О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
София, 15.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи декември, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1471/2009 година.
Производство по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Русенският окръжен съд, с въззивно решение от 31. 3. 2009 г. по гр. д. № 196/2009 год. е признал за незаконно уволнението на В. В. , отменил заповедта от 15. 10. 2008 г. на директора на държавно л. с. „Д”, гр. Р., с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и възстановил В. на заеманата преди уволнението длъжност „горски надзирател”. Със същото решение Русенският окръжен съд е потвърдил решението на Русенския районен съд по гр. д. № 4270/2008 г. в частта, с която е отхвърлен искът на В. за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, за оставането му без работа вследствие на уволнението.
Ищецът по делото В. И. В. от гр. Р. е подал касационна жалба срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на иска му за заплащане на обезщетение по ч. 225, ал. 1 КТ, към която са приложени изложение на касационни основания и две решения на състави на касационния съд.
Ответникът ДЛС „Д” – Р. е подал касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отгменена заповедта за наложеното дисциплинарно наказание, признато е за незаконно уволнението на В. и той е възстановен на работа. Към жалбата са приложени изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и решения на състави на касационния съд.
След проверка, касационният съд установи следното:
Искането на жалбоподателя В. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасянето на въззивния съд по въпроса за заплащане на обезщетение за оставането му без работа е в противоречие с практика на ВКС. Искането е необосновано. Предствените две решения на състави на касационния съд не представляват задължителна съдебна практика на ВКС, която намира израз в тълкувателните решения. Решенията са и неотносими към настоящия случай, тъй-като се отнасят за конкретни хипотези по други правни спорове, с друга фактология. За да отхвърли иска по чл. 225, ал. 1 КТ по настоящото дело, съдът е счел за недоказано твърдението на ищеца, че след уволението е бил без работа в продължение на исковия период от шест месеца. Този извод на решаващия съд е подробно и изчерпателно мотивиран, като съдът е изложил законосъобразни съображения относно доказателствената тежест, която носи ищецът и преценката на представените от него доказателства, с оглед на тяхната материална доказателствена сила на частни документи, които не могат да удостоверяват изгодни за него факти.
Основателно е искането на ответника ДЛС „Д” за допускане на касация на въззивното решение в обжалваната от него част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасянето на въззивния съд по съществен за спора правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона. В случая въззивният съд е признал уволнението на В. за незаконно, на основание чл. 193, ал. 2 КТ, без да разглежда спора по същество, тъй-като е приел, че работодателят не е изслушал В. преди да наложи дисциплинарното наказание. Съдът е констатирал, че със заповед № 315/3. 10. 2008 г., връчена на В. на същата дата, от него са изискани писмени обяснения за констатирания инцидент на 24. 09. 2008 год.. По делото са приложени писмени обяснения на В. вх. № 2451/6. 10. 2008 год.. Въпреки тези данни, съдът е приел, че работодателят фактически не е поискал обяснения от служителя, тъй-като общата формулировка на заповед № 315 и липсата на конкретика за нарушението – място на извършване, обстоятелства при които е извършено и т. н., лишават работника от възможността да се защити ефективно. Законът ограничава правомощията на въззивния съд до въпросите, посочени във въззивната жалба – чл. 269 ГПК. Въззивната жалба на В. срещу първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете му, съдържа твърдение, че процедурата по чл. 193 КТ е нарушена от работодателя, тъй-като със заповедта № 315/ 3. 10. 2008 г. той е „заповядал” на ищеца да даде обяснения, вместо да го „уведоми” и да му „даде възможност” за обяснения. Следователно, оплакванията на въззивния жалбоподател по приложението на чл. 193 КТ, се свеждат до употребената заповедна форма в изложението на заповед № 3* а не за обстоятелствата, които е посочил въззивният съд – липса на конкретика за нарушението. Тази позиция на ищеца по делото е и обяснима, тъй-като от писмените му обяснения от 6. 10. 2008 год. е видно, че той е наясно, т. е., че е надлежно уведомен, за какво се отнася започналата дисциплинарна процедура и е дал подробно описание на инцидента от 24. 9. 2008 год.. В случая, въззивният съд е разрешил спора по делото, като се е позовал на факт, който не е заявен от въззивния жалбоподател, което е в несъответствие с процесуалния закон и това е основание за касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд по гр. д. № 196/2009 г. В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на В. В. за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд от 31. 3. 2009 г. по гр. д. № 196/2009 г. В ЧАСТТА, с която е отменена заповед № 23/15. 10. 2008 г. за дисциплинарното уволнение на В. В. и той е възстановен на работа на длъжност „горски надзирател” в ДЛС „Д”, гр. Р..
Указва на държавно л. с. „Д” да внесе 30 лв. държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: