О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
С., 19.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 18 декември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 657 /2012 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от К. против определение № 394 от 31.10.2012г.по в.ч.гр.д.№ 514/2012г. на Апелативен съд-Велико Т., с което е потвърдено определение № 724 от 13.09.2012г. по ч. гр.д.№ 208/2010г. на Ловешки окръжен съд. С последното е дадено разрешение на [фирма], представлявано от А. М. Д. да извърши плащания на задължения към [община], възникнали по имотните им декларации за плащане на данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци общо в размер на сумата … в. От разплащателната му банкова сметка в банка О. клон Т. …
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон, тъй като се заобикаля ЗОПДИППД като се допуска в гражданския оборот да влезе имущество, придобито от престъпна дейност, че необосновано е прието, че се касае за публично вземане и за процесуални нарушения поради това, че първата инстанция е дала разрешение по т. 23, ал.4, т. 6, а втората инстанция е разгледала и е намерила, че е налице основанието на чл. 23, ал.4 т.4 ЗОПДИППД.
В изложението към частната касационна жалба е формулиран въпроса: следва ли въззивният съд да се произнесе по посочените в частната жалба твърдения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното определение. По този въпрос се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касация оспорва допускането на обжалваният съдебен акт до касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл по частната въззивна жалба съобразно направеното искане и установената фактическа обстановка.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че молителят [фирма] е легитимиран да иска освобождаване на сумата от запорираната разплащателна сметка за плащане на местен данък за недвижим имот и такса смет, като публични задължения /съгласно чл. 162 от ДОПК/. Нормата на чл. 23, ал.4 т.4 ЗОДПИППД допуска това. Прието е за доказано, че по банковата сметка към датата на искането е имало средства. За неоснователен е преценен доводът, че по този начин в гражданския оборот ще влязат средства от престъпна дейност, тъй като законът изрично допуска със запорирани средства да се плащат публични задължения след разрешение на съда. Като неоснователно е прието възражението, че ако не бе дадено разрешение, за молителя не биха настъпили вреди. Законът не свързва даването на разрешение с възможността за настъпване на вреди. Не плащането на задължението за данъци в срок води до натрупване на лихва за забава, което безспорно е вреда за длъжника. Предвидената законова възможност за плащане на публично правни задължения със средства, върху които е наложен запор има за цел да не настъпват вреди за бюджета.
По допускане на частната жалба до касационно обжалване.
Формулираният процесуален въпрос – следва ли въззивният съд да се произнесе по посочените в частната жалба твърдения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното определение не обосновава общото основание за допускане до касация. Този въпрос косвено обуславя крайния изход от спора. Съдебната практика е непротиворечива относно това, че въззивната инстанция, като такава по същество следва да се произнесе по наведените основания за неправилност на съдебния акт. В този смисъл не е налице необходимост от произнасяне на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика, или за запълване на законова празнота. Нормата на чл. 271 ГПК определя правомощията и задълженията на въззивната инстанция при неправилно решение, а нормата на чл. 278, ал.4 ГПК препраща към тази уредба и при обжалване на определенията. Тези норми не са непълни, или неясни, поради което не е необходимо и тълкуването им. В конкретния случай съдът се е произнесъл по наведените основания за неправилност и ги е намерил за неоснователни. Съдебната практика е единна относно това, че съдът не е обвързан от дадената правна квалификация на направено искане, а това е задължение на съда. В конкретния случай заплащането на местен данък за недвижимия имот и на такса за битови отпадъци е покриване на публично задължение и същевременно е разноска за запазване на имота в патримониума на длъжника, защото в противен случай за задълженията за данъци изпълнението може да бъде насочено върху имота. Обсъждането на всяко от двете основания за даване на разрешение не сочи на незаконосъобразност на определението. Обжалваният съдебен акт съответства на формираната съдебна практика по подобни казуси / Опр № 687/28.11.2011г. по ч.гр.д.636/2011г. ІV гр.о./. Наличието на съдебна практика също е основание за недопускане до касационен контрол.
Съдът не присъжда разноски, тъй като те са описани в договорът за правна помощ общо за ч. гр.д.№ 208/ 2010г., по което са постановени и други определения, предмет на обжалване и не може да се установи каква част от тази сума е за настоящото производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 394 от 31.10.2012г.по в.ч.гр.д.№ 514/2012г. на Апелативен съд-Велико Т. частна жалба от К. .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: