4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София, 04.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1684 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „МИРЕЛА” ЕООД, [населено място], срещу решение № 854 от 11.04.2018г. по в.т.д. № 77 / 2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 314 от 04.02.2016г. по т.д. № 6433 / 2015г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл.403, ал.1 ГПК, с което е присъдена на „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД, [населено място], сумата от 34 027,82 лева, представляваща дължимо от жалбоподателя обезщетение за пропуснати ползи върху запорираната сума в размер на 89 968,18 лева за периода 17.03.2011г. – 17.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от 05.06.2015г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Изложени са аргументи за неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.403, ал.1 ГПК. Пояснено е, че „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД със своя молба от 20.04.2011г. до Софийски градски съд е поискал замяната на допусната от съда по молба на „МИРЕЛА” ЕООД обезпечителната мярка „възбрана на недвижим имот” със „залог на парична сума в размер на 89 968,18 лева”, поради което СГС е уважил молбата и е заменил обезпечението. Същевременно счита, че вредите не са доказани и по размер, тъй като не споделя становището на съда, че пропуснатите ползи се равняват на законната лихва върху тази сума. Намира атакуваното решение за немотивирано, тъй като с него не се дава отговор на въпроса, защо не следва да се доказва размера на пропуснатите ползи, а се приема, че този размер е съизмерим със законна лихва, въз основа на което се поддържа, че решението е нищожно. Претендира разноски по делото за трите инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД, в писмен отговор изразява становище, че липсват предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно сочи доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа страна е прието от въззивната инстанция, че с определение от 01.03.2010г. по гр.д. № 2452/2011г. на Софийски градски съд на основание чл.390 ГПК вр. с чл.391, ал.1, т.1 ГПК е допуснато обезпечение на бъдещ иск на молителя „МИРЕЛА” ЕООД срещу „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД за заплащане на сума в размер на 84 491,85 лева представляваща дължимо възнаграждение по договор от 07.02.2011г. за поръчка чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на бъдещия ответник. С определение на Софийски градски съд, постановено на 20.04.2011г. по гр.д. № 2452/2011г., по молба от 17.03.2011г. на „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД е заменена обезпечителната мярка възбрана върху недвижим имот със залог на парична сума в размер на 89 968,18 лева, преведена по сметка на СГС на 17.03.2011г. С последващо определение от 08.12.2014г. обезпечението е отменено и е разпоредено връщане на запорираната сума от 89 968,18 лева след като с влязло в сила решение на Окръжен съд – Бургас № 11/12.04.2013г. по т.д. № 142/2011г. предявения от „МИРЕЛА” ЕООД против „СИ ТИ ЕС ГРУП” ООД иск за заплащане на сумата от 84 491,85 лева е отхвърлен.
След съобразяване постановеното при първата касация от друг състав на ВКС решение № 156/18.12.2017г. по т.д. № 449/2017г. на ІІ ТО, при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция решаващият състав е заключил, че е осъществена хипотеза на специалната деликтна отговорност по чл.403, ал.1, пр.1 ГПК, при което за ищеца е възникнало субективно право да претендира обезщетение за вредите, които са му причинени като пряка последица от материално неоправданото обезпечение. В мотивната част на атакуваното решение е посочено, че е налице понесена имуществена вреда под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й. Посочил е, че в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД, съгласно която при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-висок размер, който подлежи на пълно доказване.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл.280, ал.1 и ал. 2, предл, първо и последно ГПК, като се поставя следния правен въпрос: „1/ Следва ли размерът на обезщетението за пропуснати ползи, който се присъжда по иск с правно основание чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК да се доказва във всеки един случай или то е съизмеримо със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й?” Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение на ВКС по т.д. № 449/2017г., решение № 29/4.02.1998г. по гр.д. № 449/1997г. на ВКС, решение № 67/22.04.2013г. по т.д. № 28/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 54/17.02.2016г. по гр.д. № 5091/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 59/4.05.2017г. по гр.д. № 2817/2016г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 63/30.11.2016г. по т.д. № 1512/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 152/4.03.2014г. по т.д. № 2824/2013г. на І т.о. на ВКС, определение № 317/2.06.2014г. по т.д. № 3895/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 64/3.06.2011г. по т.д. № 476/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 93/6.07.2010г. по т.д. № 808/2009г. на І т.о. на ВКС, решение № 413/10.12.2010г. по гр.д. № 1478/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение №218/12.07.2011г. по гр.д. № 804/2010г. на І г.о. на ВКС, решение № 247/29.11.2012г. по гр.д. № 1409/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 59/29.04.2010г. по т.д. № 687/2009г. на І т.о. на ВКС, решение № 311/20.01.2014г. по гр.д. № 507/2012г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 67/22.04.2013г. по т.д. № 28/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 2733/12.04.2013г. по в.гр.д. № 13469/2012г. на СГС, решение № 3581/21.05.2014г. по в.гр.д. № 1263/2013г. на СГС, решение № 1747/3.08.2015г. по в.гр.д. № 3814/2014г. на САС, решение № 294/4.06.2013г. по в.т.д. № 421/2013г. на ПАС, определение № 318/2.06.2014г. по т.д. № 3895/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 3845/27.05.2013г. по в.гр.д. № 5360/2013г. на СГС, решение № 231/2.05.2012г. по т.д. № 364/2012г. на ПАС, определение № 271/16.03.2016г. по гр.д. № 6189/2015г. на ІV ГО на ВКС, решение № 25/15.01.2013г. по т.д. № 1281/2012г. на ПАС и решение № 60/22.01.2014г. по в.гр.д. № 1013/2013г. на ВОС.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Настоящият състав на ВКС се произнася при условията на чл.295, ал.1 ГПК, тъй като предмет на обжалване е въззивно решение, постановено след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от възивната инстанция. При първото касационно обжалване с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение съставът на ВКС се е произнесъл по въпроса „Съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл.403, ал.1 ГПК със законната сума върху внесената като обезпечение сума?”. Прието е, че вредата в хипотеза на чл.403, ал.1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода на обезпечението, като пряка и непосредствена последица от същото обезпечение. Въз основа на това е отменено като неправилно постановеното първо по ред въззивно решение, но делото е върнато на апелативния съд за повторно разглеждане с оглед необходимостта от изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, която да се произнесе за размера на дължимото обезщетение за претендираната под формата на пропусната полза имуществена вреда, въз основа на осреднения лихвен процент за периода от внасянето на предоставената в залог парична сума по сметката на СГС до датата, следваща деня на влизане в сила на решението по обезпечения иск. При повторното разглеждане на делото, на основание чл.294, ал.1 ГПК, указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за въззивната инстанция, на която е върнато делото. Ето защо, неоснователно е твърдението на касатора за немотивираност на атакувания по настоящото дело акт относно въпроса, по който ВКС се и произнесъл при първата касация. Нещо повече, дори такава да е налице, това не представлява порок, водещ до нищожност на решението, поради което твърдението за наличието на евентуална нищожност на обжалвания акт е неоснователно.
По поставения от касатора въпрос е налице произнасяне на от ВКС по реда на чл.290 ГПК с постановеното по делото при първата касация решение, поради което на основание чл.295, ал.1 вр. чл.294, ал.1, изр.2-ро ГПК въпросът не може да бъде разглеждан отново във връзка с допускане на касационното обжалване след повторното разглеждане на спора от въззивния съд. Ето защо, същият не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Не е налице и наведеното основание по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 854 от 11.04.2018г. по в.т.д. № 77 / 2018г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.