О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
Гр.С., 31.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.60033 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.2024/10.03.16 по г.д.№.9560/15 на Софийски градски съд, ІVБс. – с което е потвърдено решение от 26.02.15 по г.д.№.5146/13 на СРС, ГО, 32с., за осъждане на касатора да плати на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД на Н. Т. И. 11256,52евро надплатена сума за периода 11.12.08-11.10.13 по договор за ипотечен кредит.
Ответната страна Н. Т. И. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск за връщане на процесната сума като получена при начална липса на основание за основателен – поради което и е потвърдил първоинстан- ционното решение, с което той е бил уважен. За да достигне до този извод е приел, че страните са обвързани от договор за ипотечен кредит – съгласно който банката е отпуснала на ищеца 65000евро кредит, като връщането му следвало да се извърши на месечни анюитетни вноски, включващи и дължима лихва по т.4 и такси и комисионни по т.5 от договора; анюитетните вноски, в това число и дължимата лихва, са били погасени; начислената и реално заплатената от ищеца лихва за процесния период възлиза на 22680,87евро. Отразил е, че при тези факти спорен е въпроса дали част от горната реално платена сума – в размер на 11256,52 евро, е била действително дължима към момента на получаването й. Ответникът е твърдял, че има основание за получаването й и това е разпоредбата на т.10.5. от Условията по кредити на физически лица /У./ – ипотечни кредити. Съдът е приел, че на първо място тази клауза е неприложима в отношенията между страните и не е част от предмета на конкретния договор – доколкото т.4 от същия, която определя размера на дължимата възнаградителна лихва, не препраща към т.10.5 от У.. От друга страна е посочил, че дори да се приеме, че клаузата е приложима, то тя е нищожна – неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1 З. и в противоречие с добрите нрави. В. инстанция е изложила подробни мотиви защо намира клаузата за неравноправна, в това число се е позовала на практика на С. и разпоредбите на чл.143 – чл.145 З.. При така формирания извод за неприложимост, респективно нищожност на клаузата на т.10.5 от У., на база заключение на счетоводна експертиза, съдът е приел, че дължимите лихви съгласно договореното са в размер на 11424,35лв. При това положение разликата над тази сума до реално платените 22680,87евро /платена въз основа т.11.1.3-която е прогласена за нищожна с влязло в сила съдебно решение/ се явява получена при начална липса на основание. С оглед на това тя следва да бъде върната, а искът – уважен.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Приложима ли е забраната на чл.145 ал.2 З. спрямо договорна клауза за определяне на лихвен процент на кредитно задължение, който представлява цената на кредитния договор?”; 2.”Допустимо ли е съдът да констатира нищожност на клауза, след като самият той е приел, че тя е неприложима към конкретен договор?”; 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди изключенията по чл.144 ал.2 и ал.3 З. при формално наличие на признаците на неравноправна клауза по чл.143 З.?”; 4.”Следва ли да се считат за потребители физически лица, които са страна по договори за банков кредит, които са обезпечени с ипотека? Има ли характер на потребителски искът с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД?”; 5. „Изцяло нищожна поради неравноправност ли е договорна клауза, която съдържа в условията на евентуалност два начина на определяне на размер на насрещна престация, от които единият е фиксиране на предварително известен на страната размер, а другият начин отговаря формално на някоя от хипотезите за неравноправност по смисъла на чл.143 З.? Възможно ли е такава договорна клауза да е нищожна само във втората й част?”; 6.”Част от предмета на спора по предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД ли е установяване на правно валидно задължение, на което ищецът е престирал спрямо ответника?” /реш.№.189/4.02.14 по т.д.№.141/ 12, І ТО на ВКС/; 7.”Съгласно разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните?” /реш.№.166/ 15.07.13 по г.д.№.1285/12, ІІІ ГО, реш.№.120/4.04.13 по г.д.№.964/12, ІV ГО, реш.№.68/24.04.13 по т.д.№78/12, ІІ ТО, реш.№.323/ 18.06510 по г.д. №.1338/09, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпроси №.1-№.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда – но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така защото съдът е приел, че клаузата на т.10.5 – на която ответникът се позовава, за да установи наличието на основание за получаване на процесната сума, е неприложима в случая – т.е. не съставлява част от договореното, доколкото липсва препращане към нея. Само за пълнота и като евентуални доводи съдът е изследвал характера на тази клауза – за да установи, че дори и да е била приложима, тя е нищожна. Следователно решаващите изводи, обуславящи крайния резултат по спора, са основани именно на неприложимостта на клаузата – а не на нейната нищожност. Отделно от това във връзка с въпроси №.4-№.5 не са били излагани и мотиви. Предвид изложеното така поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Във връзка с въпрос №.6 в практиката, в това число задължителната и цитираната /вкл.ППВС 1/28.05.79г./, безпротиворечиво се приема, че първият фактически състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, респективно при претенция за връщане на получено при начална липса на основание, предвид общия принцип на чл.154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже получаването от ответника, а последния – наличие на основание за това. В. съд не се е отклонил от този практика и е съобразил решението си с нея. Поради това не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед поставения въпрос №.7 безспорно в задължителната практика на ВКС, вкл. цитираната, се приема, че в мотивите на решението съдът следва да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, исканията и възраженията на страните, които се основават на установените факти, и доводите, които имат значение за решаването на делото. В. съд не е процедирал в отклонение от тази практика. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че не е обсъдено възражение на ответника, че между страните е бил уговорен минимален лихвен процент в размер към датата на подписване на договора, като клаузата на т.10.5. в тази й част не е неравнопоставена. Съдът е обсъдил възражението на касатора, че уредбата на отношенията следва да бъде съобразно клаузата на т.10.5. В тази връзка изрично е заявил, че намира тази клауза за неприложима /тъй като договорът не съдържа изрично препращане към нея/ – и следователно ирелевантна – като при това положение по-нататъшното й обсъждане не се е изисквало. С този извод са свързани решаващите мотиви на съда, като несъгласието на касатора с тях, респективно с обосноваността на акта, не могат да бъдат контролирани в настоящата фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е формирал съответни доказателствени изводи, респективно е приел, че дадена клауза е неприложима. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – ако и след като бъде допусната до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2024/10.03.16 по г.д.№.9560/15 на Софийски градски съд, ІVБс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: