Р Е Ш Е Н И Е
№68
София, 14.07.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 6043 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Б. Х. чрез пълномощника й адвокат В. Г. и на С. Б. С. чрез пълномощника му адвокат Е. Х. против решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав, с което е потвърдено решение № 376/28.08.2014 г., допълнено с решение № 524/22.12.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Л. Б. Х. и С. Б. С., че Държавата притежава право на собственост върху две сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър и за осъждането на М. Л. Б. Х. и С. Б. С. да предадат на Държавата владението на сградите, като е оставено без уважение възражението на С. Б. С. за признаване право на задържане до заплащане на общата сума от 65354.46 лв., представляваща стойност на извършени необходими и полезни разноски и възражението на М. Л. Б. Х. за признаване право на задържане до заплащане на направени необходими и полезни разноски в размер на 6810 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго за осъждане на основание чл.73, ал.1 ЗС вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. да заплатят на Държавата по 8450.50 лв. всеки от тях, представляваща обезщетение за ползите, от които е лишил собственика на същите сгради за периода 30.05.2006 г. – 30.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане, като обезщетението е изчислено след направата на прихващане с насрещното вземане на владелците за извършените подобрения и разноски за същите имоти общо на стойност 13099 лв.
В касационните жалби са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон.
В писмен отговор по всяка от касационните жалби, подаден по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, Държавата оспорва основателността им и претендира възстановяване на направените разноски.
С определение № 57 от 8.02.2016 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Представлява ли привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. на Закона за горите от 1904 г., елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост от държавата.
2. Основание ли е абдикацията за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията, с оглед необходимостта от тълкуване дали при позоваване на присъединяване владението на предходен владелец е необходимо да има правоприемство в гражданскоправен смисъл между предходен и последващ владелец.
3. При действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба може ли монархът да придобива право на собственост по давност, с оглед необходимостта от тълкуване дали при установената от Конституцията от 1879 г. конституционна монархия е допустимо Царят в качеството си на физическо лице да придобива собственост на територията на царството чрез давностно владение.
4. С обявяването на Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ за противоконституционен с решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България, отпада ли правното основание за собственост на държавата и възстановява ли се положението отпреди приемане на противоконституционния закон, съответно има ли Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България правовъзстановяващо действие съобразно възприетото разбиране в Решение № 22 по конст.дело № 25/1995 г. на Конституционния съд на Република България и длъжен ли е гражданският съд, сезиран с правен спор, свързан с обществени отношения, уреждани от закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд на Република България, да зачете решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на закона и при липса на закон по реда на чл.22, ал.4 З. следва ли да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност по чл.5 ГПК /при липса на закон, да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала/.
5. Представляват ли решенията на Конституционния съд и частност Решение № 12/1998 г. на КС на РБ „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, при положение, че именно Решение № 12/1998 г. на КС на РБ е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността.
6. Лицата, на които държавата е предала недвижим имот като собствен /включително като възстановен им от държавата/, дължат ли на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на предявяване на иска за собственост от държавата срещу тях или правата им трябва да се уредят като права на добросъвестни владелци и същите не дължат обезщетение, защото ползването им не е без основание и Ответниците по предявен иск за собственост разполагат ли с правата по чл.72 ЗС с оглед разпоредбата на чл.74, ал.2 ЗС в случаите, когато именно ищецът /в случая държавата/ им е предал владението върху имотите като на собственици, чието връщане претендира с предявения ревандикационен иск и следва ли ответниците в този случай да докажат, че ищецът е знаел за извършените разноски за имота, ако не им се е противопоставил, за да се ползва от тези права, с оглед необходимостта от тълкуване могат ли владелците в подобна хипотеза и при доказване на какви факти да се считат на приравнени на добросъвестни съгласно чл.74, ал.2 ЗС.
Въпросите са относими към изхода на настоящия спор, по който исковете са предявени от Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството против С. Б. С., М. Л. Б. Х., А. ф. В., Ф. ф. В., О. ф. В., С. Е. М. Л. и М. Л.-Б. д. Ш. /спрямо последните петима първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/ и са основани на твърденията, че процесните сгради са построени върху държавен имот, попадащ под регулацията на Закона за горите от 1897 г. и сл. и нямащ друг собственик, в периода 1904 г. – 1914 г. и са стопанисвани и поддържани със средства от държавния бюджет от Интенданството на цивилната листа, поради което са станали собственост на държавата по приращение, евентуално – по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници /ДВ бр.305/31.12.1947 г./ и Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Н. Република и за свикване на Велико Народно събрание /ДВ бр.174/2.08.1946 г./. Ответниците С. Б. С. и М. Л. Б. Х. са оспорили исковете с твърдения, че теренът не е бил държавен, тъй като не е проведена задължителната административна процедура по Закона за горите от 1897 г. и последвалите го Закон за горите, че е липсвало ограничение за строеж на горски хижи в държавните гори; че сградите са построени с лични средства на цар Ф. и са били негово лично имущество, което след абдикацията му е преминало към цар Б. III, чиито наследници са. Евентуално са навели възражение за придобивна давност от момента на построяване на сградите чрез владение, осъществявано от цар Ф., а след абдикацията му от цар Б. III, а след смъртта му – от неговите наследници до 16.09.1946 г. Евентуално се позовават на възстановено право на собственост на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като сградите са отнети без законово основание през 1946 г., а Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници е обявен за противоконституционен с Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд. Евентуално се позовават на придобиване на сградите по давност чрез упражнявано от тях добросъвестно владение, като С. Б. С. свързва началния срок на владението с момента на предаването му с нарочен акт на 18.10.2002 г., а М. Л. Б. Х. – с публикуването в Държавен вестник на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на 10.06.1998 г., като до 18.10.2002 г. владението е упражнявано чрез държател. При условията на евентуалност ответниците са направили възражение за задържане на процесните сгради до заплащане на необходими разноски и подобрения, евентуално възражение за прихващане със сумите за необходими разноски и подобрения с насрещното задължение за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на сградите.
Отговорът на въпроса представлява ли привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. на Закона за горите от 1904 г., елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост от държавата изисква тълкуване за начина на установяване и доказване на държавната собственост на имот, попадащ под действието на Закона за горите от 1897 г. и следващите го Закон за горите и е относим към извода на Софийски апелативен съд за неоснователност на доводите във въззивната жалба на С. Б. С. и М. Л. Б. Х., че за да се индивидуализира имот като държавна собственост е следвало да се изпълни нарочната процедура, посочена в чл. 3 от Закона за горите от 1904 г., която ако не била изпълнена и няма протокол на лесничея, то не възниква и правото на собственост на държавата върху съответната гора /сходна процедура е уредена и в предходния Закон за горите от 1897 г., като единствената разлика е тази, че по ЗГ от 1897 г. описването на имотите се е вършело от комисия, а при ЗГ от 1904 г. от лесничей/. Изложени са съображения, че тези протоколи нямат конститутивно действие, а единствената им стойност е доказателствена. Приемането на противното би означавало, че ако една гора не е частна или общинска, но няма протокол по отменените ЗГ, че е държавна, то тя е ничия собственост. Счетено е, че това тълкуване не може да се сподели предвид позитивния начин, по който са описани частните и общинските гори и негативния начин, по който са описани държавните, т.е. че държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини. Именно това сочи, че идеята на законодателя при анализираните разпоредби от законите за горите от 1897 г. и от 1904 г. е което не е частна или общинска гора /и съответно няма доказателства, че е частна или общинска/, то е държавна гора по силата на закона /ex lege/, поради което протоколите нямат конститутивно значение относно правото на собственост в разглежданата хипотеза. Направен е извод, че тъй като по делото не са представени доказателства, че земята върху която са постройките е частна или общинска, то същата е държавна при действието на ЗГ от 1897 г. и от 1904 г. и то без значение, дали тази земя се приеме за „гора” или за „яйлък”.
По този въпрос касационният съд приема, че привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. Закона за горите от 1904 г., не е елемент от придобиване правото на собственост от държавата.
Съображенията за това са следните:
При създаването си третото българско царство няма собствено законодателство и заварва отношения, вкл. и относно правото на собственост, уреждани от отоманските закони, които продължават да се прилагат съответно до приемане на български такива. Още първите нормативни актове – Временните Съдебни Правила от 1878 г., Закона за Нотариусите от 31.01.1885 г., Указ № 33 от 24.07.1879 г., ДВ бр.2/2.08.1879 г. /който учредява „временни комисии за въвеждане избягалото население във владение на недвижими имоти, въз които то предявява притезания на собственост“/, Законът от 1885 г. за определяне на държавните земи и пасища /совати/ /предвиждащ назначаване на комисия за всеки окръг под председателството на мировия съдия, която да издири и опише в протокол, на основание показанията на „свидетели вещи хора“, границите на „държавните пасища /совати/ и други изорани и оцелели земи, който протокол след утвърждаването му от Министъра на финансите, се обнародва в ДВ и добива сила на документ за собственост, а всеки, който претендира, че в така ограничените държавни земи са включени негови имоти, има право да предяви иск пред надлежния съд в продължение на 6 месеца от обнародването на протокола в ДВ, под страх да изгуби правата си/, показват, че българското правителство съзнателно не е искало да държи сметка за Закона на турската империя и не възпроизвежда завареното деление на земите от турския Закон за земите от 7 Рамазан 1274 г. /21.04.1858 г./ на мюлк, мирие, мевкуфе, метруке и меват и разделяне на правото на ползване от правото на собственост, а признава едно пълно и абсолютно право на собственост на владелците на такива земи, като урежда процедури по установяване на правата.
Същият подход е възприет и при уреждане отношенията на собственост по отношение на горите. Отоманското горско законодателство, което е в сила при освобождението на България, се съдържа в Устава за горите от 11 Ш. 1286 г. /1870 г./ и инструкциите от 23 мухарем 1291 г. /1875 г./, който е отменил по-старите законоположения по предмета в Закона за земите от 1858 г., чл.104 и в М. от 1869 г. /чл.1243 върху горите „мубахъ“/. Според Устава на горите, горите в Турция са били четири категории: а) държавни /мирийски/, под прекия надзор и експлоатация на държавната горска администрация; б) вакъфски, под управлението на Е.; в) общински балталъци, съгласно чл.91 от Закона за земите и г) частни гори, върху, които частните лица имат законно придобито право на владение и ползване, подобно на онова върху мирийските земи /полски имоти/. Българското законодателство на Царство България върху горите се изразява в Законите за горите от 28.12.1883 г., от 16.12.1889 г. /изменен със закони от 15.12.1890 г., 20.12.1894 г., 11.02.1896 г./, от 21.03.1897 г., от 25.02.1904 г., изменен със закон от 19.02.1906 г., 19.03.1910 г. и 23.04.1912 г./, от 3.05.1922 и от 1.09.1925 г.
Първият български Закон за горите от 28.12.1883 г. разделя горите в Княжество България на три категории: а) държавни; б) общински и в) частни /чл.1/ и определя като държавни гори ония, които не принадлежат ни на общини, ни на частни лица /чл.2/, като предвижда учредяването във всеки окръг по една смесена административна комисия, която да отдели и определи границите на държавните гори от общинските и частните и състави специални разграничителни протоколи /чл.15/. Тази административна процедура е възприета и разширена и със Закона от 19.01.1885 г. за определяне на държавните земи и пасбища. Същото разделяне на горите на три категории е възприето и в Закона за горите от 16.12.1889 г., който определя, че държавни гори са ония, които съставляват собственост на държавата.
Законът за горите от 21.03.1897 г. в чл.1 определя като „частни гори“ ония, които съставляват собственост на частни или юридически лица; „общински гори“ – ония, които са били отстъпени от старо време на някой град или село да се ползват /които не могат да бъдат нито продавани, нито делени и обръщани в частна собственост, и въобще те не могат да бъдат отчуждавани по никой начин, а за документи за гори се считат тия, в които е казано, че са издадени за владение на гори, или при издаването на които владението на гората е било в ръцете на продавача и стопанин на гора се счита и този, който ги е придобил чрез давностно владение/ и „държавни гори“ – ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини. В чл.2 е уредена административна процедура за идентифициране и описване на различните категории гори, като изрично е посочена и целта на тази процедура – „за привеждане в известност на горите в Княжеството, съгласно чл.1 от настоящия закон“.
Законът за горите от 25.02.1904 г. възпроизвежда делението на горите на три категории, като отново определя държавните гори, като такива, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общините /чл.1/ и разширява действието му и спрямо пасищата /яйлаци и кашлаци/, които обявява за държавна собственост /чл.28/. Съдебната практика при действието на този уредба е приемала, че придобиването на собствеността от държавата е по силата на закона. И този закон възпроизвежда, вече установената от отменените закони за горите, административна процедура по описване на горите /чл.3/, като възлага изпълнението й на лесничея вместо на нарочна комисия и изрично урежда задълженията му – описване на границите на държавните и общински гори въз основа на това кой в момента я владее. Административната процедура е възпроизведена и в последващите Закон за горите от 3.05.1922 г. и от 1.09.1925 г., като отново е възложена на комисия.
Изводът, който следва от историческото проследяване на тази нормативна уредба е, че при създаването на третата българска държава всички земи и гори, с изключение на земите мюлк, собствеността, върху която по най-безусловен начин принадлежи на частни лица /предимно имотите в чертите на градовете и селата/, са държавна собственост, която е предоставена за ползване на отделни лица или за общо ползване или е посветена /мевкуфе/. Българското законодателство признава на ползувателите пълно право на собственост /с изключение на балталъците, върху които правото на ползване принадлежи на община, а голата собственост – на държавата/, а останалите земи и гори остават държавна собственост. Уредената в действалите от 1883 г. до 31.03.1948 г. закони за горите административна процедура по идентифициране на държавните и общински гори, цели установяване на техните граници и ликвидиране споровете за собствеността им, възникнали от признатото право на собственост на лицата, заварени при създаването на държавата като ползуватели на държавната земя. Тази цел изрично е посочена в чл.2 от Закона за горите от 21.03.1897 г. чрез израза „за привеждане в известност на горите“, а също и в Закона за горите от 25.02.1904 г. чрез израза „да опишат в отделни протоколи границите на държавните и общинските гори“. Изложеното, както и самото обстоятелство, че по всички закони е възложено описване на границите на държавни гори, т.е. държавата е посочена като собственик, налага извода, че осъществяването на тази административна процедура не е елемент от фактически състав на придобиване на правото на собственост от държавата върху имоти, попадащи под регулацията на действалите последователно във времето закони за горите.
С оглед отговора на този въпрос следва, че са неоснователни доводите в касационните жалби, че само влезли в сила протоколи, съставени в административната процедура по действалите Закони за горите, могат да установят, че теренът върху който са построени процесните сгради, е държавна собственост, както и че необосновано съдът е приел за установена собствеността на държавата, която не е представила никакви доказателства за осъществен придобивен способ. По делото не се е твърдяло теренът, върху който са построени процесните сгради да е бил ползван към момента на създаване на третата българска държава и съответно да е бил собственост на лице /физическо или юридическо/, различно от държавата, земята е посочена като държавна и в описа към 1.01.1933 г. на сградите, предадени за ползване на Интенданството на Цивилната листа, поради което обосновано съдът е приел, че е установена собствеността на държавата върху нея.
Правилен е и извода на съда, че съобразно данните по делото следва да се приеме, че държавата е придобила по приращение, построените върху държавна земя сгради. Безспорно е, че строителството е осъществено в периода 1904 г. – 1914 г. по време на царуването на цар Ф.. В този период действа Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, ДВ бр.29/7.02.1904 г. Според чл.33 от същия собствеността на земята обема собствеността на пространството над нея и на всичко това, което се намира отгоре или отдолу на повърхността, чл.73 определя правото на приращение /собствеността на една вещ, движима или недвижима, дава право на всичко това, което тя произвежда или което естествено или изкуствено се присъедини към нея/, а с чл.78 е създадена презумпция относно правото на приращение по отношение на недвижимите вещи – че всичките постройки, посаждения и работи, които са направени отгоре или отдолу на земята, се предполага да са направени от собственика с негови средства и принадлежат нему, догдето не се докаже противното, без обаче да се нарушават правата, които законно са придобити от трети лица. Презумцията на чл.78 З.-отм. е двойна и установява, че: 1) приращенията са направени от самия собственик на негови разноски и 2) те са негова собственост. За да докаже изградилият постройката, че е неин собственик, той трябва да обори и двете презумпции. Първата презумпция се оборва, когато третото лице докаже, че то е направило постройките със свои собствени средства, без да е упълномощавано от собственика за това. Втората презумпция в чл.78 З.-отм. може да се обори само ако се докаже, че по едно от различните юридически основания, чрез които се придобива собственост – чрез давност или договор, третото лице е станало собственик на постройките /в този смисъл и правната теория – Българско вещно право /собственост/, лекции, четени от извънредния проф. д-р Й.Ф., С., Софийски университет, Юридически факултет/.
С оглед доказателствата по настоящото дело – писмени, че Ц. Ф. е разполагал с парични средства от отпуснат му заем от руския цар и гласни – че е построил процесните сгради със собствени средства, включително и такива от заплатата му и от майка му К. К., която е била от богат род и му е давала пари за строежа, както и липсата на ангажирани от държавата доказателства за произхода на средствата, с които е осъществено строителството – би могло да се приеме, че строителството е извършено със средства на Ц. Ф.. Не е опровергана обаче втората презумпция на чл.78 З.-отм., а именно за наличие на юридическо основание да се придобие собствеността на сградата, а и страните дори не са навели твърдения за наличие на договор. Следователно с оглед действалата нормативна уредба към момента на построяване на сградите същите са станали държавна собственост по приращение.
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите: при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба може ли монархът да придобива право на собственост по давност и основание ли е абдикацията за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията, чийто отговор е свързан с тълкуване дали при установената от Конституцията от 1879 г. конституционна монархия е допустимо Царят в качеството си на физическо лице да придобива собственост на територията на царството чрез давностно владение и тълкуване дали при позоваване на присъединяване владението на предходен владелец е необходимо да има правоприемство в гражданскоправен смисъл между предходен и последващ владелец.
Тези въпроси са свързани с изводите на въззивния съд във връзка с наведеното от ответниците при условията на евентуалност възражение за придобивна давност от момента на построяване на сградите чрез владение, осъществявано от цар Ф., след абдикацията му – от цар Б. III, а след смъртта му – от неговите наследници до 16.09.1946 г. Съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд, а именно: не е налице основание за присъединяване владението на прекия наследодател на ответниците Ц. Б. ІІІ към владението на абдикиралия през 1918 г. цар Ф., тъй като абдикацията е политически акт с последствие прехвърляне на държавната власт, но няма за последица прехвърляне на частно-граждански права, каквото е правото на владение на недвижим имот. В този смисъл абдикацията не създава правоприемство в полза на цар Б. ІІІ относно имуществените права на цар Ф., а в полза на последния не е изтекъл двадесетгодишен срок от 1904 г. до 1918 г. и същият не е придобил право на собственост върху сградата. Ц. Б. ІІІ е установил владението си през 1918 г., но течението на давността е било спряно през периода 28.07.1914 г. до 12 май 1921 г. поради действието на Законите за мораториума (отм.). След този период е могъл да осъществява владение за себе си до влизане в сила на З. от 15.04.1934 г., който въвежда забрана за придобиване по давност на всички държавни имоти. Този закон е действал и към момента на смъртта на цар Б. ІІІ, както и към момента на изгубване на владението от ответниците през 1946 г. Периодът от по-малко от 13 години на осъществено от праводателя на ответниците владение за себе си е недостатъчен, за да се трансформира това владение в право на собственост.
Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че споделя казаното от ВКС в Решение № 209/08.06.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., че през призмата на чл.67 и чл.68 от Т. конституция, Царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици, които съгласно Конституцията той трябва да гарантира и защитава. Дори и да става въпрос за имоти не на поданици, а на самата държава, неприемливо е, че монархът може да ги придобива по давност. Със същото Решение № 209/08.06.2012 г., по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., ГК /по чл. 290 ГПК е дадено и задължително за всички съдилища тълкуване и е разяснен статута на Интенданството на Цивилната листа на Негово Величество Царят.
С оглед фактическите твърдения по заявеното възражение за придобивна давност първо следва да се отговори на въпроса дали монархът съобразно конституционното устройство на българското царство може да придобива право на собственост по давност. По този въпрос настоящия съдебен състав приема, че при действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба монархът може да придобива право на собственост по давност щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен на останалите субект на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 З. /постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намеренение да се държи вещта, като своя собствена/ и това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия.
Съображенията за това са следните: владението като фактическо състояние /упражняване на фактическата власт за себе си и за собствена сметка/, с което се свързват определени правни последици, вкл. и възможността за придобиване на вещни права, е институт на гражданското право /уреждащо отношения между равнопоставени субекти/. Държавното устройство е обект на регулиране на публичното право. След създаването на третата българска държава, с Конституцията от 1879 г. държавното устройство е уредено като парламентарна монархия, като е възприето схващането за държавата като суверенен публично-правен субект и като юридическа личност /носителка на права и задължения/.
В правната теория при действието на Конституцията от 1879 г. /Д-р Л. В. – „Организация на демократичната държава – конституция, парламент, държавен глава, министри“, С., придворна печатница, 1937 г. и „Основите на царската власт и престолонаследието – правна история, теория, догматика“, С., печатница „Съгласие“, 1931 г./ се приема, че държавата проявява съществуването си чрез множество и разнообразни властнически актове или действия, служейки си с различни свои органи. Държавните органи са физически лица, еднолични или колегиални, които по силата на закона за натоварени да извършват определени функции на държавната власт и в кръга на своята компетентност да образуват и осъществяват волята на държавата. В качеството си на публично-правен субект, държавата може да притежава обекти от публично-правно естество. Такъв обект е престола, короната, царското достойнство /които са идентични понятия/. Като единствен и всеобемащ извор на право, на обективно право, държавата суверенно се разпорежда с обектите на своите субективни публични права. Ето защо модерната държава не търпи никаква суверенна власт над себе си. Бившият държавен господар – монархът – не може, по силата на правната логика, да има друго положение, освен положението на държавен орган. А всеки орган заема една законно-определена служба и упражнява публична, но делегирана от държавата власт. К. монарх царува не от свое право, а по действащото конституционно право и упражнява не своя, а делегирана държавна власт. По своето правно естество монаршеската служба, независимо от нейната висота и обширна компетентност, е също такава каквато е службата на всеки публичен орган: стои в държавата, заема се и се губи по определен от държавата ред и изпълнява определена по същия начин публична функция.
Нормите на чл.4 до 18 от Конституцията от 1879 г., определят правомощията на монарха като държавен орган, а клетвата, която дава съгласно чл.34 е израз на заложения принцип, че държавната власт се упражнява в рамките на Конституцията и законите. Следователно, заемащия престола монарх, само упражнява като служебен орган свързаните с монархическата власт прерогативи. Като физическо лице, обаче, същият е ограничен само от нормите на чл.19 и чл.38 от Конституцията от 1879 г. относно задължението да се намира постоянно в Княжеството и той и потомството му да изповядват православната вяра. Други ограничения на правоспособността на заемащото престола физическо лице нито Конституцията от 1879 г., нито действалата до 1946 г. нормативна уредба не предвиждат.
Такива ограничения не могат да бъдат извлечени и по тълкувателен път. Като държавен орган царят разполага със законодателна власт /наред с парламента/, главен военачалник е и е носител на изпълнителната власт, чиито органи действат от негово име и под негов върховен надзор, а също така е представител на държавата. Имуществата, които биха били придобити при изпълнение на тези функции, т.е. от държавен орган, стават държавна собственост, а държавата, както и останалите правни субекти, щом не е налице изрично ограничение, може да се ползва от всички уредени в законодателството придобивни способи. Същевременно физическото лице, което заема престола, може да участва в гражданския оборот, равнопоставено с всеки друг правен субект /макар и с оглед произтичащия от чл.8 от Конституцията от 1879 г. съдебен имунитет гражданската му отговорност да се реализира чрез публичноправния институт на Цивилната листа, която замества пред съда неприкосновената особа на монарха/, а съответно може да придобива и вещни права по всички уредени в законодателството придобивни способи. Нормите на чл.51 от Конституцията от 1879 г., че държавните имоти принадлежат на Българското Царство и с тех не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини, както и на чл.43, че Българското Царство се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията са израз на усилията на учредителното Велико Народно Събрание за разграничение на трите власти – принцип, проведен и чрез конституционно установените правомощия на царя, парламента и министерски съвет и тяхното взаимно ограничаване. Именно с оглед провеждането на този принцип Великото Народно Събрание приема и чл.35, ал.2 /че размера на цивилната листа не може да бъде увеличаван без съгласието на Народното събрание и намаляван без съгласието на царя/ и единодушно отказва да приеме чл.45 от проекта /“На Народното Събрание се дава право да определя дарове /дотация/ на княза от държавните имоти на Княжеството“/. От обстоятелството, че не е предвиден механизъм, който да осигури изпълнението на конституционните разпоредби, поради което не рядко същите са оставали без практическо приложение в точния им смисъл, не би могло да се черпят аргументи, че Конституцията от 1879 г. мълчаливо ограничава правоспособността на физически лица, натоварени по силата на закона