О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 12.02.3019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1882/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. С. С. и В. М. С. чрез техния пълномощник адв. М. П. срещу въззивно решение № 1806 от 21.07.2017 г. по в.гр.д. № 1664/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на основание чл. 30, ал.3 ЗС на М. Л. М. и Д. Н. М. сумата от 26 231 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Считат, че въззивното решение е частично недопустимо, тъй като въззивният съд е присъдил суми за разходи по отделни позиции от уточняващата молба, за които претенцията на ищците е била частично отхвърлена от първоинстанционния съд и в тази част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. На следващо място поддържа, че решението е неправилно в частта, с която са присъдени разходи за подобрения по п. 5, 6, 7, 19, 20, 22, 30, 31, 32 и 33, тъй като същите са извършени в собствения на касаторите имот и по отношение на тях разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС е неприложима.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в тези части за проверка на неговата допустимост, както и по въпросите: 1/ Длъжен ли е съдът да мотивира решението си в частта, с която остава в сила първоинстанционното решение при повторно разглеждане на делото поради промяна на правната квалификация. 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните възражения. 3/ Приложима ли е разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС за подобрения върху имот, който не е съсобствен на страните в процеса. Твърди се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. С допълнителна молба от 24.04.2018 г. се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация Д. Н. М. и М. Л. М. изразяват становище, че не са налице сочените основания за достъп до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
М. Л. М. и Д. Н. М. са предявили против Б. и Д. С. при условията на солидарност иск за сумата 79 582 лв., представляваща половината от стойността на извършени от тях СМР в съсобствения недвижим имот – УПИ …. в кв. …. по плана на [населено място], в.з. ”С.”. С уточняваща молба от 14.12.2007 г. са конкретизирали претенцията си, като в 51 п. са посочени извършените от тях СМР по вид и стойност, формиращи претендираната сума.
Ответниците са предявили насрещен иск за сумата 10 001 лв., представляваща вреди от неточно изпълнение на договор за строителство, сключен с ищците.
Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения от М. и Д. М. иск като такъв с правно основание чл. 61, ал.2 ЗЗД. Приел е за доказано, че за периода 2003-2005 г. ищците в качеството си на съсобственици са извършили претендираните от тях СМР със знанието на ответниците, но без тяхното изрично съгласие или противопоставяне, като са действали и в свой интерес. Приел е, че в резултат на така извършените СМР стойността на имота на ответниците се е увеличила 40 547 лв., и е постановил решение, с което е осъдил Б. и В. С. да заплатят на М. и Д. М. тази сума, като за разликата по претендирания размер от 79 528 лв. е отхвърлил иска като неоснователен. Уважил е в пълен размер предявения от Б. и В. С. насрещен иск, както е осъдил М. и Д. М. да им заплатят сумата 10 001 лв.
Първоинстанционното решение е обжалвано от М. и Д. М. в частта, с която е бил уважен предявеният от С. против тях насрещен иск за сумата 10 001 лв., както и в частта, с която искът им за заплащане на припадащата се част от извършените в съсобствения имот е отхвърлен за сумата 4 400лв. поради приспадане от увеличената стойност на имота на сумата 9 310 лв. , представляваща стойността на ограда по п.51, подлежаща на събаряне. Б. и В. С. са обжалвали първоинстанционното решение в частта, с която са били осъдени да заплатят на М. и Д. М. сумата 40 457 лв.
С решение № 2443 от 30.12.2013 г. по в.гр.д. № 3502/2013 г. Софийският апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение в частта, с която Б. и В. С. са осъдени да заплатят на М. и Д. М. сумата 40 574 лв., и в тази част е постановил друго, с което е отхвърлил иска за тази сума. Приел е, че претенцията им намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС, но е намерил същата за неоснователна по съображения, че извършените от тях строително – монтажни работи са в изпълнение задълженията им по сключения с ответниците договор от 03.10.2003 г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда. Отменил е и частично осъдителното първоинстанционно решение по насрещния иск за разликата над 4 924 лв. до 10 001 лв., и в отменената част е постановил решение, с което е отхвърлил иска за тази разлика. Потвърдил е решението в останалата част.
Въззивното решение е отменено с решение № 48 от 23.04.2015 г. по гр.д. № 3667/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. и М. М. иск, разгледан на основание чл. 30, ал.3 ЗС, както и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск, предявен от Б. и В. С., и в тези части делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане съдът е разгледал претенцията на Д. и М. М. на основание чл. 30, ал.3 ЗС. Приел е, че заявените СМР по п. 1, 2, 3, 4, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 15, 16, 17, 18, 19, 21, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 34, 35, 37 и 50 са включени в предмета на сключения с ответниците договор от 03.10.2003 г. като насрещна престация срещу учреденото им право на строеж, поради което разходите за тях не се дължат на основание чл. 30, ал.3 ЗС, а евентуално на договорно основание. Приел е, че искът е основателен по останалите пунктове СМР като действително извършени от ищците за подобряване на съсобствения имот със съгласието на ответниците, и е осъдил Б. и В. С. да заплатят на Д. и М. М. на основание чл. 30, ал.3 ЗС сумата 26 231 лв.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2 ГПК поради вероятна частична недопустимост е неоснователно. Твърдението на касаторите, че при разглеждане на делото претенциите за заплащане на разходите за подобрения по п. 6, 14, 19, 20, 22, 31, 32, 38, 39, 40, 44, 46, 47, 48 и 49 са били отхвърлени частично, а по п. 45, 50 и 51- изцяло, не кореспондира с данните по делото, тъй като видно от постановеното от първоинстанционния съд съдебно решение, съдът не се е произнасял с отделен диспозитив за всяко перо от уточняващата искова молба. Съдебната практика приема, че когато претенцията има за предмет заплащане на подобрения, извършени в съсобствения имот, съсобственикът следва да посочи общия размер на претендираната сума, като конкретизира по вид и характеристика отделните подобрения, времето на извършването им и дали са направени със съгласието на останалите съсобственици или въпреки противопоставянето им. Индивидуализираните по този начин подобрения представляват основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал.1, т.4 ГПК. Произнасянето по неговата основателност изисква съдът в мотивите да вземе становище относно всяко едно от подобренията, за които се твърди да са били извършени, без това да означава, че се произнася с отделен дипозитив по всяко перо /решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 2299/2014 г. на ВКС, I г. о./.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени от страните възражения. Значението му изхода на делото се обосновава с твърдението, че въззивния съд не се е произнесъл по възражението на касаторите за това, че по отношение на позициите от уточняващата искова молба, които не са изрично включени по договора, е следвало да се приложи уговореното в т.4 и 5 от същия, а именно, че допълнително възникналите работи по отношение на къщата и на общите части са за сметка на приобретателите. Видно от съдържанието на мотивите на обжалвания съдебен акт, това възражение в действителност е обсъдено, но е намерено за основателно само по отношение на три от претендираните подобрения – по т.30, т.34 и т.37 от уточняващата молба, за които е прието да са извършени от ищците в изпълнение на задълженията им по т.5 от договора – за изграждане на антре с прилежаща тоалетна и спалня със санитарен възел. Поради това не може да се приеме, че по този въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
Настоящият състав споделя доводите на касаторите за това, че разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС е неприложима по отношения на подобренията, извършени от единия съсобственик върху имот, който не е съсобствен. В случая въззивният съд, след като е посочил конкретно за кои от претендираните подобрения приема да са извършени от ищците М. в изпълнение на поетите от тях задължения по договора за строителство, инкорпориран в договора от 03.10.2003 г., като насрещна престация срещу учреденото им право на строеж и прехвърлянето на правото на собственост върху 1/2 ид. част от дворното място, респ. за тях не се дължи обезщетение по чл. 30, ал.3 ЗС, е приел, че касаторите дължат припадащата се съобразно квотата им в съсобствеността част от действително направените от ищците разходи „за останалите подобрения”. Тези подобрения не са посочени изрично в мотивите на съдебното решение, но след съпоставка на претендираните и тези, за които претенцията е приета за неоснователна, става ясно, че присъдената сума от 26 231 лв. представлява стойността на разходите за подобрения по п.5, 6, 7, 14, 20, 22, 31, 32, 33, 36, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49 и 51. Данните по делото са, че подобренията по п.5- каменна облицовка по цокъл на стара сграда, п.6- каменна облицовка по цокъл на стара сграда и 1/2 общи част, п.20-подпорна стена, укрепваща стара сграда, п. 22-външно оформление и облицовка на камина в частта сем. С., п. 31-доставка и монтаж на дървени врати с обков, п.32- доставка и монтаж на вътрешни алуминиеви врати стъклопакет, са извършени в сградата, индивидуална собственост на касаторите, и доколкото по делото е прието, че тези СМР са извън предмета на договора, но са били наложителни с оглед запазване на имота на касаторите, разходите за тях са дължими, но на основание чл. 61, ал.1 ЗЗД. Затова настоящият състав приема, че поставения от касаторите трети въпрос – приложима ли е разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС за подобрения върху имот, който не е съсобствен на страните в процеса, в случая не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като отговорът на същия не би променил крайния резултат по делото.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК в редакция ДВ бр. 86/2017 г. не се обсъжда като наведено след срока по чл. 283 ГПК.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1806 от 21.07.2017 г. по в.гр.д. № 1664/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: