1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
гр.София, 09.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 768/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. П. и С. М. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 4921 от 14.06.2016 г. по гр.д.№ 17934/ 2014 г. С него е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 15494/ 2010 г. и по този начин жалбоподателките са осъдени да заплатят на [фирма], [населено място], 9 200 лв – обезщетение за ползване на собствения му недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със законната лихва от 31.03.2010 г.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите повдигат следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) материалноправни въпроси: правото на обитаване съставлява ли право на ползване по смисъла на чл.56 ЗС и противопоставимо ли е на собственика; дължи ли се обезщетение за ползване на недвижим имот, когато с влязло в сила решение е установено по отношение на собственика, че ползувателите имат правно основание да държат имота до настъпване на едно бъдещо събитие. Счита, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата с доводи по съществото на спора, без да вземе отношение към наличието на основания за допускане на касационния контрол.
Жалбата е допустима, а са налице и основанията за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че от наследодателя на ответниците е отчужден преди 1990 година недвижим имот, като е издадена заповед по чл.100 З. (отм.) за обезщетяването му с имот, който е трябвало да бъде построен. До изграждане на определения в обезщетение имот той е бил настанен със семейството си в процесното жилище. Не се спори, че определеният за обезщетение имот и досега не е построен, нито е удовлетворено искането на ответниците да бъдат обезщетени с друг имот. По предявен от [фирма] иск по чл.108 ЗС в отношенията между дружеството и ответниците е установено, че първото се явява собственик на процесното жилище, но е отхвърлен иска за предаване на владението на този имот, тъй като държателите имат основание да го ползват до получаване на определения в обезщетение имот. При тези факти от правна страна съдът извел, че между страните по делото са съществували наемни отношения за процесния имот, които са заварени от отмяната на ЗНО. Понастоящем тези отношения се уреждат от ЗЗД и доколкото правоотношението е безсрочно, то може да бъде прекратено едностранно от всяка от страните по него. Исковата молба по чл.108 ЗС е равнозначна на изявление за прекратяване на наемния договор, поради което след връчването й ищците нямат правно основание да държат вещта. За исковия период те са я ползвали без основание и следва да платят на ответника исковата сума за изравняване на неоснователното обогатяване, произтекло от невъзможността да извлича ползи от тази вещ.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, материалноправният въпрос съставлява ли правото на обитаване право на ползване по смисъла на чл.56 ЗС и противопоставимо ли е на собственика, не е включен в предмета на делото пред въззивния съд. Съдът не е установил съществуването на право на обитаване, нито е разглеждал съотношението на такова право с правото на ползване по чл.56 ЗС. Мотивите за отхвърляне на иска са в прекратяване на наемното правоотношение, съществувало между ищеца и ответниците, а не в наличието или отсъствието на „право на обитаване”. Следователно отговорът на първия материалноправен въпрос не би могъл да има отношение към крайното решение на инстанцията по същество, не го обуславя и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Обуславящ обаче е въпросът дължи ли се обезщетение за ползване на недвижим имот, когато с влязло в сила съдебно решение е установено по отношение на собственика, че ползувателите имат правно основание да държат имота до настъпване на едно бъдещо събитие. На същия въззивният съд е дал положителен отговор. По този въпрос няма данни за установена съдебна практика, нито в закона се съдържа изричен отговор, поради което следва да се приеме, че същият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 4921 от 14.06.2016 г. по гр.д.№ 17934/ 2014 г.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 184 лв (сто осемдесет и четири лева), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: