Р Е Ш Е Н И Е
N 674
София ,24.09.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ , ЧЕТВЪРТО отделение в открито съдебно заседание на петнадесети септември , две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Костадинка Арсова
Бонка Дечева
При участието на секретаря Даниела Никова като разгледа докладваното от съдия Костадинка Арсова гр.д. N 1210 по описа за 2008 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.218а, б.”а” ГПК вр. с чл.218б, ал.1, б.”в”ГПК .
Р. С. З. е подал касационна жалба срещу решение № 172 от 27.07.2007 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 8.08.2006 г. по гр.д. № 241 от 2005 г. на Окръжен съд, гр. Б. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Н. А. И. иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 11 500, 78 лева за периода от 15.11.1996 г. до 10.11.2005 г. като погасен по давност. В касационната жалба подържа неправилност на решението поради нарушаване на материалния закон.
Ответника Н. А. И. не е взел становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Първо г.о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното :
Касационната жалба е допустима , защото е подадена от надлежна страна , срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея , в срока по чл.218в, ал.1 ГПК, който е започнал да тече на 5.11.2007 г. и е изтекъл на 5.12.2007 г. , а касационната жалба е подадена на 5.12.2007 г.с вх. № 8* в рамките на законният срок .
Касационната жалба е неоснователна.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
С касираното решение Софийски апелативен съд е отменил решението на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлил предявеният иск по чл.86 ЗЗД защото е намерил, че вземането е погасено по давност.
Установено е, че на 14 май 1996 г. Н. И. е сключил с А. А. договор за заем за сумата 30 000 ДМ или нейната левова равностойност по централен курс на БНБ към датата на падежа. И. се е задължил да погасява сумата на равни месечни вноски в шестмесечен срок , като всяка вноска е следвало да се изплаща на 15-то число на съответния месец. Неплащането на която и да е вноска прави предсрочно изискуемо цялото вземане. Договора за заем е бил обезпечен с ипотека ,сключена с н.а. № 43, т.01, н.д. № 716 от 1996 г. С договор за цесия от 6.04.2003 г. Алберто М. е прехвърлил на Р. З. цялото вземане . На 24.04.2003 г. длъжника е бил уведомен за цесията , като нотариалната покана е връчена на съпругата му К. И. На 25.05.2005 г. е бил издаден на З. изпълнителен лист за сумата 5 252, 40 лв. ведно със съдебни разноски в размер на 1 070 лв. на основание чл.237, б. “е” ГПК и е образувано изп.д. № 372 от 2005 г. на Съдебен изпълнител при Районен съд, гр. Б..
На 22.02.2006 г. Н. И. е изплатил сумата 6 419, 93 лева , с което е погасил изцяло задължението по изпълнителния лист към З. и съдебно- изпълнителното производство е прекратено на основание чл.330, ал.1, б. “а” вр. с чл.330, ал.2 ГПК. Размера на дължимите лихви е определен със заключение на вещо лице , което е посочило лихвата за различни периоди както следва : за период от 15.11.1996 г. -10.11.2005 г. е в размер на 11 500, 78 лева, за период от 6.04.2003 г. до 10.11.2005 г. е 9687 лв. и за период от 10.11.2002 г. до 10.11.2005 г. върху сумата 5 252,40 лв. Ответника е направил и правопогасителното възражение ,че вземането е погасено по давност.
Софийския апелативен съд е възприел това възражение и обсъждайки доказателствата по делото е заключил , че претенцията за заплащане на лихви върху главницата не се дължи . Този извод е направен след анализ на правната същност на договора за цесия като неформален двустранен възмезден договор за продажба на вземане. В алинея 2- ра на текста изрично е посочено, че вземането се прехвърля ведно с лихвите , ако не е уговорено противното. В договора за цесия от 6.04.2003 г. е уговорено изрично, че вземането, обезпечено с ипотеката се прехвърля и с дължимите лихви. Прехвърлянето обаче има действие за длъжника от момента, в който му е съобщено от първоначалния кредитор , а в случая на 24.04.2003 г., първоначалния кредитор съобщава, че е цедирал само главницата, а не лихвите . Съгласно чл.100, ал.1 от ЗЗД при възмездна цесия, цедента отговаря за съществуването на вземането по време на цесията. Въззивният съд е намерил, че към датата на прехвърлянето, вземането за лихви вече не съществува поради погасяването му по давност – главницата по реда на чл.110 ЗЗД , а лихвите по реда на чл.111, б. “б” ГПК. Извода , че вземането е погасено по давност е правилен, но по различни от изложените съображения. Аргумента ,че вземането не съществува е неправилен , тъй като давността не се прилага служебно и ако е направеното плащане след изтичането й, то е дължимо платено .
Няма спор , че към датата на сключването на договора за цесия, погасителната давност за главното вземане е изтекла на 15.11.2001 г. – чл.110 ЗЗД, тъй като сумата от 30 000 ДМ е получена на 15.11.1996 г. Към датата на цесията е изтекла на 15.11.1999 г. и погасителната давност за лихвите , съгласно чл.111 ЗЗД. Вземането обаче съществува , тъй като давността не се прилага служебно , а следва изрично да се заяви.
Заплащайки задължението си по изп.д. № 372 от 2005 г.на СИ при БРС на взискателя- цесионер, длъжника е направил признание само за дължимата главница, но не и за дължимите лихви , тъй като вземането за лихвите не му е съобщено и за него договора за цесия няма действие- чл.99, ал.3 ЗЗД.
Налице са две вземания – за лихви и за главница, които се ползват с относителна самостоятелност. Кредитора може да упражни правото си да претендира лихви , но това следва да бъде направено изрично, тъй като претенцията за погасяване на главницата не съдържа в себе си априори искане за присъждане и на лихви. Налице е и различен давностен срок за погасяване на двете вземания– чл.110 ЗЗД и чл.111 ЗЗД. Вземането за лихви възниква от момента на изискуемост на главното вземане и се погасява с погасяване на главното вземане – чл. 119 ЗЗД. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая срокът на плащане на главницата е уговорен от цедента и длъжника с договора за заем , поради което длъжникът изпада в забава с изтичането му -чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Или от 15.11.1996 г. върху левовата равностойност на сумата от 30 000 ДМ, ответникът дължи обезщетение в размер на законната лихва, поради това, че не изпълнява парично задължение с настъпил падеж чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Това е моментът от който започва да тече давността за погасяване на вземането за лихви и срока е тригодишен. С оглед на това, след като искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за лихви и е направено възражение за давност от ответника, то тези суми не могат да бъдат присъдени. Към датата на подаването на исковата молба претенцията за лихви вече е погасена по давност с оглед разпоредбата на чл.111, б. “б” ЗЗД. Този анализ е съответен на крайния извод на решението , поради което то като правилно ще следва да бъде оставено в сила.
По тези съображения , ВКС, състав на Първо г.о.
Р Е Ш И :
Оставя в сила решение № 172 от 27.07.2007 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: