О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 649
гр.София, 02.10.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1914 по описа за 2018 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 42/ 05.01.2018 г. по гр.д. № 2580/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 1905/ 23.03.2017 г. по гр.д. № 4719/ 2016 г. на Софийски градски съд, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. Г. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 257, вр. чл. 255, ал. 1 НК, каквото А. Т. не е извършил, ведно със законните лихви от 15.04.2016 г., като искът е отхвърлен до предявения размер от 30 000 лв., а първоинстанционното решение е обезсилено в частта по присъдените законни лихви от 21.04.2011 г. до 15.04.2016 г. и производството в тази част е прекратено като постановено по незаявена претенция.
Решението се обжалва и от двете страни, според обжалваемия интерес. И двамата касатори искат да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в частта по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по процесуално-правен и по материално-правен въпрос. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Касаторите считат, че е разрешен в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Материално-правният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Касаторите считат, че обжалваното решение противоречи както на същата точка от тълкувателното постановление, така и на цитирани решения по чл. 290 ГПК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът А. Т. иска решението да бъде допуснато до касационен контрол и в обезсилващата част по материално-правния въпрос, кой е началният момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху обезщетението, като твърди противоречие с т. 4 на ТР № 3/ 22.04.2004 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. Оплакванията по същество са, че въззивното решение е неправилно, защото е необосновано и противоречи на чл. 52 ЗЗД, а и на чл. 86, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 84 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1, 2 и 3 ГПК). А. Т. претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. и не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Жалбите са подадени от надлежно легитимирани страни. Всеки касатор обжалва онази част от решението, която е производна на обжалваемия негов интерес. Спазили са срока по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията са следните:
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът е бил незаконно обвинен в престъпление по чл. 257, вр. чл. 255 НК, каквото не е извършил. За този си извод е зачел задължителната сила на влязлата в сила оправдателна присъда № 133/20.11.2008 г. по нохд № 163/ 2007 г. (чл. 300 ГПК). След това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.
За да го определи, въззивният съд е съобразил, възрастта на ищеца към повдигане на обвинението (55 години), неговото професионално и обществено положение (доцент, чиято кариера е свързана не само с професионалната реализация като специалист по информационни и управляващи системи, но и с научната – като „старши научен сътрудник втора степен, той е преподавател във ВУЗ, и членува от 10 години в Българската асоциация по информационни технологии, сдружение с нестопанска цел), чистото му съдебно минало. Съобразил е продължителността на наказателното преследване (общо 6 години, 5 месеца и 2 дни), на наложената мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната“ (5 години и 7 месеца), осуетила участието на ищеца в международни форуми в чужбина и тежестта на взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“. Съобразил е също характера на престъплението по повдигнатите обвинения, но е счел, че ищецът е следвало да очаква осъждане единствено за престъплението по чл. 255 НК, наказанието по което е леко (в приложимата редакция, за него законът е предвиждал наказание лишаване от свобода до пет години). Отчел е и това, че наказателното преследване е възпрепятствало професионалното и общественото развитие на ищеца (накърнило е професионалният негов престиж и е осуетило е възможността да стане член на управителния съвет на Б.), а е било и предмет на медийно отразяване, повлияло негативно на физическото и психическото здраве на ищеца.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, посочени в исковата молба, но за които е приел да са без причинна връзка с незаконното обвинение: 1) към съдебната фаза на наказателното производство текстът на чл. 257 НК е бил отменен, а макар повдигнатото и по него обвинението да е за „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, по него ищецът е следвало да бъде уверен в оправдателната присъда и 2) негативни личностни преживявания от медийното отразяване на незаконното обвинение, които да са в обем над обичайните за подобни случаи.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението от 10 000 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди, за които е приел да имат за причина незаконното обвинение и по въззивната жалба от Прокуратурата на Република България е намалил размера от 20 000 лв., определен с първоинстанционното решение.
Въззивният съд не е взел отношение по възражението в писмения отговор на исковата молба, поддържано и във въззивната жалба от Прокуратурата на Република България, че на ищеца по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт е било определено обезщетение от 1 000 лв. за неимуществените вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (чл. 2б ЗОДОВ). Следователно е счел за ирелевантно това обстоятелство, което е било установено по делото. Същото оплакване е пренесено и пред касационната инстанция, а е свързано (конкретизира) процесуално-правният въпрос, който ответникът също повдига.
Въззивният съд е приел също, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която върху обезщетението са били присъдени законни лихви от датата на влизане в сила на оправдателната присъда (21.04.2011 г.) до датата на предявяване на исковата молба (15.04.2016 г.). При заявяване на това искане ищецът не бил посочил началото на забавата, а това означавало, че претендира законните лихви само за периода след предявяване на иска. Добавил е, че различното тълкуване на исковата молба, което първата инстанция е провела, не само нарушава диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), но и е осуетило правото на защита на ответника – да направи възражение за погасителна давност за законните лихви, изтекли в периода 21.04.2011 г. – 15.04.2013 г. (чл. 111, б. „в“ ЗЗД).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обуславят обжалваното решение повдигнатите и от двамата касатори въпроси за задължението на въззивния съд по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на иска. Въззивният съд не е оценил всички обстоятелства, които са били установени по делото и за които причинно-следствената връзка с незаконното обвинение е обосновима. Даденото от него разрешение противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително).
По касационната жалба от ответника въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и по процесуално-правния въпрос: По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради незаконно обвинение в неизвършено престъпление има ли значение обстоятелството, че по съответния законов ред на ищеца е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи? Настоящият състав прецизира и уточни въпроса в духа на заявените от Прокуратурата на Република България касационни оплаквания (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). Той е включен в предмета на обжалване, от значение е за точното прилагане на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а по него на настоящия състав не е известна практика на ВКС. Налице са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително).
Противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление е възможно, тогава когато по висящото и по приключените граждански дела са идентични повдигнатото обвинение, взетите мерки за процесуална принуда, кръгът на неимуществените блага и степента на тяхното засягане, но присъдените обезщетения са обезщетение. В случая, липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, на които касаторите се позовават, а е неизводимо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) и в частта, с която е било обезсилено първоинстанционното решение. То противоречи на т. 4 на ТР № 3/ 22.04.2004 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС по повдигнатия от ищеца материално-правен въпрос за началния момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху обезщетението по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 (преди т. 1) ЗОДОВ.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 42/ 05.01.2018 г. по гр.д. № 2580/ 2017 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора А. Т. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на Върховен касационен съд държавна такса 5.00 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване на производството по касационната жалба на Т. в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.