6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
гр. София,29.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2695 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. П., Г. В. П. и З. В. П., от [населено място], срещу решение № 183 от 27.01.2015г. по гр.д. № 2579/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение от 26.02.2014г. по гр.д. № 283/2013г. на Благоевградски окръжен съд и касаторите са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 3 950 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение всеки от касаторите Н. Д. П., Г. В. П. и З. В. П. като законни наследници на В. З. П. е осъден да заплати на [фирма] сума в размер на 36 667 лева – неиздължена главница по договор за кредит № 403/2007г., сключен на 04.04.2007г. и анекс А1-403/2008 от 14.04.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2013г. до окончателното й изплащане; сума в размер на 2 696,31 лева – възнаградителна лихва по чл.5, ал.1 от Раздел II от посочения договор за банков кредит за периода от 30.11.2008г. до 30.06.2009г.; сума в размер на 33 412,50 лева – наказателна лихва за забава по чл.7, ал.1 от Раздел II от договора за периода от 30.06.2009г. до 24.06.2013г.; 157,32 лева – имуществена застраховка съгласно чл.13.2./1/ и ал.2 от Раздел IV от договора за периода от 09.06.2010г. до 26.06.2013г.; 3 033,98 лева – разноски по делото.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване вземането си по процесния договор за банков кредит, като поддържат, че за да досигне до този извод, съдът се е позовал на заключение на вещо лице по счетоводна експертиза, изслушана пред първоинстанционния съд, без по отношение на това заключение да е извършена преценка съобразно разпоредбата на чл.202 ГПК. Твърди, че молбите, на които въззивният съд неправилно се позовава, не съдържат изявления за признание на конкретно задължение, както и че същото е идентично с процесното. Счита за недоказан и иска за лихва, като поддържа незаконосъобразност и необоснованост и на изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност по отношене на претендираните лихви. Сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите и искането им в отговора на исковата молба да бъде намалена претендираната неустойка на основание чл.92, ал.2 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържат, че е е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане? Представлява ли признание на задължението изявление от длъжника – наследник, че знае за съществуването на договорна ипотека, вписана от наследодателя му, а оттам и това признание обхваща ли усвояването на кредита в пълния му отпуснат размер? Налице ли е прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б. „а” ЗЗД при наличие на изявления на един длъжник, че желае да уреди финансовите си отношения с кредитора, но без наличие на изявления, свързани с конкретен техен размер, произход /главница, лихви, такси и др./ и т.н.? Поддържа, че по този въпрос са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 100 от 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 215 от 10.09.2014г. по т.д. № 456/2012г. на ВКС. Поддържа, че ако въззивният съд бил приложил правилно закона в съответствие със съдебната практика, би достигнал до различни правни изводи – че ищецът не е доказал предоставянето на кредита, респ. усвояването му от наследодателя на ответниците в претендираните размери, респ. че са недоказани акцесорните вземания.
2. Допустимо ли е признание по смисъла на чл.116, б. „а” ЗЗД да се направи от пълномощник и ако такова е налице, то обвързва ли упълномощителите? Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с посочените решения на ВКС, в които е прието, че признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, от което касаторите извеждат, че е недопустимо признанието да се направи чрез пълномощник и още по-малко – без наличие на данни за самото пълномощно и рамките на упълномощителната сделка.
3. Допустимо ли е възражение за нищожност на клауза за неустойка в търговска сделка поради накърняване на добрите нрави? Твърдят, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 178 от 26.02.2015г. по т.д. № 2945/2013г. на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са от значение за изхода по настоящото делото и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Сочи, че изводът на въззивния съд за дължимост на присъдените суми е основан на съвкупната преценка на всички доказателства. Твърди още, че поставените от касатора въпроси касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, както и обсъдените от него и събрани по делото доказателства. Поддържа, че вторият въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд, а третият въпрос е неотносим, тъй като въззивният съд е обсъдил възражението за нищожност на неустойката. Счита, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено сключването на договор за банков кредит между ищеца и наследодателя на ответниците [фирма] от 04.04.2007г., обезпечен с ипотека, за сумата 80 000 лева с краен срок за изплащане на всички задължения по кредита съответното число на 12 – тия месец от датата на първото отпускане на средства по кредита, но не по-късно от 15.04.2008г., както и сключването на анекс от 14.04.2008г. към договора за увеличаване на сумата с 30 000 лева до общо 110 000 лева, като срокът за ползване и погасяване на кредита е удължен до 30.06.2007г. Обсъдил е клаузите на договора и приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ и е приел за установено, че общият размер на главницата по кредита, предоставена на кредитополучателя, е в размер на 110 000 лева /като не е извършвано погасяване, а няма и твърдения в този смисъл/, кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 02.07.2009г., непогасената редовна лихва за периода 30.11.2008г. – 30.05.2009г. е в размер на 8 088,93 лева, наказателната лихва за периода 30.06.2009г. – 26.06.2013г. е в размер общо на 100 237,50 лева, а начислените застрахователни премии са в общ размер 471,97 лева. Приел е за неоснователно оплакването във въззивната жалба за липса на доказателства за усвояване на кредита и за размера на дълга, като е взел предвид наличието на извънсъдебно признание на дълга от тримата ответници в депозирани молби от тях до банката след обявяване на кредита за предсрочно изискуем и е приел, че констатациите на вещото лице се базират на собствени изчисления въз основа на представени от банката документи. Приел е, че възражението за нарушение на договора от страна на банката, изразяващо се в едностранно изменение на базисния банков лихвен процент и надбавката, без да са налице посочените в договора условия, не е заявено в отговора на исковата молба и включено в предмета на доказване, поради което е недопустимо за първи път да се въвежда като оплакване във въззивната жалба. Независимо от това е изложил съображения, че клаузата за увеличаване на лихвата по предварително зададени условия не е нищожна, като е приел, че е налице изключение по чл.144, ал.3, т.1 З., че кредитополучателят, сключил договора като търговец, не е потребител по смисъла на §13, т.1 З., както и че е неприложим Законът за потребителския кредит /отм./, действащ към датата на сключване на договора, тъй като от обхвата му са изключени дотовори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот.
Въззивният съд е обсъдил и възражението за нищожност на неустойката по чл.7, ал.1 от договора за забава по отношение на плащане на главницата и/или начислените от кредитополучателя лихви, която в случая е начислена върху главницата и е в размер на 22% годишно. Приел е, че обстоятелството, че страните са договорили освен наказателна лихва и други обезпечения на вземането в полза на кредитодателя, не обосновава извод за наличие на противоречие на тази тяхна уговорка с добрите нрави, а се намира изцяло обосновано от значителния размер на кредита – 110 000 лева. Посочил е, че уговорената наказателна надбавка от 10%, прибавяна към уговорената възнаградителна лихва по кредита, предвид обстоятелството, че се касае до уговорка за годишна лихва, значителният размер на кредита и необходимостта освен обезпечителна, уговорената неустойка да изиграе и наказателна и обезщетителна функция, също не се намира в противоречие с добрите нрави. Съобразил е съдебната практика, според която липсата на краен предел или фиксиран срок на неустойката не води до нейната нищожност. Изложил е и съображения, че при липсата на такава уговорка, ответникът би дължал при забава обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, възлизащо към датата на сключване на договора на 13,68% годишно, поради което е счел, че уговорената от страните неустойка от 22% годишно не надвишава в пъти законоустановената, а съпоставката на тези суми в последващите периоди не е в съсотяние да обоснове извод, че така уговорената неустойка противоречи на добрите нрави.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на задължението за лихви, като е приел, че от представените по делото документи – молба от Н. П., адресирана до ответника от 10.08.2010г. и молба от 17.04.2009г., депозирана от нея лично и в качеството на пълномощник на другите двама ответници, е видно, че към кредитора е отправено изрично изявление, имащо характер на признание на вземането по договора за кредит /главница и лихви/ с изразяване на готовност за погасяване на сумата чрез продажба на ипотекирания в полза на банката недвижим имот, а във втората молба за удовлетворяване от цената на имота, предмет на образувано вече изпълнително дело. С оглед на това е приел, че тези писма обективират потвърждение на вземанията по договора, в това число главница и лихви, по смисъла на чл.116, б. „а” ЗЗД и имат за последица прекъсване на давността, от когато започва да тече нов тригодишен давностен срок, който към датата на завеждане на исковата молба не е изтекъл.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора първи въпрос не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въпросът е предпоставен от твърдението, че признанието на ответниците касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане. В представените по делото две писма ответниците заявяват пред кредитора желание да погасят доброволно дълга и следователно признават дължимостта на вземането, а не само фактическия състав, от който произтича. Поради това поставеният въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 100 от 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 10.09.2014г. по т.д. № 456/2012г. на ВКС – в първото от тях е разгледана хипотеза, в която е признат само правопораждащия факт, но не и самото вземане, а второто е постановено в хипотеза на признание чрез плащане на помесечно възнаграждение и е прието, че това не представлява признание по смисъла на чл.116, б. „а” ЗЗД за дължимостта му и за останалите периоди.
Вторият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но касаторът не доказва наличието на поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 100 от 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 215 от 10.09.2014г. по т.д. № 456/2012г. на ВКС формулираният от касатора въпрос не е обсъждан, поради което не може да се приеме, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с тях.
Третият материалноправен въпрос не е релевантен. Въпросът се отнася до допустимостта на възражение за нищожност на неустойка по търговска сделка поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е изложил съображения за недопустимост на възражение за прекомерност на неустойката по търговска сделка, но не е отрекъл допустимостта на направеното по делото възражение за нищожност на неустойка по такава сделка поради противоречие с добрите нрави, а напротив – приел го е за допустимо и след като го е обсъдил, е приел, че е неоснователно. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и обоснованото с него искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183 от 27.01.2015г. по гр.д. № 2579/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: