O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
гр. София, 31.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р ОД А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и втори юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Томов гр. дело № 689/2017 г. и за да се произнесе, взема предвид следното :
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Р. Р., чрез адв. А. Б. и адв. Н. П., срещу решение № 1326 от 24.10.2016 г. по гр.д. № 1545 /2016 г на Пловдивския окръжен съд . С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд, след като е отменил частично решение № 1383 от 25.04. 2016 г. по гр. д. № 10059/2015 г., на Пловдивския районен съд е уважил предявения от Р. Х. П. срещу касаторката иск по чл. 422 вр 415, ал. 1 ГПК вр чл. 59 и чл. 74 вр чл. 155 ЗЗД, за признаване на установено, че същата му дължи като главница сумата от 21564 лв. представляваща сбора от платените от него за периода 24.07.2009 г.- 24.10.2014 г. вноски по усвоения от нея, по договор с О., банков кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот , отхвърлил е направеното възражение за прихващане и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7446.62 лв. обезщетение за забава за периода от първоначалното плащане до 21.04.2015 г.
Ищецът по делото и ответник по касационната жалба Р. Х. П. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е образувано ч. гр.д. № 7369/ 2015 г. по описа на Пловдивския районен съд че Л. Р. Р. му дължи сумата от 21564 лв.- главница, за платените от него до 21.04.2015 г. вноски по сключен от нея договор за кредит с О., които тя не плаща и така застрашава правото му на собственост върху недвижим имот, който е придобил от последната чрез нот. акт за покупко-продажба № 1053/ 28.12.2009г., ведно с учредената като обезпечение на кредита в полза на банката договорна ипотека, както и сумата от 7446.62 лв.- мораторна лихва върху платените като главница вноски за периода 24.07.2009 г.- 21.04.2015 г. След направено от длъжницата възражение по реда на чл. 414 ГПК, П. е предявил иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата му дължи посочените в заявлението суми, които той е започнал да плаща на вноски поради преустановено от нея обслужване на кредита и към О. в размер на 40000 лв., с оглед да осуети обяването му за предсрочно изискуем и така да не загуби имота си. Изрично е посочил в исковата молба, че правният му интерес произтича от качеството му на ипотекарен длъжник и че встъпва в правата на частично удолетворения кредитор. С отговора по чл. 131 ГПК Л. Р. е възразила срещу допустимостта на иска. Изтъкнала е и липсата на интерес от регрес. По основателността , за периода до придобиване на собствеността върху недвижимия имот от ищеца, е възразила, че липсва интерес да се погасява чужд дълг, а за периода след сделката- срещу наличието на регресно право, като предпоставка за суброгация. Липсата на регрес е обоснована с обстоятелството, че сумата по кредита с О. била теглена заради ищеца и предоставена нему изцяло, за да довърши изграждането на сградата в недвижимия имот. Той и покойната му вече съпруга са й прехвърлили дворното място ведно с двуетажната незавършена сграда на нея с нот. акт за покупко продажба № 147/20.07.2007 г.,но също така при последващото прехвърляне , с нот. акт за покупко – продажбата от 2009 г. от ответницата на ищеца , последният се е съгласил да изплаща кредита за своя сметка , на което сочела и символичната цена на сделката по това прехвърляне. Направено е още възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност, предвид изтеклия към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК кратък тригодишен давностен срок.Под евентуалност,в случай, че искът бъде уважен, е заявено и възражение за прихващане с предадената сума от 40 000 лева до размера на общата сума по исковите претенции При така очертания спорен предмет въззивният съд е приел, че след като процесните вноски по кредита, безспорно изтеглен от ответницата в размер на 40 000 лева ,са плащани от ищеца за времето от 24.07.2009 до 24.10.2014г, искът е основателен. В исковото производство първоинстанционният съд посочил в проекто –доклада квалификация по чл. 59 ЗЗД ,а в решението чл. 61 и чл. 155 ЗЗД , като е отхвърлил иска поради това , че с факта на извършените плащания преди и след като имотът да му бъде прехвърлен обратно,ищецът е изпълнявал уговорка че ще поеме плащането на кредита , срещу прехвърляне право на собственост, поради това не може да иска платеното Въззивният съд е ревизирал тези изводи и е уважил иска на основание чл. 59 и чл. 74 вр. чл.155 ЗЗД , като е приел че по отношение на първото прехвърляне през 2007г.персонална симулация не се твърди от страните ,а по отношение на второто прехвърляне през 2009г. твърденията на ответницата за уговорка между страните не се доказва от съдържанието на договора за покрупко-продажба между тях и е недопустимо да се обсъждат показанията на свидетел за нея ,както е сторил първостерпенния съд . Въззивният съд е приел за доказано твърдението ,че след като бил отпуснат кредитът от 40 000 лева, ответницата е превела тази сума на ищеца и покойната му понастоящем съпруга ,за да извършва строителство и ремонт в имота,предмет на обезпечението. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна , че не само продажната цена от 3900 лева , както е отразено в нот акт № 147/20.07. 2007г , но и останалите средства по кредита са предоставени на ищеца и покойната му съпруга. От това обаче Пловдивски окръжен съд не е направил извод за липса на регресни права. Тогава имотът е бил собственост на ответницата , парите са дадени за довършване на строителството ,следователно се касае за възлагане от нея и не може да се приеме ,че средствата от кредита са били за лични нужди на ищеца, тъй като ответницата не е въвела възражение за симулация по договора ,т.е да е теглила кредита от свое име, но за сметка на ищеца, съответно той да е поел задължение да го изплаща. Добавено е , че и признания на ищеца в този смисъл липсват,липсват и годни доказателства в тази насока, а са налице в противната :плащане на вноските от ответницата до м. юли на 2009г.При последващата сделка по нот.акт№151 от 28.12.2009г. също е засвидетелствано нещо друго , а именно че имота се прехвърля за продажна цена от 5900 лева и тя е изплатена от ищеца Р. П. изцяло и напълно предварително Въззивният съд и тук е изхождал от правилата за разкриване на симулация при липсата на начало на писмено доказателство по чл.165 ал.2 ГПК и липса на признания на другата страна в тази насока ,независимо че се касае за отношения между родственици. Възражението на ответницата за изтекла давност е отхвърлено , тъй като в случая тя е общата, петгодишна и към подаване на заявлението не е изтекла. Възражението за прихващане с предадените 40 000 лева до размера на по- малката сума е отхвърлено , тъй като ответницата не е установила какви СМР е възложила , съответно да е упражнила правата си да развали този договор в случай на неизпълнение.
С жалбата се иска обезсилване на съдебното решение като недопустимо, а при евентуалност- отмяната му като неправилно. В отделно представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място се навежда като основание за допускане на касационното обжалване вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт, обоснована с довод за предявяване на установителния иск по чл. 422 вр чл. 415 ГПК на основание, различно от изтъкнатото в заповедното производство, като се твърди, че по реда на чл.410 ГПК ищецът бил заявил, че ответницата неоснователно се е обогатила за негова сметка, което сочело на квалификация по чл. 59 ЗЗД. .
В подкрепа на изтъкнатата недопустимост са формулирани и два въпроса в изложението: допустим ли е предявения иск , ако правното основание посочено в заповедното производство е различно от това ,посочено в исковата молба и решението по чл. 422 ГПК . Цитирано е решение № 169 от 04.01.2016 г . на ВКС, II-ро т.о по т.д. № 700/ 2011 г., както и т. 11.“б“. на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към която е прието, че правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК не намират приложение към иска по чл. 422 вр чл. 415 ГПК. Недопустимостта на въззивното решение е аргументирана и с довод за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск , в частност- свръх петитум , доколкото изложените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи факти се разминавали с онова, по което се е произнасял въззивният съд. В тази вързка е следващият формулиран въпрос, длъжен ли е въззивният съд да съобрази нормите на чл. 6,ал.2 и чл.269 ГПК ,да не излиза извън очертания правен спор . Ищецът бил заявил обстоятелства само за иска по чл. 74 вр чл. 155 ЗЗД, посочвайки, че е ипотекарен длъжник,встъпващ в правата на частично удолетворения кредитор, така бил предявил един иск, без да обосновава правен интерес свързан с личното му обедняване и обогатяването на ответника,а съдът в противоречие с чл. 6 ГПК се бил произнесъл по два иска, в т ч. по иск по чл. 59 З. . Изтъква се противоречие с реш. №21/2015г по т.д №412/2014 ІІ т.о . От решаващо значение е и това , че липсата на правния интерес изключва суброгацията.
Два формулирани процесуалноправни въпроса в изложението са съвразани с обусловените от квалификацията на иска процесуални действия на съда . Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Първият въпрос касае произнасянето на съда по заявеното от ищеца вземане . Извън доводите за недопустимост на решението, се формулира въпрос длъжен ли е въззивният съд , като е дал различна правна квалификация от тази в доклада по чл. 146 ГПК ,да обезпечи правилното прилагане на материалния закон и правата на страните за случай ,при който се променя доказателствена тежест и тя следва да се разпределени според новата квалификация. ,т.е без да е сезиран изрично , да даде правилната квалификация ведно с указания относно релевантните факти и указание за необходимостта от доказателства. Противоречието е с ТР №1 / 2013г ОСГТК . Вторият въпрос касае произнасянето на съда по възражението за прихващане : може ли въззивният съд ,без да изследва становището на страните , да отдели спорно от безспорно и без да даде указания по въведени от него нови предели на предмета на доказване от ищеца , да се произнесе с въззивното решение като го „ „изненада” в мотивите. Сочи се противоречие с реш. № 276/24.02.2015г по гр.д №519/2014г ІІІ г.о и реш. № 176/2011г по гр.д №1281/2010г ІІІг.о , че съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните обстоятелства и факти . Защитата поддържа ,че при разглеждане на възражението за прихващане въззивният съд е приел за недоказано основание, каквото страните не тврърдят и не са доказвали Защитата счита ,че въззивният съд се е произнесъл въз основа на доводи, по които не е предоставил на страните възможност да изразят становище, въвеждайки факти, които те никога не са твърдели , основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Последният, пети въпрос е за изискуемостта на вземането, предмет на иска по чл. 422 ГПК и погасяването му по давност.Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с ТР №3/2012г ОСГТК, Поддържа се, че ищецът е извършвал периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „ в“ ЗЗД и за тях важи кратката тригодишна давност.Въззивният съд не е уважил възражението , като е приел общата петгодишна давност .
Ответната страна с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, посочвайки, досежно наведената недопустимост ,че всъщност иде реч за правна квалификация , а не за изтъкване на различни основания на претендираното в заповедното и исковото производство право. Останалите изведени въпроси са по правилността на решението , т.е.касационни оплаквания Не е налице твърдяното противоречие с цитираните тълкувателни решения.Оспорва се отделно и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на III- то г.о., като съобрази данните по делото, намира, че касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съобразно чл. 280, ал.2, т.1. ГПК въззивен съдебен акт .
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение до касациионно обжалване, настоящият състав на ВКС, счита, че решението следва да се допусне до касация по двата изведени във връзка със специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси,заради противоречие с т. 2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и заради противоречие с практиката на ВКС ,част от която цитирана ( решение № 276 от 24.02.2015 г. на ВКС,III-то г.о. по гр.д. № 519/ 2014 г. и решение №176 от 08.06.2011 г. на ВКС, III-то г.о по гр.д. №1281/2010 г по чл. 290 ГПК) по произнесеното от въззивния съд възражение за прихващане,а по останалите въпроси и основания да не се допуска, като съображенията за това са следните:
В случая се касае за доказателствената тежест по относими към регресното право факти, чието наличие е условие за успешно провеждане на иска Преди да се бъде сключен процесния договор за кредит от 20.07.2007г с О. ,ищецът е прехвърлил имота в [населено място] на ответницата с нот . акт №147/20.07.2007г ,тя го е ипотекирала за обезпечение по кредита като своя собственост и доколкото не се твърди друго , е изплащала вноските до м.юли 2009г. Имотът, върху който е тежала ипотеката , е прехвърлен обратно на ищеца с нот.акт за покупко продажба №151/28.12.2009г , която продажба е изтъкната от ищеца с исковата молба с оглед интереса му да плаща вноските. Една част от вноските по иска , до м. ХІІ на 2009г , са платени от ищеца преди да стане собственик на ипотекирания имот , което съдът е отграничил с дадената квалификация по чл. 59, ал.1 ЗЗД за този период, но не и при изследване на интереса да се заплаща чуждия , както сам ищецът е твърдял , дълг. За вноските в останалата част, след м.ХІІ 2009г въззивният съд е дал общо квалификация чл. 74 ЗЗД, и чл. 155 ЗЗД ,но при трите посочени квалификации има разлики , отнасяща се до интереса , като предмет на доказване. При суброгация по чл. 155 ЗЗД законът признава интереса на собственика на ипотекиран в обезпечение на чужд дълг имот ,същият е извън предмета на доказване ,за разлика от установяването на обстоятелствата по чл. 74 ЗЗД, които включват интереса за третото лице да плати чужд дълг . Разликата засяга факти, които ищецът следва да доказва, или е освободен от задължение да доказва Когато е водил чужда работа без мандат , вземането е на основание гестия ,а ако е суброгирал , трябва да е имал собствен интерес да плати, а не на длъжника интерес (последното отличава състава по чл. 74 ЗЗД от съставите по чл. 61 ЗЗД, където вземането ще е за действия в интерес на онзи, чиято работа се води без мандат) Доказването на интереса в случая на суброгация по чл. 74 ЗЗД е необходимо поради това ,че суброгацията с регрес предполага кауза(основание), за да се изключи дарствено намерение. За разлика от чл.74 от ЗЗД изрично предвиждащ правен интерес от заплащането на чуждия дълг и доказването му с оглед суброгиране в правата на кредитора , при ипотекарния длъжник законодателят приема , че този интерес е налице , с оглед факта на вещната тежест върху имота , поради което и за суброгирането е достатъчно плащането на дълга или претърпяване на принудително изпълнение (реш. № 61/2012 т.д. № 678 / 2011 год. ІІ т.о ВКС ,реш. №24/2013г гр. дело № 308 по описа за 2012 г ІV г.о , реш. № 821 / 07.07.2008 год. по гр.д.№ 3703/ 2007 год. на ІІ г.о. на ГК на ВКС и реш.№ 773 / 15.07.2002 год. по гр.д.№ 1534 / 2001 год. на V г.о.)Ищецът се е оказал освободен да доказва интереса да погасява вноските за целия период на исковата си претенция , указания не са му давани , а ответницата е възразила ,че за ищеца не е бил налице този интерес. Поради това случаят е относим към указанията , дадени с т. 2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС ,от които въззивният съд се е отклонил.
Изведеният като втори процесуалноправен въпрос е поставен , както сочи самият касатор , като продължение на първия въпрос , по който е прието, че следва да се допусне касационното обжалване. Отделянето на спорното от безспорното, както и ангажирането на становището на страните е неизменно следствие от промяна на правната квалификация на предявените искове, при което се дължи от въззивния съд съгласно прието в на ТР 1/2013 г. даване на указания до страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за тях , респективно становища по фактите и доказателствата, което се отнася и до произнесеното от въззивмния съд възражение за прихващане , като предмет на делото .Начинът , по който въззивният е приел, разгледал и отхвърлил възражението на прихващане е в отклонение от установената практика на ВКС, част от която цитирана,по поставения процесуалноправен въпрос. Извод за материалноправното основание на вземането с което се заявява прихващането , което е от значение за неговата ликвидност и изискуемост, съдът е направил не от направените, а от липсващи твърдения на страната , която го е въвела Въззивният съд не е квалифицирал ,нито давал указания във връзка с доказването по заявеното възражение, което разглежда за първи път в тази инстанция. Насрещната страна по възражението за прихващане , получателят на сумата е оспорвал тя да ме у дадена за ремонт и довършване строителството в имота, тогава собственост на ответницата .
На следващо място е поставен въпрос за изискуемостта на вземането от вноски, правени от ищеца като трето лице по кредит , който не е обявен от банката за предсрочно изискуем , при встъпване в права на удовлетворения кредитор срещу длъжника ,с оглед погасяването на регресното право при кратка тригодишна давност .
По този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска , съображенията са следните :
Правата на суброгиралия , когато са за вземане ,са подчинени на императивния режим на погасителната давност Суброгиралият е равен на кредитора и няма как да е иначе , след като за платилият чужд дълг законът регламентира встъпване в чужди права.Принципът се проявява както в поредността, която чл.155 ЗЗД урежда, така и в принудителното изпълнение, когато суброгиралият е погасил частично и трябва да се конкурира с кредитора при удовлетворяване от имуществото на длъжника.. От значение ли е за давността суброгацията при регрес и може ли длъжникът да се позове на кратка давност за самото регресно притезание ако такава е била давността за вземането , което ищецът е погасявал ,с оглед периодичния му характер , пряк отговор не е даван в цитираното ТР 3/18.05.2012г ОСГТК Поради това изтъкваното от защитата основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице .
Отговор на въпроса дали при банков кредит , връщан на вноски се касае за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, е даден в практиката на ВКС и той е отрицателен ,какъвто е отговорът на този въпрос и когато се касае да договор за заем по ЗЗД, връщан при същите условия ,т.е на вноски (решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ГК ,Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 523/2011 г.,ІІІ г.о., ГК, реш. № 103/2013г т.дело № 1200/2011г, ІІ т.о, решение № 147 от 23.07.2012 г. на ВКС, III –то г. о., по гр. д. № 627/2011 г., III г. о ). Отделните погасителни вноски не превръщат договора в такъв за периодични платежи , а представляват частични плащания,по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Този отговор на въпроса е възприел и въззивния съд , той е в съгласие с дадените с ТР № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, според които периодично е плащането, което не е еднократно, а е задължение за трайно изпълнение , като изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи единен правопораждащ факт. Отговорът на въпрос каква е давността конкретно при суброгация няма да обуслови друг извод , освен че за процесните вземания е приложима общата петгодишна давност.Суброгацията е институт ,по силата на който удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в полза на третото лице и преминава върху него заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията е способ за преминаване на вземания, а не за погасяване на задължения ( реш. №5/2015 гр.дело № 2723/2015 година, ІV г.о на ВКС).Настъпването на предпоставките за суброгация не прекъсва давността и не променя нейния срок , който зависи от естеството на вземането , а не от носителя на правото. Изискуемостта на всяко вземане и приложимият давностен срок за него е предвид характера му (реш. № 55/2013г т.д.№ 1186 по описа за 2011г І т.о ВКС).
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III -то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1326 от 24.10.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 1545 /2016 г.
Касаторът да внесе сумата от 431.28 лв държавна такса по сметката на ВКС в едноседмичен срок, като представи доказателство за това, в противен случай производството ще бъде прекратено .
Делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: