимият бил признат за виновен, тъй като не реагирал на „възникнала опасност”, а от фактическа страна се приемало, че опасността била не внезапно възникнала, а „предвидима”. Той бил осъден, защото при непредотвратим удар не „съобразил правилно всички обстоятелства, имащи значение за определяне на скоростта”, без да се посочи кои са тези обстоятелства, респ. какво е трябвало да бъде правомерното му поведение. В мотивите не бил описан приетият за установен механизъм на пътнотранспортното произшествие, а било възпроизведено съдържанието на автотехническата експертиза с уговорката, че тя не се кредитира в цялост, но без да се посочи в кои части експертизата не се кредитира и защо. Според защитниците въззивната присъда била постановена на базата на предположения и при игнориране на доказателства. Била приета липса на съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като тя се била движела срещу посоката на движение на камиона, факти за какъвто извод по делото нямало. Била кредитирана и експертизата, в която се съдържало такова твърдение, без да се отбележи, че то не почивало на доказателствата по делото. Изводът за посоката на движение на пострадалата бил изграден при игнориране показанията на св. Н., а констатацията за липса на тротоар – при игнориране на показанията на свидетелите П. и Н., на обясненията на подсъдимия, както и на приложените към протокола за оглед снимки.
От правна страна защитниците считат за незаконосъобразен извода, че пострадалата представлявала предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Аргументират се с доводи, че за да бъде предвидимо, поведението на пешеходеца на пътното платно следвало да бъде правомерно. В случая пострадалата се движела в нарушение на разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗДвП, поради което не представлявала предвидимо препятствие. Законът не въвеждал изискване за водачите на превозни средства да се съобразяват с незаконосъобразното поведение на останалите участници в движението и да предвиждат евентуалното предприемане на такова, защото това би препятствало извършването на движение въобще. За предвидимостта на едно препятствие било необходимо да съществуват обективни признаци за наличието на такова, като например сигнализация с пътни знаци.
Твърдението за явна несправедливост на наказанието е мотивирано с неправилното отчитане като отегчаващо обстоятелство на високата скорост, с която се движел подсъдимият, макар да било прието, че тя нямала отношение към вредоносния резултат.
По отношение на гражданската част на присъдата защитниците смятат, че мотивите на съда за уважаването на гражданската претенция били неясни и противоречиви. От една страна съдът приел, че ищцата се намирала в такива отношения и в такава близост с пострадалата, че безспорно преживяла шок и ужас от загубата на своята майка, без да е необходимо конкретното им доказване. Същевременно обаче била изведена и констатация, че по делото не било установено гражданската ищца „да е поддържала редовни отношения с починалата, въпреки че става въпрос за нейната майка”.
В жалбата на процесуалния представител на частната обвинителка и гражданска ищца З. П. И. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Към ВКС е отправено искане да измени атакувания съдебен акт в частта относно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и в гражданската част, като уважи изцяло предявения граждански иск. Твърди се, че процесуалното и извънпроцесуалното поведение на подсъдимия сочело, че не е осъзнал допуснатите от него нарушения на правилата за движение и че виновно е причинил смърт на човек. Поради това разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК била приложена в нарушение на закона, като за превъзпитанието на подсъдимия било необходимо ефективно изтърпяване на наказанието. Приложението на условното осъждане обуславяло и явна несправедливост на наказанието, което било занижено с оглед процесуалното поведение на подсъдимия.
Според повереника в гражданската част на присъдата било допуснато нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като определеният размер на обезщетението бил занижен.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Б. М. и защитника му адв. Л. поддържат подадената жалба и развитите в писменото допълнение към нея доводи и искания, а по отношение на касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец З. И. излагат становище, че е неоснователна.
Частната обвинителка и гражданска ищца З. И., редовно призована, не се явява. Нейният повереник адв. И. поддържа касационната й жалба, а жалбата на защитника на подсъдимия счита за неоснователна. Представя писмена защита с изложени съображения в подкрепа на заявеното становище. Повереникът на частния обвинител Б. С. Н. адв. П., преупълномощена от адв. М. М., моли да се уважи подадената от З. И. жалба, а жалбата на подсъдимия – да се остави без уважение.
Представителят на ВКП дава заключение, че въззивната присъда е правилна, законосъобразна, постановена при липса на съществени нарушения на процесуалните правила, поради което следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 12.07.2016 г., постановена по НОХД № 67/2016 г., Монтанският окръжен съд (МОС) е признал подсъдимия Б. П. М. за невинен в това, че на 09.12.2014 г. в с. Д-р Й., обл. М., при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил м. „В.” с рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Н. Б., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по предявеното обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Съдът е отхвърлил изцяло предявения от З. П. И. против подсъдимия М. граждански иск за сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди ведно със законната лихва и направените разноски.
По протест на прокурор при ОП – гр. Монтана и жалба от частната обвинителка и гражданска ищца И. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 850/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), като с нова присъда № 22 от 10.10.2016 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на МОС, признал е подсъдимия Б. П. М. за виновен в това, че при управление на моторно превозно средство е допуснал нарушение на правилата за движение, посочени в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на С. Б., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът е лишил подсъдимия М. от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати в полза на гражданската ищца З. И. сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди, като предявеният граждански иск е отхвърлен до пълния му размер от 100 000 лева. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 381,84 лева, държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 2 400 лева, разноските на частния обвинител и граждански ищец И. в размер на 500 лева, както и разноските на частния обвинител Б. С. Н. в размер на 2 000 лева. В останалата оправдателна част (относно допуснато нарушение и на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, както и относно първоначално повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК) първоинстанционната присъда е била потвърдена.
Касационните жалби на защитника на подсъдимия М. и на повереника на частната обвинителка и гражданска ищца И. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2, съответно т. 3 и т. 4, от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
По същество жалбата на защитника на подсъдимия М. е частично основателна, а жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца И. е неоснователна.
На първо място ВКС обсъди оплакванията на защитниците във връзка с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Той следва да бъде разгледан приоритетно, защото евентуалното наличие на твърдяното процесуално нарушение от категорията на абсолютните (по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК) би предопределило крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Въззивната инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, които да дадат основание за отмяна на постановената въззивна присъда. Мотивите на въззивния съдебен състав, както по отношение на анализа на доказателствата, така и в юридическата част, са задълбочени и съдържателни. Не се констатира липса на мотиви, противоречие, непълнота или формалност при излагане на съображенията на съда по нито един въпрос от съществено значение за правилното решаване на делото.
Досежно основните релевантни за преценката на отговорността на касатора обстоятелства – факта на извършване на деянието, авторството, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е настъпила катастрофата – фактическата обстановка е достатъчно подробно изяснена. Съобразявайки комплексно събраните от първата инстанция доказателствени материали, въззивният състав е направил нов анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, дал е различна правна оценка на приетите фактически положения, при която правилно е намерил основание за осъждане на подсъдимия Б. М.. Решаващите констатации на САС в тази насока са изведени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда не се констатират процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да обуславят съмнителност или колебливост на осъдителните изводи в присъдата.
По същество въззивната инстанция е основала крайните си заключения върху следните основни моменти от фактологията на деянието, неоспорени и от защитата: че на 09.12.2014 г. около 6:00 ч. – още в тъмната част на денонощието, подсъдимият М. управлявал товарен автомобил – седлови влекач с 35 тона товар, с включени къси светлини, през с. Д-р Й. в посока [населено място]. След центъра на селото имало наклон на спускане и десен завой на пътното платно, следвал кратък равен пътен участък, а след него предстоял друг наклон в посока изкачване. Тъй като валял сняг и пътят бил заснежен, а камионът бил натоварен, водачът ускорил скоростта си на 70 км/ч., за да изкачи безпроблемно наклона. В това време по пътното платно на около 1 м. вдясно от десния страничен бордюр се движела пострадалата пешеходка С. Б. (80 г.), теглейки ръчна количка, натоварена с дърва. Подсъдимият М. я забелязал на около 13 м. пред автомобила на пътното платно, задействал спирачната система на превозното средство и го отклонил наляво, но не успял да избегне сблъсъка, като ударил пешеходката челно с предната дясна част на автомобила и завлачил тялото й до момента на спирането си. След деянието подсъдимият установил, че пострадалата диша и положил всички възможни при конкретната ситуация усилия, за да й окаже помощ – веднага съобщил за катастрофата на тел. 112 и сигнализирал за необходимостта от медицинска помощ, поискал дори сам да транспортира пострадалата до болнично заведение, но бил инструктиран да остане на място. След пристигане на спешния екип пострадалата била откарана в МБАЛ – М., но причинените й травми били много тежки, несъвместими с живота, като въпреки проведеното лечение, в резултат на тях настъпила смъртта й.
Съгласно заключенията на приетите автотехническа и допълнителна автотехническа експертизи (л. 86-93 и л. 109-111 от ДП) и устните разяснения на вещото лице инж. Л. в съдебно заседание (л. 41-43 от НОХД № 67/2016 г. на МОС), скоростта на движение на управлявания от подсъдимия товарен автомобил в района на местопроизшествието е била около 70 км/ч., при която величина дължината на опасната зона за спиране на превозното средство в конкретната пътна обстановка е била от порядъка на 82 м. С оглед на това, в момента, в който подсъдимият е възприел силуета на пострадалата в лентата си движение (на отстояние 13,07 м. пред камиона) при избраната скорост на движение сблъсъкът е бил непредотвратим, като водачът не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара. (След задействането на спирачната уредба скоростта е спаднала на около 57 км/ч., с каквато скорост е бил реализиран ударът). Приетата от съда въз основа на допълнителното експертно заключение зона на видимост, осигурена от късите светлини на товарния автомобил, е била около 25 – 26 м., като безопасната скорост за спирането му в рамките на разстоянието до възприетия обект е била 23 км/ч.
При така възприетите фактически положения въззивният съд с основание е откроил като решаващи за отговорността на подсъдимия М. въпросите дали скоростта му на движение (70 км/ч.) е била съобразена с разстоянието на видимост и дали при конкретната пътна ситуация за водача е съществувала необходимост от движение със скорост от и по-ниска от 23 км/ч., при която произшествието е могло да бъде избегнато. Отговорите на тези въпроси са подробно развити на л. 71 – стр. 73 от мотивите на въззивната присъда, като съдържанието на съдебния акт в тази му част е в достатъчна степен съобразено с изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 от НПК. В кореспонденция с кредитираните експертни изводи в автотехническите заключения, въззивният съд убедително е обосновал становището си, че избраната от водача на товарния автомобил скорост на движение от 70 км/ч. далеч не е съответствала на отстоянието на осветеност от късите светлини на превозното средство от 25 – 26 м. Включително и при движение с максимално разрешената скорост от 50 км/ч. ударът също е щял да бъде непредотвратим, поради което жалбоподателят е следвало да съобразява безопасната скорост на движение с факторите, посочени в чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не на плоскостта на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
С допълнението към касационната жалба защитниците на подсъдимия М. неоснователно възразяват, че в мотивите липсвали факти, които да запълнят различните хипотези на нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, в частност относно релефа на местността, състоянието на пътя, превозното средство и превозвания товар, характера и интензивността на движението, както и относно липсата на своевременна реакция на водача на възникналата опасност за движението по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Съдържанието на обжалваната присъда не подкрепя поддържаното от защитата оплакване за неяснота и непълнота на залегналата в атакувания съдебен акт фактическа обстановка. В мотивите на присъдата фигурират в необходимия обем доводи във връзка с всички обстоятелства, релевантни за избора на безопасна скорост, които съображения настоящият съдебен състав оценява като ясно формулирани и логически последователни. Обективното отсъствие на противоречия и съществени непълноти в аргументацията на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Съдържанието на изготвения акт гарантира и правото на подсъдимия и защитата му да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е постановена осъдителната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си в касационното производството.
В мотивите на атакуваната присъда, на л. 70 от ВНОХД № 850/2016 г. на САС, са отразени всички значими особености на пътната обстановка и характеристики на управляваното от подсъдимия моторно превозно средство. Изложени са сведения за времето, когато е настъпило произшествието, и метеорологичното състояние в местността – в тъмната част на денонощието в 6:00 ч. сутринта, при студено време и снеговалеж. Описан е релефът на пътния участък в района на произшествието (след центъра на селото) – „наклон на спускане и десен завой на пътното платно, а след него – кратък равен пътен участък, последван отново от наклон, но в посока изкачване”. (Конфигурацията на местността е още по-подробно охарактеризирана в протокола за оглед на местопроизшествие на гърба на л. 12 от ДП с посочени конкретни параметри на вертикалната крива на възходящия наклон и, съответно, е интерпретирана в приетото и кредитирано заключение на автотехническата експертиза – т. VІ, т. VІІ.3., т. VІІ.9.). В мотивите са залегнали констатации във връзка със състоянието на пътя и превозното средство – че пътят е бил заснежен с мокър сняг, а от гумите на автомобилите се образували коловози; че управляваният от касатора М. автомобил – седлови влекач м. „В.” – бил „силно натоварен” с 35 тона товар. Отразено е, съгласно обясненията на подсъдимия, че трафикът в насрещното платно бил интензивен (л. 69, л. 70 от ВНОХД № 850/2016 г. на САС). В мотивите не само не е пропуснат приетият въз основа на заключението на автотехническата експертиза механизъм на произшествието, но даже е няколкократно възпроизведен – както на л. 70 при изложението на установената фактология на пътния инцидент, така и на гърба на л. 70 от въззивното дело при доказателствения анализ, конкретно при интерпретацията на съответстващата част на автотехническата експертиза, а е обсъден и в юридическата част на съдебния акт.
Внимателният прочит на атакувания съдебен акт не подкрепя и възражението на защитниците, че заключението на автотехническата експертиза не било пълноценно и всеобхватно обсъдено от съда, който възпроизвел съдържанието му с уговорката, че не го кредитира в цялост, но пропуснал да конкретизира в кои именно части не го кредитира и защо. При прочита на двете автотехнически заключения по основната и допълнителната експертизи, а и при запознаване със съдържанието на устните разяснения на вещото лице инж. Л. пред първоинстанционния съд, се установява, че експертът по собствено усмотрение се е произнесъл по въпроси, извън поставените му задачи. Въз основа на лични възприятия и житейски съображения той е лансирал собственото си мнение относно „вината” на подсъдимия, както и субективните си предположения, неподкрепени от обективно установените по реда на НПК фактически данни, за поведението на пострадалата и интензивността на автомобилния трафик в попътната лента към момента на деянието (напр., че пешеходката следвало да откара ръчната количка с дървата за огрев до центъра на селото, отстоящо на два километра от мястото на удара, което разстояние щяла да измине за не по-малко от час; че се е движила срещу посоката на движение на подсъдимия в лявото спрямо нея платно „с надеждата, че ще бъде разпозната върху пътното платно”; че сама се е оказала в критична ситуация да бъде ударена от преминаващите ППС; че вероятността да пристигне до местоназначението си без да пострада от преминаващите ТИР-ове била „нулева”; че времето на произшествието било „пиков час”, като през селото преминавали от 120 до 150 броя автомобили на групи от по 3-4 ТИР-а; че при движение с 23 км/ч. ТИР-овете биха формирали колона от 7-8 километра; че всички товари, превозвани за или пристигащи от чужбина, пътували по регламент и пристигали на мястото на доставката в уреченото време, като всяко закъснение се санкционирало и пр.). Съдът с основание се е абстрахирал от субективните умозаключения на експерта, почиващи на неясно какви фактически данни и в по-голямата си част очевидно насочени към внушение на теза за изключителна самовина на пострадалата. Макар действително да не е изброил подробно и специално тези отхвърлени части на заключенията, съставът на САС не е допуснал съществено процесуално нарушение. От значение е, че при установяване на съществените факти съдебният състав се е осланял безусловно единствено на експертните резултати, кореспондиращи с конкретните обективни данни по делото. Съобразявайки процесуалните изисквания, на които трябва да отговаря експертното заключение – да е пълно, ясно, обосновано и да не възниква съмнение за неговата правилност (по арг. от чл. 153 от НПК), съдът е преценил безпогрешно, че същността на експертното заключение съставляват само онези научни изводи, които се основават на установените по реда на НПК фактически обстоятелства. При изложението на залегналата в съдебния акт мотивировка изрично са посочени всички кредитирани от САС експертни изводи със съответното позоваване, като в мотивите (л. 69 и гърба му) са отразени съображенията, поради които им е гласувано доверие. Специално е отбелязано също така, че частите без експертен характер, представляващи „житейски предположения на вещото лице”, са игнорирани. Защитата няма обективни основания да претендира неяснота по въпроса в кои точно части са изключени експертните заключения, тъй като разсъжденията на вещото лице по въпроси, надхвърлящи компетентността му и рамките на възложеното му задание, ясно се разграничават от отговорите на поставените чисто експертни задачи.
Неоснователна е и претенцията за липса на изложени факти, относими към разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Такива наистина не са отразени в мотивите на въззивната присъда, но не поради пропуск на съда, а защото поведението на подсъдимия М. е разгледано на плоскостта на ангажимента му за избор на безопасна скорост съобразно посочените в чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП примерни фактори. Основанието на възражението на защитниците очевидно е почерпено от обстоятелството, че в диспозитивната част на присъдата, както и в мотивите – на л. 71 и на гърба на л. 71, е възпроизведена в цялост нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, включително и изр. 2, регламентиращо задължението на водачите на МПС да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, ако възникне опасност за движението. Формулировката на нарушеното от водача правило за движение действително търпи критика, но не може да бъде окачествена като съществено процесуално нарушение. В случая се касае не за непълнота на установената фактология, нито за неяснота на волята на съда, а единствено за непрецизност, дължаща се на ненужно механично преповтаряне на заключителната част на обвинителния акт, в който също без необходимост дословно е цитиран пълният текст на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (и на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП). В съдържателната част на мотивите обаче недвусмислено и без всякакво противоречие е развита и убедително аргументирана тезата за нарушение на задължението на водача за движение на разстоянието на видимост. В изложението (гърба на л. 71 до л. 73) са проследени всички неблагоприятни за безопасното движение фактори, отразено е тяхното отрицателно влияние върху възможностите за видимост на водача и е идентифицирана непрекъснатата причинно-следствена връзка с вредоносния резултат.
Касационната инстанция намира, че в пределите на приетите за доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя М.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въззивният съд компетентно и точно е дефинирал главната причина за сблъсъка между товарния автомобил, управляван от подсъдимия М., и пострадалата Б. – несъобразената скорост на водача с конкретното разстояние на видимост, осигурено от светлинния сноп на късите светлини на автомобила. В обхвата на факторите, визирани в чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, с които подсъдимият е следвало да съобрази безопасността на скоростта си, се включват и „конкретните условия на видимост” – възможността му своевременно да забележи евентуална опасност за движението и да спре в осветеното пространство от светлините на автомобила, предотвратявайки общественоопасните последици. Разстоянието на видимост е едно от решаващите условия при избора на скоростта. За да може да спре своевременно автомобила, водачът трябва да разполага с обективна възможност да наблюдава пътя на разстояние, по-голямо от опасната зона на спиране. При неблагоприятни за видимостта условия основно изискване за безопасност на движението е скоростта да бъде съобразена с разстоянието, в рамките на което препятствието на пътя може да бъде своевременно възприето и моторното превозно средство може да бъде безопасно спряно. В разглеждания случай при намалена видимост (с оглед тъмнината в ранния час зимно време, неосветения пътен участък и снеговалежа), както и при ограничена такава (заради изкачването на възходящ наклон), правомерното поведение на подсъдимия М. е изисквало избиране на скорост от или под 23 км/ч., в който диапазон на скоростта той е щял да спре в обсега на осветеното пространство от късите светлини. Нарушението на това ключово изискване за безопасност не може да бъде компенсирано със съображенията, изложени от подсъдимия, че при движение с по-ниска скорост в конкретната обстановка не би успял да преодолее изкачването на стръмния наклон с натоварения автомобил или би станал причина за формирането на колона. Първостепенна задача на водача е да съблюдава правилата за безопасност, като има и особено усложнени и застрашаващи пътни ситуации, при които движение не следва да се осъществява въобще или пък се осъществява при осигуряване на съдействие от друго лице за наблюдение на невидимата зона.
Разглежданият казус е стандартна пътна ситуация, при която поради неизпълнение на задължението за движение на разстоянието на видимост водачът не е могъл да отреагира ефективно на намиращото се препятствие в лентата му за движение чрез спиране в рамките на осветеното пространство. Затова, въпреки установеното обстоятелство, че пострадалата пешеходка е попадала в опасната зона за спиране на товарния автомобил, въззивният съд законосъобразно е преценил поведението на касатора на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – с оглед забраната за движение с несъобразена скорост. Когато водачът допуска нарушения на правилата за движение, възприемането на опасността в опасната зона за спиране на превозното средство не е основание за оневиняването му, доколкото със собственото си неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасния резултат.
Не е основателно оплакването, че въззивният съд е формулирал незаконосъобразно становище по въпросите дали опасността (местонахождението на пешеходката в лентата му за движение) е била предвидима, дали е била внезапно възникнала и дали водачът е трябвало да се съобразява с незаконосъобразното поведение на пострадалата. Тази проблематика не е била игнорирана от състава на САС, който на л. 71-73 от ВНОХД № 850/2016 г. е изложил изрични съображения, че в разглеждания случай възможността за появата на пешеходец на пътното платно е представлявала предвидима опасност, поради осъществяваното от подсъдимия движение с тежък натоварен камион, в рамките на населено място, в тъмната част на денонощието, при влошена от мокър снеговалеж метеорологична обстановка – все условия, препятстващи нормалното възприемане на обектите и затрудняващи процеса на ефективно спиране на автомобила. Съдът всъщност е възприел максимално благоприятното за подсъдимия положение, че пострадалата е могла да бъде възприета едва от разстояние 25-26 м. заради метеорологичната обстановка и тъмното облекло на пострадалата (съгласно заключението на автотехническата експертиза по задача ІІІ), макар че реално късите светлини са осигурявали осветеност на 50 м. (съгласно устните разяснения на вещото лице, л. 42 от НОХД № 67/2016 г. на МОС). Колкото е по-редуциран (намален или ограничен) обхватът на видимостта, толкова по-ниска трябва да е величината на скоростта. При движение със скорост, несъответстваща на разстоянието на видимост, появата на опасност на платното за движение (не само наличието на пешеходец, но и на каквото и да е друго препятствие) не е абстрактна възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да има предвид. Напротив, това е една напълно предвидима пътна ситуация и потенциална опасност, произтичаща от факта, че поради неправилно избраната скорост той на практика се е движил „на сляпо”, без достатъчна видимост към пътното платно и без да има обективни основания с категоричност да изключи възможността за появата на пречки за движението в невидимата част от пътя. В разглеждания случай проявлението на значителен брой неблагоприятни фактори на пътната обстановка е следвало сериозно да повиши вниманието на подсъдимия с оглед потенциалната възможност за наличие на някакви препятствия и опасности в недостъпния за зрението му пътен участък. Щом той не е съобразил скоростта си с възможността да спре в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила, повлияна и от останалите посочени рискови фактори, наличието на пешеходец на пътното платно не може да се окачестви като непредвидима опасност, вкл. и при движението му в нарушение на правилата на ЗДвП. Това е така, защото поради липсата на видимост водачът е лишен от възможност да следи всеобхватно пътната обстановка. Изискването за повишено внимание на водача в подобни случаи цели да се предотвратят всякакви пречки за движението, които могат да възникнат в невидимата зона, а не само типичните, сигнализирани с предупредителни пътни знаци за опасност (група А).
В заключение може да се обобщи, че деянието на подсъдимия М. не може да се третира като случайно, защото опасността за движението му не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът вече е бил технически непредотвратим, а в предходен момент, когато той е могъл и е бил длъжен предварително да отчете негативното влияние на съответните фактори от пътната обстановка и да съобрази скоростта си на движение