О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.692
гр. София,08.08.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3077 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №178 от 10.07.2015 г. по в.т.д.№223/2013 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е обезсилено решение №98 от 10.05.2013 г. по т.д. №176/2013 г. на ОС Плевен в частта, с която е признато за установено по отношение на Николай А. Л. и А. А. Л., че [фирма] притежава вземане към тях в размер на 93 150 лв., от които сумата от 90 000 лв., главница по договор за предоставяне на заем от 17.10.2011 г., ведно със законната лихва от 21.04.2012 г. и деловодни разноски в заповедното производство в размер на 3 150 лв. и в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма], че [фирма] притежава вземане към него в размер на сумата 3 150 лв., деловодни разноски в заповедното производство и производството по делото е прекратено в тази част и след отмяна на решението в останалата му част, е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск за установяването на вземане в размер на сумата 90 000 лв., произтичащо от договор за предоставяне на заем с нотариална заверка на подписите, рег. №3164 от 17.10.2011 г. на нотариус с рег. №008 на НК, като [фирма] е осъдено да заплати на направените от ответниците разноски по делото.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустими ли са свидетелски показания за опровергаване доказателствената сума на официални банкови документи, попълнени по образец, за суми над 5000 лв. 2. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установи предаването или непредаването на суми над 5 000 лв., за които нормативен акт изисква попълване на образци от документи, при условие, че такива документи са попълнени и не са оспорени от страните. 3. Допустими ли са свидетелски показания за установяване предаване на парична сума като елемент от фактическия състав на договор за заем, в случаите, когато стойността на договора е над 5 000 лв. 4. Представляват ли банкови документи доказателство за реално предаване на дадената в заем сума. 5. Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направено извънсъдебно признание от ответника по делото, съдържащо неизгодни за него факти и представляват ли банковите документи годно доказателствено средство, което материализира извънсъдебно признание на заемополучателя и следва ли съдът да го вземе предвид при решаването на спора. 6. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани такива и да изложи защо ги отхвърля като недостоверни. 7. При явно противоречие между посоченото в официални банкови документи и свидетелски показания, допуснати от съда, въпреки преклузията по чл.266 от ГПК и въпреки забраната по чл.164 от ГПК, на кое доказателствено средство съдът следва да даде превес. 8. Може ли въззивният съд да допусне нови доказателства на основание чл.266, ал.3 от ГПК, след като страната, която ги е ангажирала, не е искала събирането ми в първоинстанционното производство и не твърди допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. 9. Допустими ли са и могат ли да бъдат ценени при постановяване на съдебното решение, показанията на свидетел, допуснати от съда, въпреки преклузията по чл.266 от ГПК, при условие, че не се касае за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства и могат ли показанията на този свидетел да служат като основание за формиране на правен извод. 10. Допустими ли са свидетелски показания пред въззивната инстанция, непосочени във въззивната жалба, посочени в допълнителна молба в нарушение на чл.164, ал.2 от ГПК, при условие, че не се касае за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства и каква е правната същност и правните последици на съдебно решение, постановено въз основа на такива показания. Поддържа се, че формулираните въпроси са решени в противоречие с цитирана в изложението практика на ВКС, като спрямо първите седем въпроса се твърди наличие и на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а спрямо останалите въпроси – това по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответниците по касация заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че на 17.10.2011 г. с участието на страните, [фирма] – офис П. е извършила платежни услуги на същите, в качеството си на доставчик по смисъла на чл.3, ал.1, т.1 от Закона за платежните услуги и платежните системи, като за целта са били оформени съответни банкови документи-три кредитни превода,три нареждане разписки и две вноски каса. Посочил е, че установеното от вещото лице по назначената от първоинстанционния съд СИЕ, времетраене на операциите, тегленето и внасянето на една и съща сума – сумата 34 895 лв., при първия транш и сумата 32 901 лв. – при втория, както и практиката на банката в такива случаи – реално теглене и внасяне на пари в касата да не се извършва поради прихващане, дават основание да се приеме, че ответникът ЕТ реално не е получил сумата от 90 000 лв. въз основа на подписания договор за заем от 17.10.2011 г. Изложил е съображения, че наличната по банковата сметка на ищеца [фирма] сума от 35 000 лв. е била превъртяна през сметките на страните чрез осъществените банкови операции и като краен резултат по сметката на ищеца е останала сумата 12 796 лв., а личната сметка на управителя на ищеца и тази на майката на управителя, са били захранени с по 10 000 лв. Навел е доводи, че възприетият извод може да бъде направен дори и да се игнорират свидетелските показания, а твърдението на ищцовото дружество, че сумата от 90 000 лв. е била предоставена на ответника чрез наличната сума от 35 000 лв. по банковата му сметка, както и чрез двете вноски на каса – първата от 34 895 лв., а втората от 32 901 лв., не намира опора и в обясненията на управителя му. С оглед изложеното въззивният съд е счел, че на 17.10.2011 г. страните пред нотариус са подписали договор за предоставяне на заем – сумата 90 000 лв., като ответникът е въведен в заблуждение от управителя на ищеца, че договорът няма да се изпълнява, като в този му вид договорът има характер на обещание за сключване на договор за заем, а тъй като ответникът ЕТ не е получил реално сумата 90 000 лв., договорът не е сключен и този ответник не дължи изпълнение по него, включително и връщане на цялата заета сума поради обявената предсрочна изискуемост от страна на ищеца.
Настоящият състав намира, че решението на въззивния съд не следва да се допусне до касационно обжалване.
В случая, формулираните от касатора въпроси /от първи до трети и от седми до десети вкл./, поставени на плоскостта на допустимостта /с оглед разпоредбите на чл.164 и чл.266 от ГПК/ на свидетелски показания за установяване на релевантни по делото факти, не са формирали решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено, съдът изрично е приел в мотивите си, че изложената фактическа обстановка се установява категорично и при игнориране на свидетелските показания, респективно тези въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
От друга страна, отговорите на четвърти и пети от поставените въпроси по правило се свързват и са обусловени от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност тези въпроси са фактически и се решават за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства, а с поставянето им касаторът по същество оспорва правилността на решението /която обаче не е основание за допускане на решението до касационно обжалване/ в аспекта на възприетия от въззивния съд извод за липсата на реално предаване на процесната сума от ищеца на ответника ЕТ.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по процесуалноправния въпрос, свеждащ се до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, не е решен в противоречие с цитираното в изложението ППВС, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно визираните актове, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С посоченото разрешение въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №178 от 10.07.2015 г. по в.т.д.№223/2013 г. на АС Велико Търново.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.