2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 647
гр. София, 12.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 106 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П… (П.) срещу решение № 244/26.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 377/2016 г. на Великотърновския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителната част от решение № 257/06.06.2016 г. по гр. дело № 879/2015 г. на Плевенския окръжен съд – за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 20 000 лв., жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца И. С. Д. и тази разлика, възлизаща на сумата 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, за обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва от 18.07.2013 г. до окончателното плащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. С. Д. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е разрешил първия въпрос в противоречие с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а втория – в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 539/09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 322/2008 г. по гр. д. № 1726/2007 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 62/27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с което навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Срещу ищеца е било водено наказателно производство по чл. 115 от НК за периода от 26.07.2010 г. до 18.07.2013г.; той е бил задържан за периода от 26.07.2010 г. до 16.12.2010г. – 144 дни, след което е била променена мярката за неотклонение в „домашен арест” до 17.03.2011г. – 92 дни, а след това – в „парична гаранция“; окончателно е бил оправдан с решение на ВКС от 18.07.2013 г. По същото дело ищецът е бил обвинен и за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК и по това обвинение е признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода, като изтърпяването е отложено с 3-годишен изпитателен срок. От показанията на свидетелите апелативният съд е установил, че ищецът доста се е променил след наказателното дело – бил е депресиран, останал е без средства за издръжка, бил е силно притеснен от евентуалното наказание. От заключението на съдебната психологическа и психиатрична експертиза е установено, че за периода от задържането до оправдаването при ищеца не се установяват клинични данни за реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията; от тежкото обвинение, загуба на предишна репутация, престиж ищецът е преживял неболестна фрустрация – неудовлетвореност от възпрепятстване реализирането на желания, удовлетворяване на потребности и постигане на личностово значими цели; възприемал е случая като унижение и накърнени права и достойнство; вещите лица са заключили, че няма данни за болестна депресия. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че към момента на оправдаването на ищеца с влязлото в сила решение на наказателния съд – 18.07.2013 г., е възникнало правото му на обезщетение, като съгласно приложимия материален закон – чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, предпоставките за ангажиране на отговорността на Държавата са обвинение и оправдателна присъда, вреди, причинени от упражнената държавна принуда, като отговорността е безвиновна – без значение е дали съответният прокурор е действал виновно или не; ответната П. е процесуален субституент на Държавата, защото носи риска от повдигнатото обвинение. Апелативният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД и ППВС № 4/23.12.1968 г., като се взимат предвид характера на престъплението, за което е обвинен, предвиденото наказание, емоционалните страдания, свързани с процесуалната принуда и страха от наказание, засегнатите нематериални блага, продължителността на производството, интензивността на страданията, отразило ли се е на здравословното състояние, социалното положение на обвиняемия , разгласяването в печата; неимуществените вреди са неоценяеми, а паричното обезщетение има за цел да компенсира болките и страданията чрез предоставянето на други блага. Съдът е приел, че в настоящия случай на ищеца са били нарушени нематериалните блага за чест и достойнство и конституционното право на добро име в обществото, той бил е лишен от правото на свободно придвижване за период от около 8 месеца, като близо 5 месеца е прекарал в условията на следствения арест и последното е било съпътствано от пълната му изолация и от лишаване от контакти с близки и приятели; бил е лишен от възможността да упражнява родителските права и задължения; за висящото дело са научили приятели, колеги и съселяни; той е бил адвокат и се е занимавал със земеделско производство и се е ползвал с добра репутация в обществото. Посочено е и че наказателното производство е продължило около 3 години, съществувала е реална опасност ищецът да бъде осъден на лишаване от свобода за продължителен период от време – бил е обвинен в убийство, за което се предвижда наказание от 15 до 20 години лишаване от свобода; стресът и страхът от осъждане са били продължителни и интензивни; преживял е неболестна фрустрация – неудовлетвореност от възпрепятстване реализирането на желания, удовлетворяване на потребности и постигане на личностово значими цели; изтъкнато е, че характерът на обвинението и предвиденото наказание за това са едни от най- тежките хипотези на наказателната отговорност. Заедно с това съдът е отчел, че накърняването на доброто име на ищеца е настъпило и от осъждането с влязлата в сила присъда за незаконно притежание на оръжие, което е причината за обективна невъзможност да се упражнява адвокатската професия; не е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца; досъдебното производството е продължило в рамките на разумния срок, като в съдебната фаза пред трите инстанции производството също се е развило в обичайния за това срок; мярката за неотклонение е била изменена на петия месец в домашен арест, а на осмия в парична гаранция; не е доказано да има разгласяване на позорни факти в печата. Отново е посочено, че характерът на обвинението – за умишлено убийство, предвиденото наказание от 15 до 20 години лишаване от свобода, задържането под стража за период от 5 месеца и домашен арест за период от 3 месеца са факти, които натежават и обуславят извода, че обезщетението от 20 000 лв. би компенсирало претърпените болки и страдания. По така изложените мотиви апелативният съд е постановил обжалваната част от въззивното решение, като е отменил решението на първа инстанция в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до 20 000 лв. и е присъдил на ищеца тази разлика от 16 000 лв., заедно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е присъдил обезщетение само за тези процесни и приети за установени по делото неимуществени вреди, които ищецът е претърпял като пряко следствие от повдигнатото срещу него незаконно обвинение за убийство, поради което първият формулиран от касатора правен въпрос относно наличието на причинно-следствена връзка между увреждащия акт – незаконното обвинение и претърпените вреди е разрешен в съответствие, а не в противоречие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; т.е. – не е налице наведеното с изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Касационното обжалване обаче следва да се допусне по втория формулиран от жалбоподателя правен въпрос, който е разрешен от апелативния съд в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с основаната на тях задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която, при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, макар това обезщетение да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В посоченото от касатора решение № 539/09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, също така е прието, че при определяне размера на паричния еквивалент на неимуществените вреди съдът следва да вземе предвид и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. В противоречие с тази задължителна практика на ВКС, въззивният съд не е посочил в мотивите към обжалваното решение, какво е конкретното значение на приетите за установени от него конкретни обстоятелства по делото, които е намерил за релевантни при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди – как всяко от тези обстоятелства се отразява върху този размер – в насока за увеличаването или за намаляването му; липсват и изложени мотиви да са взети предвид общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на уврежданията на ищеца.
Предвид изложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД.
Касаторът П. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 244/26.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 377/2016 г. на В. апелативен съд, – в частта, с която П…. е осъдена да заплати на И. С. Д., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 18.07.2013 г. до окончателното плащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.