Р Е Ш Е Н И Е
№ 66
гр.София,12.03. 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Цветанка Найденова и прокурора……..…….
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5839 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. М., П. Д. К. и Ж. Д. К., чрез адв. А. Й., срещу въззивно решение № 132/08.04.2014г., постановено по възз.гр.д.№1109/2014 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която е отменено решение № 1314/14.11.2013 г. по гр.д. № 219/2013 г. на Районен съд – Стара Загора. С обжалвания съдебен акт исковете на жалбоподателите по чл.200 ал.1 КТ срещу [фирма] – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от настъпила при трудова злополука смърт на техния наследодател – Д. К. М., починал на 22.08.2012г., са отхвърлени изцяло по отношение на съпругата П. М. и единия син – П. К., а частично, до размера на сумата 5 000 лв., е уважена претенцията за обезщетение на другия син – Ж. К..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] в писмен отговор поддържа становище, че постановеното от въззивния съд решение е правилно и не са налице основания за допускане на касационния контрол.
С определение №1339/28.11.2014г. касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроси, свързани с приложението на чл.11 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК, респ. за възможността съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство; както и за критериите, имащи значение за присъждането на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и за лицата, на които се дължи такова обезщетение.
По тези въпроси, настоящият състав приема следното:
Принципът на непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл.11 ГПК, най-общо се отнася до това, че съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. В този смисъл, както „заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата трябва да се извършват пред и от оня съд, който ще решава делото” /срв. проф.д-р Ж.Сталев, БГПП/. Принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. За гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл.300 ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл.11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл.12 ГПК/. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство /в с.см. – Решение № 43/16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о., Решение № 36/28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., II т. о./.
Съгласно чл.235 ал.2 ГПК – съдът основава решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и на закона. Цитираната разпоредба го задължава да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. Няма съмнение, че това са тези доказателства, които са събрани „пред и от оня съд, който ще решава делото”. Само след цялостната им преценка, поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани.
По втория въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД:
В ППВС №4/1968г., както и в трайно установената практика на ВКС по тази категория дела, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК / напр.- Решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., Решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., Решение № 67/ 16.03.2012г. по гр. д. № 1101/ 2011г., III г. о., Решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г.о., Решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др./ е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на трудова злополука при смърт на пострадалия работник, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл.52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290 ал. 2 ГПК, я намира основателна по следните съображения:
Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е починал при изпълнение на трудовите си задължения в ответното дружество, като злополуката е призната за трудова с разпореждане на НОИ, поради което е налице основанието по чл.200 ал.1 КТ за ангажиране на обективната безвиновна отговорност на работодателя. Възражението на ответната страна за съпричиняване на вредоносния резултат, респ. за допусната груба небрежност от страна на работника, е преценено за неоснователно и недоказано, тъй като такива факти не са установени по делото. За да приеме, че от смъртта на наследодателя си, съпругата му П. М. и единият син – П. К., не са претърпели никакви неимуществени вреди и да отхвърли изцяло исковете им, съдът се е позовал на разпитите им като свидетели, дадени в досъдебното производство, включително на намерени в тях противоречия, които е анализирал и коментирал; както и на факта, че М. работела в П. и не присъствала на погребението; а за П. К. е посочено, че той живее в друго населено място и само „веднъж месечно виждал баща си”. С оглед на тези обстоятелства е прието, че между двамата ищци и починалия липсвала емоционална близост и съответно смъртта му не им е причинила твърдените в исковата молба – болки, негативни изживявания и стрес. Исковете им за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 20 000лв. за всеки от тях са отхвърлени изцяло. За другия син- Ж. К., съдът е посочил, че тъй като той живеел в едно и също населено място с баща си, „виждал се всяка седмица с него” и между тях е съществувала емоционална и семейна връзка, обезщетение в рамките на 5 000 лв. е достатъчно да го овъзмезди за загубата на близкия човек, като претенцията за разликата до предявения размер от 20 000 лв. е отхвърлена като неоснователна.
При дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила, поради което в обжалваната му част подлежи на отмяна.
На първо място, изводът за липса на нормални отношения и емоционална близост между членовете на семейството на починалия работник е изведен след анализ и коментар на свидетелските показания на пострадалите, дадени в досъдебното производство, т.е. основан е на недопустими доказателствени средства. Но дори и тези показания не позволяват свободната интерпретация, която е направил съдът, определяйки поведението на ищцата като незаинтересованост от смъртта на съпруга й, заради нейното отсъствие от погребението. В тази връзка, в нарушение на процесуалните правила на чл.11 и чл.235 ал.2 ГПК, са игнорирани гласните доказателства, събрани по гражданското дело и установяващи причините за този факт – от две години П. М. работи в П., за да помага за издръжката на семейството си, а здравословни проблеми са препятствали пътуването й за погребението. В показанията си пред съда св.Д. К. и св.В. Н. са посочили още, че П.М. била много разстроена от случилото се; споделила, че синовете й я посъветвали да не пътува заради проблемите със здравето й; а когато по-късно се върнала в Б., още й личало, че трудно преживява внезапната смърт на съпруга си. Същевременно, двете свидетелки последователно и безпротиворечиво са установили, че в семейството на починалия са съществували нормални отношения, основани на взаимно уважение, доверие и подкрепа. П. М. и починалият Д. М. имали 35-годишен брак, отгледали и възпитали двама синове, живели са през цялото време в общо домакинство, грижили са се един за друг, не са имали неразбирателства, или конфликти, извън обичайните за всяко семейство. За начина им на живот в последните години, съдът необосновано и избирателно е ценил само показанията на св.А. Г., която освен, че е служител в ответното дружество, няма и никакви преки впечатления от взаимоотношенията в семейството на починалия. Фактът на разделно живеене на съпрузите в последните една – две години, който съдът е извел от нейните показания, е последица от установяването на П.М. в П., където тя работи. В тази насока са всички останали доказателства по делото. Свидетелката Др.К. е посочила, че ищцата останала без работа за продължителен период от време, като причините за заминаването й в чужбина са финансови /а не лични/, но при връщанията си в България е била винаги заедно със съпруга си. Само по себе си обстоятелството, че един от съпрузите се установява да работи в друга държава, не сочи на проблеми във взаимоотношенията им /при липса на опровергаващи данни/, доколкото е начин за справяне на много български семейства с икономическите реалности в страната ни – съществуващата безработица, липса на доходи за издръжка, нисък стандарт на живот за голяма част от хората.
Необоснован и неаргументиран е и лаконичният извод на съда, че от смъртта на баща си ищецът П. К. не е претърпял вреди, защото „живеел в друго населено място” и „се виждал с него веднъж месечно”. Подобен довод не може да бъде сериозно коментиран, доколкото след навършване на пълнолетие, намиране на работа, създаване на свои семейства, много деца живеят разделено от родителите си „в други населени места”, без това да значи, че от този момент нататък между тях се прекъсват всякакви духовни, емоционални и житейски връзки. Също толкова необоснован и в нарушение на съдопроизводствените правила за съвкупна преценка на доказателствата по делото, е изводът на въззивния съд относно определения размер от 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за ищеца Ж. К.. Без да е направен анализ на конкретните правнорелевантни факти, относими за приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, съдът се е задоволил да обоснове присъдения размер обезщетение като посочи, че този ищец и починалият са живеели в едно и също населено място и са се виждали „веднъж седмично”.
Като цяло, събраните по делото доказателства, по отношение на всеки от тримата ищци, са избирателно ценени и обсъждани от съда, а изводите му са формирани в противоречие с житейските и опитните правила на доказването.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав счита, че претенциите на ищците за търсените обезщетения за морални вреди са изцяло основателни и доказани по размер. Събраните по делото доказателства, преценени и анализирани в съвкупност, сочат, че ищците са били силно травмирани от внезапната смърт на най-близкия им човек и че болезнено са изживели загубата. В семейството на починалия Д.М. са съществували нормални и емоционално близки отношения на уважение, обич, доверие и взаимопомощ. Свидетелките Др.К. и В.Н. установяват, че и към момента ищцата П. М. не е преодоляла загубата на своя съпруг, след преживени повече от 30 години брачен живот, в който тя го е чувствала като своя духовна и материална опора. Синовете П. К. и Ж. К., също са преживели стресиращо внезапната смърт на своя баща, с когото са били емоционално близки и са поддържали непрекъснати контакти. Св.Др.К. посочва, че след погребението П. К. получил неврологични проблеми, което наложило да потърси лекарска помощ. Макар пълнолетни и житейски самостоятелни, синовете са разчитали както на духовната, така и на материалната подкрепа на своя баща, която със смъртта му са изгубили завинаги. Съобразявайки всички правнорелевантни факти от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, а именно – обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, внезапността на събитието, все още трудоспособната възраст на починалия /на 60 г./, близостта и емоционалните връзки между членовете на семейството, тежестта на травмата за ищците, загубата на духовна и материална опора за тях със смъртта на наследодателя им – съдът счита, че претендираните обезщетения от по 20 000 лв. за всеки, са обосновани и справедливи по размер. В тези рамки, в които те са остойностили причинените им неимуществени вреди, следва да се ангажира отговорността на ответното дружество, като сумите се дължат заедно със законната лихва, считано от дата на увреждането – 22.08.2012г. до окончателното им изплащане.
Предвид изложеното, въззивното решение в обжалваната му част, с която претенциите на П. М. и П. К. са отхвърлени изцяло, а искът на Ж. К. е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лева до размера на 20 000 лв., като незаконосъобразно и необосновано подлежи на отмяна.
Решението следва да се отмени и в частта за разноските. На ищците се дължат разноски за всички инстанции, но съобразно разрешението по т.1 от ТР№6/2013г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС – само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В случая, от представените за трите инстанции договори за правна помощ за адв. А. Й., се установяват действително извършени от ищците разходи в размер на сумите: 150 лева за касационното производство и 3 450 лева за първоинстанционнното, плащането на които е отразено в представените договори за упълномощаване на адвоката. За сумите – 3450лв. – разноски за въззивното производство и за разликата над 150лв. до 2500 лв. – разноски за касационното производство – не са представени доказателства да са направени такива разходи от ищците – касатори, тъй като в договорите за правна помощ липсва вписване на извършено плащане. Ето защо, на ищците следва да се присъдят разноски за всички инстанции, общо в размер на сумата 3 600 лева, за която са налице доказателства за действителното й заплащане.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78 ал.6 ГПК, ответното дружество следва да доплати дължимата за производството държавна такса, от която ищците са освободени, в размер на сумата – 2200 лева.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №132 от 08.04.2014г., постановено по възз.гр.д.№1109/2014 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от П. П. М., П. Д. К. и Ж. Д. К., всички с адрес – [населено място],[жк], [улица][жилищен адрес] вх.””, ет. ап., срещу [фирма] , искове с правно основание чл.200 ал.1 КТ вр. с чл.52 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от по 20 000 лева за първите двама ищци и за разликата над сумата 5 000лв. до размера на сумата 20 000лв. за третия ищец, както и в частта за присъдените разноски.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] , с ЕИК –[ЕИК], представлявано от изпълнителния директор И.М., на основание чл.200 ал.1 КТ вр. с чл.52 ЗЗД, да заплати обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на Д. К. М., вследствие на станала на 22.08.2012г. трудова злополука, както следва: на П. П. М., с ЕГН – [ЕГН], и на П. Д. К., с ЕГН – [ЕГН], сумата от по 20 000 лв. за всеки от тях; а на Ж. Д. К., с ЕГН- [ЕГН], разликата над присъдената с въззивното решение сума от 5 000лв. до размера на сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху всички суми, считано от 22.08.2012г. до окончателното им изплащане; както и на основание чл.78 ал.1 ГПК направените разноски за всички инстанции, представляващи възнаграждение за един адвокат, общо в размер на 3 600 лева.
ОСЪЖДА [фирма] , на основание чл.78 ал.6 ГПК, да заплати по сметката на ВКС на РБ допълнителна държавна такса за производството в размер на сумата 2 200 лева.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач – [фирма] – [населено място].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.