4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№658
гр. София,17.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3951 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. П., [населено място], срещу решение № I – 56 / 03.06.2013г. по в.гр.д. № 418/2013г. на Окръжен съд – Бургас, с което след отмяна на решението № 1764 от 27.12.2012г. по гр.д. № 7311/2012г. на Районен съд – Бургас в частта за отхвърляне на предявените срещу касаторката от [фирма] положителни установителни искове по чл.422 от ГПК вр. чл.213 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, е осъдил касаторката да заплати на застрахователното дружество сумата от 7 077,32 лева – регресно вземане за платено застрахователно обезщетение в полза на [фирма] по застрахователен договор по покрит риск – неплащане на тридесет и една лизингови вноски /от №17 до № 47/, включващи главница по договор за лизинг № М6312 / 21.11.2008г. по отношение на лизингова вещ – лек автомобил, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 07.05.2012г. до окончателното й плащане, за което вземане в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на разноски за въззивната и касационната инстанция. Допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма], не представя отговор по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.213, ал.1 КЗ за ангажиране на регресната отговорност на касаторката – ответник по исковете, спрямо дружеството застраховател: наличие на застрахователен договор, възникване на застрахователно събитие, изплащане на застрахователното обезщетение и встъпване, съобразно закона на платилия обезщетението в правата на застрахования. Посочено е, че с приемо предавателен протокол 30.03.2010г. лизингополучателката – настояща касаторка, е върнала на застрахования лизингодател автомобила, предмет на лизинговия договор, продаден от него на 13.07.2010г. на трето лице за 3579,05 евро без ДДС, равняващи се на 7000 лева, като на 30.04.2010г. на лизингодателя е изплатено от застрахователното дружество по застраховка „загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” обезщетение в размер на 171116,68 лева – равностойност на 8751,62 евро, обхващащо шест вноски /главница и лихва от общо 3039,36 лева с настъпил падеж по договора за лизинг до прекратяването му, както и тридесет и една вноски с ненастъпил падеж, състоящи се само от главница с ДДС в общ размер от 14 077,32 лева, без включена възнаградителна лихва. Според решаващия състав, неплащането на лизинговите вноски е лишило лизингополучателя от възможността да увеличи актива на имуществото си му е причинило, като с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят се суброгира в правата на застрахования и има право на разликата между изплатената сума и тази, която той е получил от автомобила чрез продажбата му. Изложени са съображения, че връщането на лизинговия договор не променя обстоятелството, че с неплащането на лизинговите вноски касаторката е причинила имуществени вреди на лизингодателя, който е застраховал финансовия риск във връзка с договора за лизинг. Аргументирано е, че при договора за финансов лизинг лизингополучателят не се освобождава от задължението да плаща периодично до края на срока на договора месечните лизингови вноски въпреки предсрочното връщане на автомобила, които могат да бъдат заплатени от него и наведнъж. Лизингополучателят, като неизправна страна, няма право да развали договора, дори и след връщане на вещта- предмет на лизинга. На възстановяване подлежат и разноските, равняващи се на остатъчната стойност на лизинговия автомобил- невъстановената част от разноските, извършени от лизингодателя за придобиване на автомобила с цел отдаване на лизинг. В резултат на законовата суброгация правото на разпореждане с лизинговата вещ е останало в полза на застрахователя, с цел компенсиране на претърпяните от него вреди, и макар автомобилът да е върнат, за лизингодателя не съществува възможност да го отдаде на лизинг по друг договор и така да си възстанови всички разходи, извършени за първоначалното му придобиване.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, включени в предмета на делото и обусловили изхода му: /1/ Длъжен ли е лизингополучателят по договора за лизинг да заплати на лизингодателя всички лизингови вноски, независимо от прекратяването му и връщането на лизинговата вещ на лизингодателя?; /2/ Налице ли е задължение от страна на лизингопролучателя да заплати изцяло загубите на застрахователя по застраховка „Покриване риска от загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, в т.ч. и върху вноски с ненастъпил падеж, при наличието на прекратен договор за лизинг и върната на лизингодателя лизингова вещ?; Какъв е обемът на правото на застраховатерля, встъпил в правата на удовлетворения лизингодател?”. Жалбоподателката се позовава на всички допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Формулираният от касаторката въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК за обема на суброгаторното право на застрахователя при плащане по договор за застраховка „ загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” в хипотеза на връщане на лизинговата вещ / прекратяване на лизинговия договор преди изтичане на срока му, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск с правно основание чл.213 КЗ и обуславя изхода му, тъй като решаващият мотив на въззивния съд да уважи претенцията относно всички неплатени по договора за лизинг вноски е, че застрахователят встъпва в правата на лизингодателя и по отношение на неплатените лизингови вноски, чийто падеж не е настъпил към датата на връщане на лизинговата вещ на лизингодателя / на прекратяване на лизинговия договор. Видно от изложеното, по отношение на поставения от жалбоподателя въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Посоченото в изложението определение на ВКС, постановено по чл.288 ГПК, съгласно дадените в Тълкувателно решение №2/ 28.09.2011г. по тълк.д. № 2/ 2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, не съставлява практика на ВКС, тъй като във фазата на допускане на касационното обжалване дейността на съставите на ВКС не е, нито тълкувателна, нито решаваща. Ето защо, актът по чл.288 ГПК не обуславя наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Налице е, обаче, второто релевирано от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с решение № 552/ 26.11.2010г. по гр.д. № 201/ 2010г. на Окръжен съд – Пазарджик, влязло в сила на 14.07.2012г., е прието противното на решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното с касационната жалба решение.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.2 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „При заплащане на застрахования лизингодател на застрахователно обезщетение за всички договорени, но неплатени по лизинга вноски, в хипотеза на връщане на лизинговата вещ / на прекратяване на договора за лизинг преди изтичане на срока му, суброгаторното право на застрахователя обхваща ли лизинговите вноски с ненастъпил падеж към момента на връщане на вещта / на прекратяване на договора за лизинг?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторката следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 111,55 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № I – 56 / 03.06.2013г. по в.гр.д. № 418/2013г. на Окръжен съд – Бургас.
УКАЗВА на касатора С. М. П., [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 111,55 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.