О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
гр.София, 15.05.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1804/ 2015г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.01.2015г. по гр.д.№1422/2014г., с което ОС Стара Загора частично е уважил иск с правно основание чл.45 ЗЗД, във вр. чл.74, ал.1 ЗЗДискр., във вр. чл.52 ЗЗД
Жалбоподателят –Р. Г. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Ответницата Г. М. Т., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от Р. Г. против Г. Т. иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени от дискриминационни действия установени с Решение № 101/2012 г. на КЗД на РБ за размера над 2000 лв. Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 12 000лева.
Установено е по делото, че Р. Г. е лице с увреждане, като страда от „Детска церебрална парализа”, което обстоятелство се установява от Експертно решението на ТЕЛК № 2050 от 02.10.2013г., с което й е определена 75% трайна неработоспособност. Прието е, че през 2010г. ищцата- жалбоподател в настоящето производство, е учила и завършила образованието си в Търговската гимназия „К. С. Търновски” [населено място] и при организирана по повод на завършване на училище, екскурзия до Турция, чрез туристическа агенция [фирма], чийто управител е ответницата, ищцата, както останалите си съученици е заявила участие в пътуването и заплатила предварително дължимата сума. Установено е, че по-късно управителката на дружеството – туроператор е отказала да я включи в групата, позовавайки се на увреждането й.
Видно е от представеното по делото Решение № 101/20012 г. на Комисията за защита от дискриминация, че е признато е за установено, че Г. Т. управител на [фирма], с отказа да включи жалбоподателката в предстояща екскурзия до Турция поради нейното увреждане, е осъществила спрямо нея пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр., на основата на признак “увреждане”, с което е нарушила разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр, като същотое влязло в сила след потвърждаването му от Административен съд София град и Върховния административен съд.
Съдът е изложил съображения за това, че разпоредбата на чл.4 от Закона за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци установени в закон или в международен договор по който Република България е страна. Приел е, че нарушаването на установената в закона забрана относно допускане на неравенство в третирането, основано на изброените признаци съставлява неправомерно поведение и по своята същност нарушението на чл.4 ЗЗДискр., тогава когато от него са произлезли вреди, съставлява граждански деликт.
Съдът е счел, че извършването на дискриминационно действие от страна на ответницата е безспорно установено с влязлото в сила решение на Комисията по защита от дискриминация, поради което въпросите свързани с неговото авторство и виновността на ответницата не могат да бъдат пререшавани в настоящото производство, а размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно общите правила за гражданската отговорност, уредени в Закона за задълженията и договорите – съобразно чл.52 от ЗЗД и принципа за справедливост. Приел е, че предвид интензивността и продължителността на преживените от ищцата отрицателни емоции – страдания, установени по делото, и с оглед принципа на справедливостта, обезщетението следва да бъде определено в размера на 2000лева, тъй като е съобразил факта, че негативните преживявания на ищцата, са продължили за определен период от около един – два месеца, били са интензивни по характер, но не са преминали границата на нормалното психическо изживяване, съгласно заключението на вещото лице.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за критериите, при които са определя обезщетението по ЗЗДискр. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС, в които са определени различно по размер обезщетения за вреди от дискриминационно третиране, както и решения на състави на въззивен и първоинстанционен съд, без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да се съобразяват при переценката за допустимост на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси касаещи преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателката решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС, обобщена и в т.ІІ П№4/23.12.1968г. на ВС, както и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения – от 14.12.2012г. по гр.д.№1730/2011г., ІV г.о. на ВКС и решение от 05.02.2013г. по гр.д.№458/2012г., ІІІ г.о. на ВКС, съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от дискриминационно третиране. Отчетена е необходимостта принципът на справедливост да включи в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип.
Установената практика по поставения от жалбоподателката въпрос е трайна , поради което не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На ответницата по жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени надлежни доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.01.2015г. по гр.д.№1422/2014г. на ОС Стара Загора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: