– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 653
гр. София 26.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 08.06.2016 (осми юни две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2141 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1396/26.02.2016 година, подадена А. С. А., срещу решение № 7/14.01.2016 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 571/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд В. е потвърдил решение № 1478/27.07.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 3127/2013 година, с което е отхвърлен предявения от А. С. А. срещу М. С. Я.-М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 130 000.00 €, дадена на 10.10.2008 година, чрез превод нареден от А. и извършен по сметка на Я.-М. в М. „Ю.“, по проектиран но несключен договор за продажба на етаж от двуетажна къща в [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 09.10.2013 година до окончателното плащане. В подадената от А. С. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен така както е предявен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. С. А. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. С. Я. не е подала отговор на същата и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
А. С. А. е била уведомена за обжалваното решение на 26.01.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 1396/26.02.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд В. е приел от фактическа страна, че на 10.10.2008 година А. С. А. е превела по банковата сметка на М. С. Я.-М. сумата от 130 000.00 €, при което като основание за превода е посочено: „прехвърляне на средства по споразумение“. На същата дата, пак чрез банков превод, Я.-М. и получила и сумата от 60 000.00 € от В. С. А., който е брат на касаторката, като в документа за превод е вписано същото основание, както и в този на А. С. А.. От представените при извършването на банковия превод документи било установено, че прехвърлените средства са от продажба на недвижим имот и наследство, а при изтеглянето на сумата от 200 000.00 € от банковата си сметка М. С. Я.-М. е посочила, че тези средства са лични. На 20.10.2008 година М. С. Я.-М. и съпругът й били закупили поземлен имот намиращ се в [населено място], [община], област В., заедно с намиращата се в него двуетажна сграда.
На 08.09.2010 година между [фирма] [населено място] и В. С. А. е бил сключен договор, с който последният в качеството му на доверител е възложил на дружеството да установи материалното състояние на длъжниците му М. С. Я.-М. и Я. Г. Я., като ги мотивира и подпомогне при погасяване на просрочени задължения. В т. 12 от същия договор В. С. А. е заявил, че М. С. Я.-М. и Я. Г. Я. му дължат сумата от 210 000.00 €, по силата на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. При сключването на договора за поръчка В. С. А. е представил сключен между него и длъжниците му предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, в който е била уговорено заплащането на продажна цена в размер на 210 000.00 €, от които сумата от 20 000.00 € е била заплатена в брой към момента на сключването на договора,, а остатъкът от 190 000.00 € е трябвало да се заплати в брой. При сключването на договора със [фирма] [населено място] С. А. е представил и документите удостоверяващи извършването на банковия превод, който е предмет на сегашното производство.
Със споразумение от 24.09.2010 година, сключено между страните по спора, М. С. Я.-М. и Я. Г. Я. са признали, че дължат на А. сумата от 210 000.00 €, като са се съгласили задължението да бъде погасено с прехвърлянето на правото на собственост върху апартамент № 4, намиращ се в [населено място], [улица], в сграда етажна собственост „А. м.”, вх. „В”, който е бил собственост на С. Й. А. и Р. Й. Т., на А. или на посочено от него трето лице в срок до 27.09.2010 година. Това е било направено с договор за покупко-продажба, обективиран с нотариален акт № ***, том **, рег. № ** ***, дело № 336/2010 година на В. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 549 в регистъра на Нотариалната камара. С декларация от 02.11.2010 година Й. С. А., в присъствието на страните по делото, е посочил, че приема качеството на длъжник по отношение на А. и вземането на последния по отношение на М. С. Я. и Я. Г. Я. е погасено. С декларация от същата дата А. е заявил, че подписаното споразумение от 24.09.2010 година е изпълнено и удовлетворява вземането му като кредитор, като наред с това е посочил, че апартаментът е прехвърлен на трето лице и е предмет на последващо споразумение между него и Й. С. А., с дата следваща датата 24.09.2010 година.
Съдът е дал вяра на показанията на разпитания по делото свидетел П. М. Банков, който е служител [фирма] [населено място] и на когото е било възложено изпълнението на сключения с В. С. А. договор. Съгласно показанията на този свидетел В. С. А. е посочил, че по-голямата част от средствата за закупуването на имота, предмет на предварителния договор били предоставени от сестра му А. С. А.. Свидетелят обаче не провеждал разговори с нея, но документите за извършения от касаторката в полза на Я.-М. банков превод са приложени към преписката по сключения между [фирма] [населено място] и В. С. А. договор.
Въззивният съд е приел, че съгласно т. 1 от ППВС № 1/1979 година на ВС, при втория фактически състав на чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД престацията се извършва с цел на очакване в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. Текстът намирал приложение при двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне и т. н. В последния случай, ако страната, която има интерес от несбъдването на условието, недобросъвестно е попречила да настъпи то, чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, нямал приложение, защото по силата н чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД се считало, че условието се е сбъднало. В тежест на А. С. А. било да установи съществуването на споразумение (договор) по силата, на който М. С. Я.-М. се е задължила да продаде на касаторката етаж от къща, намираща се в [населено място], [община], област В., за сумата от 130 000.00 €. Наред с това е прието, че М. С. Я.-М. не е длъжна да доказва правнорелевантни факти за това споразумение, но при доказване на фактите, твърдени като основание за получаване на преведената от А. С. А. сума ще бъде проведено успешно оборването на предявения от касаторката иск.
Съставът на Апелативен съд В. е изложил съображения за това, че записаното в платежното нареждане като основание за извършването на превода „по споразумение“ не доказвало нито наличието на такова споразумение, нито неговото основание. Съдът е приел, че за закупуване на имот може да бъде прието и предприетото от В. С. А. действие по закупуването на имот на М. С. Я.-М. и съпруга й в [населено място]. Изложени са съображения за това, че е установено наличието на договорни отношения между Я.-М. и брата на касаторката В. С. А. по предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № 24, намиращ се в [населено място], [улица], ет. 3 срещу сумата от 210 000.00 €, от които са били платени предварително, при подписване на договора, 20 000.00 €. Остатъкът от сумата в размер на 190 000.00 € е трябвало да бъде заплатена допълнително. В. С. А. е бил заплатил сумата от 60 000.00 €, като остатъкът до 160 000.00 €, който бил точно 130 000.00 €, всъщност бил платен от А. С. А. и то в същия ден, в който било извършено и плащането от В. С. А.. Това било заявено и от В. С. А. в разговора с посочения по-горе свидетел.
Въз основа на възприетата фактическа и правна обосновка съставът на Апелативен съд В. е приел, че не е налице плащане на претендираната от А. С. А. сума с оглед на проектиран договор за продажба на имот, който не е бил сключен, поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД бил неоснователен и трябвало да бъде отхвърлен.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд В. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. С. А. е формулирала четири процесуално правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно: как се разпределя доказателствената тежест между страните в процеса в хипотезите на неоснователно обогатяване или в частност по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД; длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба оплакване и констатиране на процесуални нарушения на първата инстанция във връзка с доклада по делото да ги отстрани, преди произнасяне на решението си, като приложи императивна правна норма, направи правилна правна квалификация на спорното право и разпредели доказателствената тежест в процеса; длъжен ли е въззивният съд да изпълни задължението си по чл. 12 от ГПК, при постановяване на решението да обсъди всички аргументи и възражения на страните, да прецени всички доказателства по делото и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора и може ли да се осъществи пълно доказване на факт само при косвени доказателства, които не са несъмнено установени и достоверни и които не доказват без съмнение главния факт.
Не следва да се допуска касационно обжалване по първите два от посочените по-горе процесуално правни въпроса. По своето същество доказателствената тежест не означава, че само страната, която твърди факта може да сочи доказателства за него и не задължава съда при установяването на този факт да прецени само доказателствата, които са представени от страната, носеща доказателствената тежест за установяването му. При преценката си съда обсъжда всички събрани по делото доказателства, които са относими към спорните факти, независимо от това коя от страните в производството ги е представила. Затова доказателствената тежест е задължение на страната да понесе неблагоприятните последици от неустановяването на този факт в хода на съдебното производство. В случая А. С. А. е носела доказателствената тежест за установяването на факта на предаването на сумата, а А. С. А. е трябвало да докаже, че е налице основание, което й позволява да я задържи. Затова А. не е била длъжна да сочи в исковата си молба факти за това, дали сумата е дадена без основание, на отпаднало или на неосъществено основание и да представя доказателства за това. Задължението да посочи основанието за задържане на сумата е на ответницата Я.-М.. В случай че тя посочи такова основание А. е трябвало да посочи дали то е отпаднало или не се е осъществило и да представи доказателства за това. Не съществува пречка, в случай че ищцата, предполага какво възражение за задържане на сумата ще й бъде направено, още в исковата си молба да посочи наличието му, както и това, че то не се осъществило или е отпаднало с обратна сила. В случая въззивният съд е посочил в мотивите си, че не е налице плащане на претендираната от А. С. А. сума с оглед на проектиран договор за продажба на имот, който не е бил сключен, каквото е било и твърдението по исковата молба, поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД бил неоснователен и трябвало да бъде отхвърлен. Наистина това само по себе си не може да доведе до отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, но това не влече след себе си допускането на касационно обжалване на решението, тъй като този извод на съда не е единствения обусловил решението му. Видно от мотивите към него въззивният съд е приел, че М. С. Я.-М. е доказала твърдението си, че спорната сума е получена от нея на правно основание, което обаче е различно от посоченото в исковата молба като неосъществено такова, макар и това да не е отбелязано изрично като основание за отхвърлянето на иска. С оглед на тези изводи на съда дори и да бъде прието, че А. С. А. е трябвало да доказва само предаването на сумата, то искът е отхвърлен поради това, че М. С. Я.-М. е доказала насрещното си твърдение, че има основание да задържи сумата. Последното е основание за отхвърлянето на иска, независимост от възприетото от него, че не е установено, неосъщественото основание, по повод на което се твърди даването на сумата. С оглед на това въпросът не е обуславящ и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение Това се отнася и до втория процесуално правен въпрос, доколкото при такова оплакване, каквото е посочено във въпроса, въззивният съд е длъжен, ако констатира твърдяното от жалбоподателя нарушение да даде възможност на страните да предприемат действия по защита на правата си и евентуално да ангажират доказателства в тази връзка. В случая А. С. А. е твърдяла, че първоинстанционният съд неправилно и е указал, че трябва да докаже неосъщественото основание, по повод на което е превела сумата на М. С. Я.-М.. Доколкото искът е отхвърлен не само поради това, че не било доказано обстоятелството, че сумата е дадена по повод на конкретно основание, което в последствие не се е осъществило, а поради това че ответницата М. С. Я.-М. е установила, че има друго основание, различно от твърдяното от А. неосъществено основание касационно обжалване не трябва да се допуска.
Не следва да се допуска касационно обжалване във връзка с формулирания от касаторката трети процесуално правен въпрос. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди всички твърдения и възражения на страните в производството, като въз основа на оценката на събраните по делото доказателства и с оглед на преценката си за тяхната достоверност и взаимовръзка, да посочи кои от твърденията и възраженията приема за установени и кои не. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а и в самата касационна жалба А. С. А. не сочи кои твърдения, възражения или доказателства не са обсъдени от състава на Апелативен съд В.. Видно от изложеното в касационната жалба и от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея въпросът се основана на това, че анализът на фактите сочел, че М. С. Я.-М. не е провела пълно и главно доказване на възражението за наличието на основание за задържането на сумата, поради което въззивният съд неправилно е приел твърдението й за доказано. По своето естество това твърдение не може да послужи като обосновка на общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същото представлява твърдение за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което нарушение се е отразило на направените от него в обжалваното решение изводи по съществото на спора. Правилността на изводите на въззивната инстанция не може да бъде проверявана в настоящето производство, поради което касационният съд не може да извърши проверка дали са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване чрез такава проверка. Това се отнася и до четвъртия от формулираните от касаторката процесуално правни въпроси. Не съществува спор, че определен факт, от значение за спора, за който страната носи доказателствената тежест може да се докаже не само с преки, но и с косвени доказателства стига въз основа на преценката на същите да може да бъде направен извод, че твърдения факт безспорно се е осъществил. Ако такъв извод не може да бъде направен доказването на този факт не е успешно проведено. Въззивният е извършил преценка на събраните по делото доказателства и е приел за установени конкретни факти. Несъгласието на страната с изводите на съда и твърдението и че същите са неправилни не представлява основание за допускане на касационно обжалване на решението, а е такова за неправилност и необоснованост на същото, което не би могло да се разглежда в производството по допускане на касационно обжалване. Дали даден факт е доказан или не е предмет на производството по проверка на правилността на обжалваното решение, която се извършва в производството по чл. 290 от ГПК, което се развива след допускане на касационно обжалване на решението, то не и в производството по допускането на такова обжалване.
В изложението на А. С. А. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран и материално правния въпрос за това поражда ли договорът между страните права и задължения за трето лице, ако в самия договор не съществува такава уговорка и ако в закон не е не е предвидено такова изключение от относителното му действие. По този въпрос, също както и по-горните такива, не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че договорът между М. С. Я.-М. и В. С. А. обвързва А. С. А.. Прието е само, че касаторката е изпълнила задължение на брат си В. С. А. към М. С. Я.-М., по сключен между втория и третата договор, въз основа на съществуващи вътрешни отношения с брат й, но без да е в преки отношения и да има правна връзка с ответницата по касацията.
Освен горните въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. С. А. е формулирала и въпросите за това дали даването на нещо по предварителен договор, за който е постигнато съгласие между страните, но не е сключен в изискуемата от закона форма или основанието за сключването му вече не може да бъде осъществено, е дадено при липса на основание или е дадено при неосъществено или отпаднало основание; може ли от вписания текст в графа „основание“ в платежен банков документ да се съди за вида сделка, за която евентуално е предвидена сумата, ако в текста не е посочен друг индивидуализиращ белег на тази сделка; приема ли се за изпълнение на бъдеща сделка плащането на парична сума две години преди сключването на самата сделка, ако наредителят на сумата не е страна по нея; може ли да се счита обвързана от сделка, респективно да бъде задължено по тази сделка, лице което не е страна по нея, не фигурира като страна в друга сделка, свързана с първата, не е трето ползващо се лице, не е подписало документа материализиращ сделката и не е получило никаква материална облага от нея и може ли лице да поема задължение по съглашение между други лица, когато не е подписало самата сделка и не е изразило воля,, че ще встъпи или замести в дълга задължената страна. По отношение на тези въпроси се твърди, че е налице предвидената в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК хипотеза за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В., тъй като според нея отговорите на тези въпроси са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Касаторката обаче не е изложила каквито и да са твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касатора правни въпроси. Освен това така както са формулирани въпросите не предполагат конкретен отговор, без да се направи връзка между факта, за който те се отнасят и останалите обстоятелства по конкретния спор. Затова те са по-скоро фактически, а не правни такива и са пряко свързани с направените с обжалваното решение изводи на въззивния съд за неоснователност на направените от въззивния съд изводи за неоснователност на предявения от А. иск и по съществото си са оплаквания за неправилност на същото, тъй като се отнасят до неприети нейни твърдения и възражения. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правен въпрос, който е основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 7/14.01.2016 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 571/2015 година по подадената срещу него от А. С. А. касационна жалба с вх. № 1396/26.02.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7/14.01.2016 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 571/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.