О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
С., 28.06.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1458 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1052 от 08.07.2010г. по гр.д.№702/10г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение №3474/28.12.09г. по гр.д.№2404/08г. на Пловдивския районен съд, с което са били отхвърлени искове по чл.108 от ЗС, предявени от Г. А. Н., О. М. Н., Е. М. Н., А. М. С., Н. Й. и И. П. срещу държавата и [община] – за отстъпване на собствеността и предаване владението на място с площ от 168 кв.м., попадащо в границите на УПИ І-3052 от кв.31 по плана на [населено място] и в улица, съгласно скица №4 от заключението на вещото лице Г..
Процесният имот се намира в централната част на [населено място] и по кадастралния план на града от 1957г. е означен с пл.№1013, кв.31, който по разписен лист се води на името на наследодателя на ищците М. Н., без документ за собственост. По плана от 1971г. този имот не е заснет като самостоятелен, а попада в границите на по-голям имот с площ от 3400 кв.м., записан по разписен лист на ГОНС. По действащия кадастрален план от 2000г. спорният имот отново не е заснет, а попада в имот 4052 с площ от 4295 кв.м., който в имотния регистър фигурира като държавна собственост. За целия имот №4052 има издадени два акта – акт №21/17.03.97г. за изключителна държавна собственост, на основание чл.18, ал.1 от Конституцията, вр.чл.69 от ЗДС и Р. №199/19.11.76г. и чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./, както и акт №80/16.01.08г. за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС и §42 от ПЗР на ЗИДЗОС.
Въззивният съд е приел, че ищците не са установили идентичност между имот №1013 по КП от 1957г. и имота, който им е възстановен от поземлената комисия през 1999г. Независимо от това, те не са собственици по други съображения. Процесният имот попада в границите на археологическия резерват в [населено място], обявен за такъв с решение на МС №199/19.11.1976г. Правото на държавата върху имота, като част от такъв резерват, произтича от прякото вещноправно действие на чл.18, ал.1 от Конституцията, според който изключителна държавна собственост са археологическите резервати, определени със закон. Тази разпоредба следва да се прилага и по отношение на археологическите резервати, определени за такива преди приемането на действащата Конституция, по реда на чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./, според който компетентният орган за определяне на резерватите е М. съвет.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. Те считат, че въззивният съд неправилно е приложил чл.18, ал.1 от Конституцията по отношение на имот, попадащ в архитектурен резерват, който не е определен като такъв със закон. Поддържат, че в случая липсва придобивно основание за държавата, липсва отчуждително производство по отношение на имота, а освен това е неправилен изводът на въззивния съд, че не е доказана идентичност между притежавания от наследодателя имот и този, който е заснет по кадастралния план от 1957г. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК по въпроса за „приложното поле на чл.18, ал.1 от Конституцията на РБ по отношение на имоти, определени за археологически резервати с подзаконов нормативен акт, действал преди влизане в сила на действащата Конституция”. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №510 от 29.10.08г. по гр.д.№677/07г. на Пловдивския апелативен съд, а освен това въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК се поддържа и по въпросите за „приложението на §3, ал.1 от КРБ, досежно приложното поле на чл.18, ал.1 от КРБ спрямо нормата на чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./”, както и за „задължението на съда да се произнесе по всички предявени искове”.
Ответникът в производството – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС. Развива довод, че според чл.18, ал.1 от Конституцията, със закон следва да се определи само съдържанието на понятието „археологически резерват”, а не и конкретният резерват. Съдържанието на това понятие било определено в чл.48, т.2, б.”д” от Закона за културното наследство. А. резерват в Х. отговарял на това съдържание – „обособена територия, наситена с археологически недвижими ценности”, спазена била изискуемата по чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./ процедура по обявяването му, затова процесният имот, като част от този археологически резерват, бил изключителна държавна собственост на основание чл.18, ал.1 от Конституцията.
Аналогично становище развива и другият ответник – [община].
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че първият от поставените въпроси е определящ за изхода на делото. Той е неточно формулиран, тъй като създаването на архитектурния резерват в Х. не е извършено с подзаконов нормативен акт. Съобразно посоченото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да бъде уточнен от настоящия състав и той придобива следния вид: прилага ли се чл.18, ал.1 от КРБ и по отношение на заварени археологически резервати, обявени за такива с решения на МС, взети на основание чл.4, ал.2 от ЗПКМ /отм./. По този въпрос не може да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като посоченото от жалбоподателя решение на Пловдивския апелативен съд не е окончателно и не може да служи като пример за противоречива съдебна практика, а освен това поставените по това дело правни въпроси са различни от съществения въпрос по настоящото дело. Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като липсва съдебна практика по въпроса, а той е значим от гледна точка на прилагането на закона и развитието на правото, тъй като засяга взаимоотношенията между държавата и собствениците на частни имоти, попадащи в архитектурните резервати, обявени за такива преди приемане на действащата Конституция и може да бъде поставен по множество аналогични дела.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че другите два въпроса не са съществени по настоящото дело и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. В настоящия случай не се поставя въпрос за действието на КРБ по отношение на заварен закон /ЗПКМ/, а за действието и по отношение на заварени правоотношения, каквито са създадени с обявяването на част от [населено място] за археологически резерват. Не възниква и въпрос за задължението на съда да се произнесе по всички искове, тъй като в случая въззивният съд е изпълнил това свое задължение и е отрекъл правото на собственост на ищците както по отношение на държавата, така и по отношение на [община] – т.е. има произнасяне и по двата иска.
Водим от изложеното, върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1052 от 08.07.2010г. по гр.д.№702/10г. на Пловдивския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите да внесат в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25лв. и да представят вносния документ, в противен случай жалбата ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: