О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
[населено място] ,29,07,2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на трети юни , две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 71 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 1027 / 20.06.2012 год. по гр.д.№ 593 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав , съответно :
Касаторът – ищец И. И. обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е отменено решение на Софийски градски съд, постановено на 08.04. 2010 год. по гр.д.№ 1556 / 2004 год. и е отхвърлен предявеният от него против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ , за обезщетение за неимуществени вреди , претърпени в резултат на ПТП , причинено по вина на конституирания евентуален ответник Ч. Д. , за сумата над 30 000 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 60 000 лева . Жалбоподателят оспорва правилността на решението , като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД , при определяне размера на дължимото обезщетение по справедливост, поради неотчитане всички аспекти на търпимите вреди и съобразно всички релевантни критерии , неотчитане инфлационните процеси и икономическите промени в периода от настъпване на увреждането до присъждане на обезщетението , както и незаконосъобразно придаване приоритет на нормативно определените лимити на застрахователната отговорност – в случая съгласно Наредба за задължителното застраховане от 1997 год. / отм. / – чл.9 , в съответната й към датата на увреждането редакция . Касаторът сочи и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид непроизнасяне на въззивния съд , за разликата между присъдените в тежест на застрахователя 30 000 лева и до сумата от 60 000 лева , по предявения срещу делинквента Ч. Д. евентуален иск по чл.45 ЗЗД .
Жалбоподателят – ответник ЗД [фирма] оспорва решението в частта, в която е оставено в сила първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева . Неправилността – претендирана на всички основания по чл. 281 т.3 ГПК – касаторът извежда от несъобразяването на съда с наличието на влязло в сила решение за обезщетяване на същите вреди, в уважен размер от 30 000 лева , по иск на И. И. срещу работодателя му, предвид квалифициране на злополуката като трудова , на основание чл. 200 КТ . Позовавайки се на ППВС № 7 / 1977 год. и коментирайки разрешението дадено с ТР № 2 / 2012 год. по т.д. № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС , но доколкото счита, че с последното е даден отговор за допустимостта , а не за основателността на предявени искове за обезщетяване на едни и същи вреди спрямо отговарящи на деликтно и договорно основание лица , касаторът счита , че така предявеният срещу него иск е неоснователен , без значение факта на реалното удовлетворяване на пострадалия от предходно осъдения работодател, съобразено от въззивния съд .
Писмен отговор на касационната жалба на касатора -ответник е депозирал касатора – ищец , оспорвайки наличието на формулиран ясен и точен правен въпрос, в съответствие с чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт , подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното, в съответствие с наведените правни въпроси :
За да отмени първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 30 000 лв. и до присъдените 60 000 лева , по иска на И. И. срещу ЗД [фирма] , макар да е мотивирал и извод за справедлив размер на на присъдената сума от 30 000 лева, с оглед действително търпимите от ищеца вреди , но отчитайки и икономическата конюнктура към момента на увреждането – 2001 год., между който и момента на постановяване на решението е налице значителен период от време , въззивният съд е обосновал крайния си решаващ извод за основателност на иска за 30 000 лева с изчерпването на застрахователния лимит, съгласно чл. 9 от приложимата към момента на увреждането Наредба за задължителното застраховане от 1997 год . / отм. / . По делото не е представена застрахователната полица и установима действително договорена застрахователна сума, надвишаваща лимитите на застрахователна отговорност според Наредбата . Относно наличието на застрахователно правоотношение въззивният съд е санкционирал поведението на ответното дружество на основание чл.128 ал.2 ГПК , с оглед обстоятелствата по делото / вписаните в протокола за ПТП конкретни данни за наличието на такава и отказа на застрахователя да я представи по делото , но по съображения за несъхраняването й / , като досежно приложимата съгласно договора застрахователна сума не е изложил мотиви. Изначално исковата молба е предявена при различен размер на претендираната отговорност – спрямо застрахователя заявена до размера на 30 000 лева , именно с оглед твърдените от ищеца като приложими лимити на Наредба за задължителното застраховане. Въззивният съд е приел , че влязлото в сила решение по иск с правно основание чл.200 КТ срещу работодателя на пострадалия , предвид липсата на доказателства за изплащане на обезщетението, не се явява пречка за допустимостта и основателността на предявения пряк иск по чл.407 ал.1 / отм. / ТЗ , доколкото не е налице субективен и обективен идентитет между делата и наличието на реално обезщетяване на вредата от работодателя на пострадалия , към момента на постановяване не е доказано .Въпреки отхвърлянето на иска по чл.407 ал.1 ТЗ / отм./ , за разликата до необжалвания от ищеца, присъден от първоинстанционния съд размер от 60 000 лева ,въззивният съд не е разгледал иска срещу конституирания евентуален ответник – делинквента Ч. Д. .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът ищец формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва : 1 / Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди ? / сочи противоречие на въззивното решение с ППВС № 4 / 2968 год. / ; 2 / Следва ли при определяне на обезщетението по справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд да изложи подробно разгърнати мотиви относно конкретните обстоятелства, които взема предвид при определянето му или е достатъчно само да ги посочи ? / сочи противоречие с т.19 на ТР № 1 / 2001 год. по т.д. № 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК / ; 3 / Когато между датата на увреждането и датата на присъждане на обезщетението е изминал значителен период от време , следва ли критерият за справедливост да отчита и промяната в икономическата конюнктура на страната , респ. инфлационните процеси и състоянието им към момента на постановяване на решението или меродавно е същото към момента на увреждането ? / сочи противоречива съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на ГПК отм. , в подкрепа на определяне обезщетението и в съответствие с промяната в икономическата конюнктура до постановяване на решението , както и постановени по реда на чл. 290 ГПК – реш. № 59 / 29.04.2011 год. по т.д.№ 635 / 2010 год. на ІІ т.о. ВКС и реш. № 25 / 17.03.2010 год. по т.д. № 211 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС – в подкрепа на противната теза , с която е съобразено въззивното решение – според касатора основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК / ; 4 / Следва ли съдът при определяне на обезщетението по справедливост да се ограничава в преценката си до установените в подзаконов нормативен акт лимити при задължителното застраховане на гражданската отговорност към датата на застрахователното събитие или в съответствие с принципа на чл.52 ЗЗД може да присъди по-висок размер ? / сочи противоречива съдебна практика , като основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК , както и формално основание по т. 3 , като от приложените към изложението съдебни актове , доколкото липсва изрично цитиране от касатора, мотивиране с приложението на Наредбата е налице единствено в решение № 1629 / 28.12.2009 год. по гр.д.№ 1517 / 2009 год. на САС / ; 5 / Следва ли при частично уважаване на прекия иск срещу застрахователя, на основани лимитираната му отговорност , в съответствие с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалия и за разликата до пълния предявен размер, да бъде разгледан иск срещу делинквента , конституиран в процеса като страна по евентуално предявен иск ? / сочи противоречие на въззивното решение с реш. № 25 от 03.04.2009 год. по т.д.№ 504 / 2008 год. на ВКС, І т.о. , постановено по реда на чл.290 ГПК – основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / .
Настоящият състав намира, че касаторът – ищец обосновава основание за допускане на касационното обжалване единствено по петия процесуално правен въпрос , в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното решение с постановено по реда на чл. 290 ГПК реш. № 25 от 03.04.2009 год. по т.д.№ 504 / 2008 год. на ВКС, І т.о. , според което , в случай на репариране по пряк иск срещу застрахователя , на претърпените вреди в размер , по-малък от претендирания от пострадалия размер , поради изчерпване лимита на отговорността му, няма пречка да бъде разгледан и уважен за разликата предявеният в евентуалност спрямо прекия иск срещу застрахователя иск срещу делинквента . Такъв евентуален иск за обезщетяване на неимуществени вреди , срещу делинквента Ч. Д. и за сума в размер на 80 000 лева , е предявен , но неразгледан от въззивния съд .
Останалите въпроси не обуславят допускане на касационното обжалване , предвид следното :
Отговорът на първите три въпроса се явява предопределен от допускане на касационното обжалване по четвъртия правен въпрос , тъй като дори при определяне на справедливо обезщетение в размер, надвишаващ присъдената сума от 30 000 лева, в случай на основателно ограничаване отговорността на застрахователя до този размер / съобразно договорена застрахователна сума и приложимите към настъпване на застрахователното събитие лимити на застрахователна отговорност – съображения за което ще бъдат изложени по-долу / , искът срещу застрахователя не би могъл да бъде уважен в по-голям размер.
По четвъртия правен въпрос касационното обжалване не следва да се допуска в никоя от визираните хипотези на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Касаторът – ищец поставя този материалноправен въпрос ирелевантно на действително договорената по задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ между ответниците сума, а само в аспект на нелимитирането на присъдимото обезщетение до размерите указани в чл.9 от Наредба за задължителното застраховане 1997 год. / отм. /. Впрочем , както се посочи по-горе, самият той първоначално претендира срещу застрахователя размер от 30 000 лева, занижен спрямо този към делинквента, именно с оглед ограничената му отговорност и сочейки приложение на лимитите по Наредбата . Ищецът не твърди , нито доказва в процеса по – висока застрахователна сума, като обстоятелство за което и като ползващо го носи доказателствената тежест в процеса . Въззивният съд не е обосновал извод, че размерът на обезщетението дължимо от застрахователя е съобразимо единствено с оглед лимитите и независимо от размера на договорената застрахователна сума . По отношение съобразяването й , ведно с установените в Наредбата лимити и в качеството им на минимална долна граница за определяне на отговорността , при допустимо договаряне и на по-висок размер, впрочем визирано в самата Наредба – чл.9 ал.4 – е налице задължителна съдебна практика – решение, постановено по чл. 290 ГПК – № 138 / 07.11.2011 год. по т.д.№ 976 / 2010 год. на ВКС, І т.о. .Въззивното решение ,с оглед всички съобразени за определянето на обезщетението обстоятелства и доказателствата за тях , не противоречи на това решение ,наличието на което изключва само по себе си допустима хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Впрочем решение № 1629 / 28.12.2009 год. по гр.д.№ 1517 / 2009 год. на САС, мотивирано с приложението на Наредбата , не е в сочения от касатора смисъл, а с оглед мотивите му в цялост следва да се възприема именно в унисон с цитираното решение – задължителна съдебна практика, а именно : че тълкуване на чл.9 от същата , като ограничаващо максималния размер на присъдимо застрахователно обезщетение до размера на установените с нормата лимити , би въвело Наредбата , като подзаконов нормативен акт , в противоречие със закона , на основание който и съгласно чл.7 ал.2 ЗНА е издадена .
Липсва основание за допускане на касационното обжалване по същия въпрос и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК . Не се касае за непълна, неясна или противоречива правна норма, по чието тълкуване е създадена съдебна практика , при обоснована от касатора необходимост от преодоляване , с оглед промяна в законодателството или развитието на обществените отношения . От друга страна липсата на такава , доколкото въпросът е поставен с оглед приложението на установени в подзаконов нормативен акт лимити , не оправдава създаването й тепърва, с оглед законодателното разрешение за въвеждането на лимитите на отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ в КЗ .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на касатора – ответник , инкорпорирано в самата касационна жалба, по същество не е отчетливо формулиран,но е изводим релевантен според страната материалноправен въпрос по основателността / не по допустимостта / на последващото , спрямо уважаването с влязло в сила съдебно решение на иск по чл.200 КТ на И. И. срещу работодателя му , предявяване на иск за обезщетяване на същите вреди срещу застрахователя на делинквента . Касаторът счита, че от една страна въззивното решение е в противоречие с ППВС № 7 / 1977 год. , предпоставящо единствено евентуално съединение на искове срещу застраховател и делинквент / хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК / . От друга и доколкото ТР № 2 / 2012 год. по т.д.№ 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС не е дало отговор относно основателността в случай на предявяването им срещу две различни лица , отговарящи на различно правно основание за обезщетяване на търпимите ,едни и същи , вреди , според касатора е налице необходимост от отговор на въпроса в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
Пред въззивния съд въпросът е бил поставен във връзка с допустимостта на първоинстанционното решение , но доколкото въззивният съд е изложил мотиви и в аспект на основателността на исковете, то същият покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК – включен е в предмета на спора и е обосновал решаващите изводи на въззивния съд относно допустимото разглеждане и уважаването на иска, поради недоказано обезщетяване на пострадалия от осъдения му работодател . Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – не се касае за предявени в условията на общо съдебно производство кумулативно съединени искове с правни основания чл. 200 КТ и чл. 407 ал.1 ТЗ / отм. / , каквото разрешение е дадено в цитираното Постановление и не е дадено в ТР № 2 / 2012 год. на ОСТК , с изричното мотивиране , че предметът на тълкувателното дело не го обхваща . По-важното е , обаче , че и ППВС № 7 / 1977 год. , и ТР № 2 / 2012 год . на ОСТК на ВКС дават отговор за допустимостта / при кумулативно – ППВС 7 / 1977 год. или при последващо , в различни производства – ТР № 2 / 2012 год. ОСТК на ВКС / предявяване на искове на пострадалия спрямо застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ и делинквента – по чл.45 ЗЗД , докато конкретния казус предпоставя преценка за кумулирането на искове за обезщетяването на търпими неимуществени вреди срещу работодателя, при условията на чл. 200 КТ и застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ , по чл. 407 ал.1 ТЗ / отм./ . Следователно противоречие ,обуславящо допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е изводимо , а по т.3 на същата разпоредба – необосновано, с оглед наличието на непротиворечива и последователна задължителна съдебна практика , която настоящият състав споделя и с която въззивното решение е съобразено : реш № 823 от 14.03.2011 год. по гр.д.№ 1022 от 2009 год. на ВКС , ІV г.о. , реш.№ 321 от 26.04.2010 год. по гр.д.№ 4161 / 2008 год. на ВКС , ІV г.о. , реш.№ 230 от 12.07.2011 год. по гр.д.№ 1907 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш . № 304 от 07.11.2011 год. по гр.д.№ 1749 / 2010 год. ВКС, ІІІ г.о., реш .№ 30 от 17.03.2012 год. по гр.д. № 1176 / 2010 год. на ВКС, ІV г.о. – разглеждащи различни хипотези на последващо предявяване на допустими искове спрямо делинквент, застраховател и работодател . В цитираните решения са разгледани и въпросите за преценката на основателността , с оглед факта на реално последвало обезщетяване на пострадалия, идентично на възприетото от въззивния съд .
Следователно , касационното обжалване следва да се допусне единствено по касационната жалба на ищеца , при недължима от същия държавна такса , на основание чл. 83 ал.1 т.4 ГПК .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1027 / 20.06.2012 год. по гр.д.№ 593 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав , по касационната жалба на И. Г. И. .
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ЗД [фирма] .
Делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение , за насрочване в открито съдебно заседание .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :