О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№663
гр. София, 01.08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело №4487/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] [община] , чрез адв. М. В. против решение №182/30.06.2016 г. по в гр.д. № 211/2016 г. на Добричкия окръжен съд.
С касационната жалба се правят оплаквания за нищожност и недопустимост на съдебното решение. Според касатора решението е нищожно като постановено от ненадлежен състав на първоинстанционния съд , доколкото двама от докладчици по делото пред първата инстанция не са си дали своевременно отвод при разглеждане на делото.Доколкото този довод е наведен във въззивната жалба и не е взет предвид от въззивната инстанция и постановеното от нея решение също е нищожно. Решението е нищожно и доколкото според касатора е неразбираемо.Доводите за недопустимост на решението се обосновават с действията на съдията докладчик относно създаване на условия за отвод от разглеждане на делото. Твърди се също така , че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба – ищецът не е изложил обстоятелства в исковата молба, които да обосновават искането за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване , налице е противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, доколкото ищецът твърди, че земите му се ползват като „ бели петна”, а същевременно претендира рента в размер на дължимата на договорно основание, която ответното дружество заплаща на своите арендодатели или наемодатели , между които не е ищеца. Счита, че е недопустимо да се иска плащане на обезщетение само от ответника след като имотите се ползват и от друг ползувател [фирма].Правят се оплаквания и за необоснованост и незаконосъобразност на постановеното решение.
С касационната жалба се представя изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – М. Т. М. от [населено място], чрез адв. Д. Ч., не вземат становище относно допускането на въззивното решение до касационно обжалване. По същество считат, че касационната жалба е неоснователна. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила и да се присъдят разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба е подадена е в срок , от страна, която има право и интерес от обжалване и срещу съдебен акт , който подлежи на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 20/09.02.2016 г. , постановено по гр.д. № 354/2014 г. на Районен съд [населено място], с което [фирма] е осъден да заплати на М. Т. М. сумата от 9 199,68 лв. като обезщетение за ползване без правно основание на собствените му недвижими земеделски имоти № 017005, № 017006, и №019014 в землището на [населено място], [община] за стопанската 2011/2012 г. , ведно със законната лихва от 31.10.2014 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че релевираните пред него доводи за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение за неоснователни. Посочено е , че решението не е нищожно , доколкото е постановено от законен съдебен състав, в рамките на предоставените му от ГПК правомощия. Същото е изготвено в писмен вид и е подписано от съдебния състав, участвал разглеждането му , не съдържа противоречие между мотиви и диспозитив , което да пречи да се установи волята на съда при решаването на спора.Постановяването на решението от съдия, за който според жалбоподателя са били налице основания за отвод не обосновава нищожност на решението. Прието е също така, че решението е допустимо. Постановено е по редовна искова молба , която отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК .Налице е съответствие между обстоятелствена й част и петитума. Поисканото увеличение на иска е допустимо, доколкото била внесена дължимата държавна такса, за което по делото са представени доказателства.По съществото е на спора е прието, че по делото не се спори, че ищецът е собственик на трите имота в землището на [населено място] за ползването на които се претендира обезщетение. Прието е също така , че процесните имоти са били включени в масив за ползване по см. на пар.2ж от ДР на ЗСПЗЗ, като по отношение на тях ищецът не е подал декларация по чл. 69,ал.1, изр. 2 ППЗСПЗЗ , че не желае включването на имотите в масив за ползване , а същевременно ответникът като ползувател не е подал заявление за участие в споразумение за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ.Имотите са били включени в споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ и разпределени за ползване на ответника. От доказателствата по делото безспорно е установено , че за стопанската 2011 /2012 г. имотите са били обработвани от дружеството. Твърденията, че имотите са били ползвани от друго дружество [фирма] са въведени едва във въззивната жалба, поради което не са обсъждани. Прието е за установено по делото, че ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 37в ЗСПЗЗ да внесе по сметката за чужди средства на съответната областна дирекция „Земеделие” дължимата по споразумението рентна цена в предвидения срок , което е довело до неправомерност на ползването и същият дължи обезщетение , съизмеримо с ползата от която е лишил собственика. С помощта на вещо лице размерът на тази полза е определен на 80 лв./ дка/ , което за притежаваните от М. Т. М. 114 996 дка земеделски земи в [населено място], възлиза на сумата 9 199,68 лв. , в който размер искът е бил уважен.
Върховният касационен съд с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното :
Съгласно задължителното тълкуване, дадено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г за да се допусне въззивното решение до касационно обжалване, следва да са удовлетворени следните комулативни изисквания, а именно : да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото ; по отношение на този въпрос да е изпълнен някой от допълнителните критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК .
С цитираното ТР като допълнителни основания за допустимост на касационното обжалване , извън изрично предвидените в чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК по тълкувателен път са изведени евентуалната нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. При констатации за евентуална нищожност, респ. недопустимост на обжалваното въззивно решение, касационният съд е длъжен да допусне решението до касационен контрол , а преценката за валидността и допустимостта на решението следва да се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. За тези пороци на въззивното решение съдът следи служебно и без страната да се е позовала на тях.
В случая както в касационната жалба , така и в представеното Изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът се позовава на нищожност и недопустимост на решението.
Данните по делото не сочат на вероятна нищожност , респ. недопустимост на въззивното решение : решението е постановено от надлежен съдебен състав и в рамките на неговата компетентност. Същото е постановено в предвидената от закона форма – писмена и е подписано от състава, който го е постановил .Т. от касатора обстоятелства във връзка с отвод на докладчиците по делото пред първата инстанция нямат отношение както към валидността на първоинстанционното решение, така и към валидността на въззивното решение. Неоснователен е и довода, че като е потвърдил едно нищожно решение въззивният съд също е постановил нищожен съдебен акт. Само по себе си потвърждаването на нищожно първоинстанционно решение не обосновава нищожност на решението на въззивната инстанция, а неговата неправилност.Същевременно във въззивното решение , волята на съда е ясно изразена. С оглед на казаното , не са налице данни за вероятна нищожност на обжалваното решение.
Решението не е и вероятно недопустимо: Както първоинстанционното така и въззивното решение са постановени по редовна искова молба, в която има ясно изразена обстоятелствена част и петитум.Не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска.Дори да се приеме, че такова е налице доколкото в обстоятелствената част ищецът се позовава на споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ, а претендира обезщетение на извъндоговорно основание,това би обусловило неправилност на решението , а не неговата недопустимост. Как е формиран размерът на претенцията също няма отношение към допустимостта на иска респ. на постановените по него решения. Съдилищата са се произнесли по иска, с който са сезирани и в рамките на заявената претенция.Не са налице преклудиращи правото на ищеца обстоятелства.Твърдението, че имота е бил ползван от още едно дружество дори и да е вярно, също не може да обоснове недопустимост на решението. Следователно не може да се формира извод за недопустимост на въззивното решение, което да обуслови допускане на същото до касационно обжалване.
Същевременно не са изпълнени и комулативните изисквания с които законът свързва достъпът до касационно обжалване.
В представеното Изложение по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК касторът е формулирал 8/ осем/ правни въпроса, които счита, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, такава обаче не е посочена и представена. С оглед на което съдът не може да извърши проверка дали допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК е изпълнено.
К. се е позовал на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК по отношение на въпроса : „Представлява ли процесуално нарушение липсата на преценка от Добричкия окръжен съд относно възражението за нередовност на исковата молба поради противоречивите твърдения на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба относно твърдението за разпределение ползването на имотите на ответника, неясен петитум, различни по основание и размер претенции спрямо ненадлежен ответник , какъвто е ответното дружество тъй като са установени двама ответника на процесните имоти , по сключено доброволно споразумение на осн. чл. 37 в,ал.1 ЗСПЗЗ.”
Така посочения въпрос не е правен в по см. на чл. 280,ал.1, ГПК с посочената по- горе характеристика. По същество същият има характер на оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което не може да бъде предмет на настоящото производство. Същевременно същият включва и едностранни твърдения на касатора , които не кореспондират данните по делото. Независимо от това следва да се посочи, че като противоречива съдебна практика касаторът е посочил решения на административни съдилища, които не могат да бъдат преценявани от гражданския съд в процедурата по чл. 288 ГПК.
К. е посочил множество въпроси ,които според него са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото/ допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.Без да се навлиза в обсъждане на това доколко същите имат обуславящ за изхода на делото характер, следва да се посочи, че касационно обжалване по тях не може да се допусне поради липса на каквато и да било обосновка от страна на касатора досежно изпълнение на посоченото допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
В отделен раздел ІІ-ри на изложението касаторът е посочил процесуалноправни въпроси , които според него са решени в противоречи с практиката на ВКС.
Твърдението, че съдът не е посочил правна квалификация на предявения иск , не разпределил доказателствената тежест и пр. , както и твърдението , че в решението липсват мотиви / стр.7-ма/, не съставляват правни въпроси, а оплаквания за допуснати процесуални нарушения. С оглед на това не се налага обсъждане на посочената в тази част практика на ВКС .
Въпросът „представлява ли процесуално нарушение и основание за обезсилване на първоинстанционното а в последствие и въззивното решение на основание ТР №1/09.02.2013 г. по ТД № 1/2013 г. поради отказа да конституира трето лице помагач , да не конституира като необходим другар в процеса и другия ползувател [фирма] , след установяването му като ползувател на част от имота на ищеца, да приеме оспорено и непълно заключение на вещо лице „ не е решен в противоречие с цитираното ТР.Н. на трето лице помагач, и приемането на оспорено заключение на в.л. не обуславят недопустимост на решението и това не е било предмет на разглеждане в ТР № 1/2013 г. [фирма], дори да е бил ползувател не се явява необходим другар в процеса.Така че неговото неконституиране не обуславя недопустимост на процеса. Следващия въпрос / стр.8-мо долу/ касае твърдението за нищожност на решението / за което вече са изложени съображения по- горе. Цитираното определение №123/04.04.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. на І ГО на ВКС , не е представено по делото. Не е конкретизирано и в какво се изразява противоречието с него. По отношение на останалите формулирани въпроси не е посочена никаква задължителна практика на ВКС . Не става ясно в каква връзка в края на стр. 10 от Изложението, касаторът се е позовал на Р №15730.10.2013 г. по т.д. №1091/2012 г. на ВКС, І ТО и ТР №1/2001 г.
На стр. 11 и 12 от изложението касаторът е формулирал множество въпроси, които според него се решават противоречиво от съдилищата. Съдебна практика обаче е посочена само във връзка с първия и втория въпрос. И двата въпроса обаче включват едностранни твърдения на касатора, които не кореспондират с данните по делото. Така първият въпрос започва с твърдението ,че съдът не е съобразил доводите на ответника за нередовност на исковата молба поради несъотвествие между обстоятелствената част и петитума , а вторият с това, че „направеното увеличение на иска , несъобразено с изложените в исковата молба твърдения, с доказателствата по делото , с различното правно основание за претендиране на всяка посочена от ищеца сума , представлява ли надлежно увеличение на исковата претенция” и пр. С посоченото във връзка с първия въпрос Р №100 11.03.2014 г. по гр.д. № 29/2014 г. действително се обезсилва първоинстанционно решение ,доколкото е постановено по нередовна искова молба, но това касае друг случай с други обстоятелства ,касаещи редовността, респ. нередовността на исковата молба и с оглед на това не обосновава противоречива съдебна практика. С Решение №Е 403/03.10.2013 г. по в.гр.д. №575/2013 г. процесът е бил прекратен като процесуално недопустим поради липса на правен интерес .Определение № 113 /03.02.2016 г. има за предмет искане за отвод на съдията и връщане на исковата молба поради неотстранени нередовности. Определението е постановено при посочените от в него фактически обстоятелства , което също не дава основание да се преценява като противоречива съдебна практика във връзка с въпросите за редовността на исковата молба и отводите. Р № 45/20.04.2019 г. на ВКС, т.д. № 516/2009, ІІ т.о. няма отношение към поставения въпрос, доколкото касае въпроса за правната квалификация на предявения иск като задължение на съда. Във връзка с втория въпрос касаторът се е позовал на определение № 294/05.04.2012 г по в. гр.д. 0 264/2010 г. на ПОС , което разглежда случай на недопустимо изменение на предявения иск. То също не може да обоснове противоречива съдебна практика, предвид различните обстоятелства, при които е постановено. Съдът не навлиза в обсъждане на останалите шест броя въпроси във връзка допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК , доколкото във връзка с тях не е посочена съдебна практика. К. е формулирал множество процесуални въпроси като счита, че по отношение на тях е изпълнено допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК. Същевременно това основание изобщо не е обосновано нито общо, нито за всеки един от поставените въпроси.
С оглед на изложеното не са изпълнени комулативните изисквания, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване и такова по отношение на обжалваното въззивно решение не следва да се допуска.
Съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 1100 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения , Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №182/30.06.2016 г. по в гр.д. № 211/2016 г. на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [община] да заплати на М. Т. М. от [населено място] , [община] разноски в размер на 1100 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: