ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 630
София, 09. юли 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1941 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 67/19.01.2017 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 2827/2017, с което е отменено решение № 72/15.10.2009 на Старозагорския районен съд по гр. д. № 1483/2008, като е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение в размер на 1.500 лева за неимуществени вреди на основание чл. 45 ЗЗД.
Недоволен от решението е касаторът Д. Г. И. от [населено място], като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължителната сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд по иск за обезщетение за вреди, както и по материалноправните въпроси за възможността да се реализира деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, когато деянието не съставлява престъпление и подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност и ако тези съждения почиват на верни факти, дали изразяването им е противоправно, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 9/1961, ТР № 6/2013 на ВКС, решение № 62/06.03.2012 на ВКС по гр. д. № 1376/2011 и решение № 204/12.06.2015 на ВКС по гр. д. № 7046/2014.
Ответникът по жалбата З. К. С. от С. не е подал отговор съгласно изискванията на чл. 287, ал. 1 вр.чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 25.000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в разстройство на психиката, вследствие изложени съображения в жалба срещу постановена присъда в качеството му на районен съдия, както следва: “…Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони…“. Ищецът поддържа, че с тези си действия ответникът е накърнил достойнството му като съдия и доброто му име в обществото и в професионалната среда, като в резултат на това е изпаднал в депресия, станал тревожен и раздразнителен, страдал от безсъние и настъпили промени в хранителното му поведение. Позовава на влязла сила присъда, на Районен съд – Стара Загора, по нчхд № 912/2007, съгласно която процесното деяние, извършено от ответника (изложените в жалбата твърдения), от обективна и субективна страна осъществява състав на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3, вр. с чл. 147, ал.1 НК. От своя страна ответникът твърди, че не е разгласил позорни за ищеца факти, а е изразил мнение в качеството си на подсъдим, както и че начинът му на мислене не може да доведе до вредоносен за ищеца резултат. Въззивният съд е приел, че ответникът е бил признат за виновен в извършване на престъпления по чл. 316, вр. с чл. 309, ал. 1 НК и по чл. 286, ал.1 НК, като му е определено общо наказание от 2 години лишаване от свобода, като след постановяване на присъдата ищецът е постановил и определение по чл. 309, ал. 1 НПК, с което е изменил мярката за неотклонение на ответника от определената такава „подписка“ в „задържане под стража“ (присъдата и определението впоследствие са отменени). С присъда № 220/14.10.2007 г., постановена по нчхд № 912/ 2007 по описа на Старозагорския районен съд, съдът е признал ответника за виновен в това, че за периода 04.04.2007 г. до 02.05.2007 г. е разгласил позорни обстоятелства срещу ищеца в качеството му на длъжностно лице – съдия в Районен съд Казанлък, по повод изпълнение на функцията му, като с решение № 7/24.01.2017, постановено по н.д. № 1299/2016 по описа на ВКС, І НО, е възобновено внчхд № 46/ 2008 г. и ответникът е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал. 1, т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 НК с твърденията си в жалба срещу присъда от 29.03.2009 г. по нохд № 1130/ 2006 г. на РС – Казанлък, като в мотивите ВКС е приел, че „деянието на осъденото лице С. не съставлява престъпление, от субективна страна той не е действал виновно, с наличието на пряк или евентуален умисъл, а от обективна страна твърденията му не представляват разгласяване на позорни обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от друга страна – на излагане на твърдения, в които той е субективно уверен, и които намират своето потвърждение във фактите по делото“. Въззивният съд е приел, че след като съгласно чл. 300 ГПК присъдата, респ. решението на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като същите са задължителни и в оправдателната си част, деянието на ответника не е съставомерно и не е налице виновно и противоправно поведение по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно не може от същото да настъпят вреди, поради което не следва да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника за тези думи. Изложени са съображения, че в случая не е налице и злоупотреба с право от страна на ответника, която ще е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно, за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица, както и в противоречие с интересите на обществото, тъй като ответникът е упражнил право на жалба срещу постановена срещу него присъда. Въззивният съд е приел, че се касае за твърдения, изразени в хода на наказателно производство, провокирани от постановената присъда и определение за изменение на мярката за неотклонение и във връзка с породени у ответника вътрешно убеждение, че по отношение на него е постановена незаконосъобразна и несправедлива присъда, както и субективна увереност, че съдът в лицето на ищеца е проявил пристрастност, с оглед техните взаимоотношения, съществуващи преди образуването на наказателното производство. Прието е, че използваните от ответника в жалбата изрази не са станали обществено достояние (по делото не се установява и ответникът да е имал такава цел), същите са заявени в рамките на воденото срещу ответника наказателно производство, а самата жалба е написана лично от ответника, който, от една страна, безспорно не е адвокат и няма професионални познания в областта на правото, поради което съдържанието на жалбата и изказът не са юридически издържани, а от друга страна, използваните изрази в жалбата отразяват субективното усещане на ответника за несправедливост. В заключение въззивният съд е приел, че процесното поведение на ответника не е противоправно, доколкото правото на жалба и на мнение са упражнени добросъвестно – в защита на собствените права и интереси на ответника срещу постановената срещу него присъда, която ответникът счита за незаконосъобразна и несправедлива, и във връзка с което излага твърдения, в които той е вътрешно убеден. Взето е предвид, че по делото липсват данни ответникът да е целял да навреди на ищеца, разгласявайки позорни за него обстоятелства, като накърни доброто му име в обществото и в професионалните среди на ищеца.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар първите два от поставените въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС по чл. 300 ГПК (чл. 222 ГПК – отм.), че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. По втория повдигнат въпрос въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, включително посоченото от касатора ППВС, т. 1, че когато съдът приеме, че деянието не е престъпно, не е виновно или не се наказва, той е длъжен да се произнесе по гражданския иск и в тези случаи основанието на иска остава деянието, предмет на обвинението, затова съдът, макар и да е оправдал подсъдимия, следва да уважи гражданския иск за причинените от деянието вреди, ако са налице условията на гражданска отговорност. Третият от въпросите не обуславя решението по делото, тъй като, при недоказана вина в съответната форма в наказателното производство, гражданският съд може да приеме, че в гражданското производство не е доказано полагането на дължимата грижа от дееца, но не може да приеме нищо различно относно това, дали е извършено деянието и неговата противоправност.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 67/19.01.2017 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 2827/2017.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.