Р Е Ш Е Н И Е
№.700
София,01.12.2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на седми октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря София Симеонова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 326/2007 г.
Производство по чл.613а ТЗ във вр. с чл.218а, б.”а” и сл. ГПК(отм.) във вр. с § 2, ал.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Б. и. тур” А. срещу решение от 30.11.2007 г. по т.д. № 1220/2001 г. на Софийски градски съд. Излагат се съображения в подкрепа на оплакването за допуснати от съда нарушения на материалния закон и на съществени процесуални правила – касационни основания по чл.218б, ал.1, б.”б” ГПК. Иска се отмяната на въззивното решение като неправилно със законните последици.
Ответникът по касация “З” АД-гр. Варна не е изразил становище по жалбата.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.218ж, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.218в, ал.1 ГПК (отм.) от надлежна страна и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството е образувано по молба на “З” А. против касатора по чл. 625 ТЗ. Първоинстанционният съд постановил решение по чл. 630 ТЗ, с което длъжникът е обявен в неплатежоспособност с начална дата 31.12.2001 г., открито е производство по несъстоятелност с мерките по чл. 630, ал. 1, т. 2-5 ТЗ. Изложени са съображения, че вземането на молителя произтича от абсолютна търговска сделка пи смисъла на чл.1, ал.1, т.13 ТЗ, чието съществуване е установено с влязло в сила решение от 24.04.1997 г. по гр.д. № 1698/1995 г. на Софийски градски съд и че въз основа на издадения изпълнителен лист за присъдените в полза на молителя суми е образувано изп.д. № 2* г., отд.1, участък 7 (сега 6-ти участък) при СИС на СРС, което и в момента е висящо. Изложени са съображения, че предприятието на длъжника, преустановило дейността си от 2001 г., не разполага с имущество, достатъчно да покрие задълженията му към молителя, без опасност за интересите на останалите кредитори по смисъла на чл.631 ТЗ, позволили му да изгради правния си извод, че са налице основанията на чл.630, ал.2 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност с начална дата 31.12.2001 г. и обявяването му в несъстоятелност.
Обжалваното решение е правилно.
В касационната жалба не се съдържат доводи срещу извода на съда, че с предявяване на иска се прекъсва течението на погасителната давност и от датата на установяване със сила на пресъдено нещо дължимостта на процесните вземания тече това петгодишна давност – чл.117, ал.2 ЗЗД. Също така няма доводи и срещу извода на съда, че по време на изпълнителния процес давност също не тече, а същата се спира според ПП № 3/80 г на ВС. От касатора обаче се поддържа оплакване, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за погасяване на вземанията на молбподателя, обосновано с тезата му, че между две отделни изпълнителни действия, предприети от последния в качеството му на взискател са изтекли повече от две години – чл.330, ал.1, б.”д” ГПК(отм.). В тази връзка се поддържа, че съдът се задоволил да изброи изпълнителните действия по образуваното изпълнително производство, без да се произнесе по възражението му кои от тях действително са извършени в рамките на преклузивния срок по чл.330, ал.1, б.”д” ГПК (отм.) и съответно да приеме, че молителят в производството по несъстоятелност не е носител на правото на процесното вземане. Твърди се, че същински изпълнителни действия са само тези, които са насочени към непосредствено осъществяване на принуда върху имотната сфера на длъжника и в този смисъл не са такива действията на взискателя, изразяващи се в подаване на искания за справки, за изясняване на имотния статус на длъжника и т.н. Оплакването е неоснователно.
Настоящата инстанция споделя становището на съда по несъстоятелността относно релевираното от касатора възражение, основано на чл.330, ал.1, б.”д” ГПК (отм.), че течението на погасителната давност се регламентира от императивните норми на ЗЗД, а не от тези на ГПК(отм.). Последиците от перемирането на изпълнителното производство при продължило повече от две години бездействие на взискателя (чл.330, б.”д” ГП (отм.) са от процесуален характер – те водят до неговото прекратяване, но предявеният за изпълнение изпълнителен лист не губи характера си на изпълнително основание. Материалното право на взискателя продължава да съществува, тъй като с образуването на изпълнителното производство по силата на чл.116, б.”в” ЗЗД погасителната давност е прекъсната, а съгласно чл.117, ал.1 с.з. от прекъсването й започва да тече нова петгодишна давност. Перемирането, на което се позовава касатора е основание по чл.330, б.”д” ГПК (отм.) за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава прекъсването на давността за изпълняемото право, последвало от извършените преди това по същото производство валидни изпълнителни действия.
Второто основание за касиране на решението според касатора се изразява в неправилно приложения от съда НСС 13 (отменен). Без да оспорва, че обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност са категории, които определят финансовото и имуществено състояние на длъжника, касаторът възразява срещу цифровото им изражение, изчислено по формули, съдържащи се в отменения НСС 13. Този довод, инвокиран и пред съда по несъстоятелността, правилно е счетен за неоснователен с обжалваното решение. Следва да се сподели направения с него извод, че именно общовъзприетата норма “1-ца” следва да се възприеме като обективен коефициент на общата ликвидност, позволяващ според това дали съотношението между краткосрочните вземания и краткосрочните задължения на предприятието е под или над посочената величина, да се извърши преценка в състояние ли е предприятието да изплаща текущите си задължения с наличните краткотрайни активи. От значение за определяне на търговската платежоспособност са и останалите три коефициента на бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, които се използват като допълнителни критерии за оценка на финансовото състояние на длъжника. Именно от естеството им на утвърдени икономически показатели следва, че те са цифрово изражение на съотношението между относимите към тях елементи от активите и пасивите на предприятието, което разкрива способността му да погасява своевременно краткосрочните и дългосрочните си задължения. Касае се до показатели за определяне на платежоспособността на търговското предприятие, които поради икономическия си характер се определят от научни правила и нормативното им регламентиране не е задължително.
Неоснователен е и последния от поддържаните от касатора доводи, че при определяне на коефициентите на икономическите му показатели незаконосъобразно съдът е приел за относима балансовата, а не пазарната стойност на притежаваните от него дялове в “С” ООД. На първо място следва да се отбележи, че съдът ги е изключил от активите му по съображения, че за същия не е възникнало вземане по чл.125, ал.3 ТЗ, тъй като не е прекратено членственото му правоотношение в “С” ООД, но и при тази хипотеза това вземане би се формирало по балансовата, а е не по пазарната му стойност. Доводът, че същите следва да се оценят по пазарната стойност, която той би получил при прехвърлянето им по реда на чл.129 ТЗ не може да бъде споделен, доколкото като актив може да бъде квалифицирано само изискуемо вземане, каквото в предлаганата от касатора хипотеза не е налице. На второ място по пазарна стойност могат да се оценяват само финансови инструменти на дялово участие в капитала издадени от търговското дружество като акции и облигации, които се търгуват на финансовия пазар. Единствено публичното предлагане позволява цената им да се формира на пазарен принцип поради участието на неограничен брой субекти в търговията на ценни книжа, каквото качество за разлика от акцията, която има битието на документ и в този смисъл може да бъде обект на вещното право на собственост, удостоверението за участие в дружество с ограничена отговорност не притежава. Прехвърлянето на дружествения дял не е свободно, а по правило изисква съгласието на дружеството, изразено чрез общото му събрание. Режимът на прехвърляне на дялове в ООД го характеризира не като чисто капиталово дружество, а като междинна дружествена форма, притежаваща и белези на персоналните дружества, което изключва свободното търгуване на капитала му на финансовия пазар, а оттам и оценяването на дружествения дял по пазарна стойност.
По изложените съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е поставено без наличието на отменителните основания, инвокирани от касатора и следва да се остави в сила.
Водим от горното Върховният касационен съд, ТК, ІІ-ро отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВА В СИЛА решение от 30.11.2007 г. по т.д. № 1220/2001 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Третото кас.основание е за допуснато от съда нарушение при определяне на финансовото му състояние поради възприемане на балансовата стойност на дяловете му в +Сокол” А. , като се мотивира, че той може да ги продаде и ще получи сума в размер на пазарната стойност на тези дялове. Неприложима е според него разпоредбата на чл.398б ГПК.
Доводът, че е възразил срещу така изготвеното заключение, с което му била нарушена защитата не се подкрепя от доказателствата по делото, не е оспорено заключението и не е искана допълнителна експертиза.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице наведените от касатора отменителни основания и обжалваното от него въззивно решение следва да се остави в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.64, ал.2 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, ТК, ІІ-ро отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 65 от 27.02.2007 г. по т.д. № 362/2006 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА “Гие” ООД да заплати на “Б” А. разноски за настоящата инстнация – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 /двеста/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Установено е по делото, че с влязло в сила решение от 06.01.1997 г. по гр.д. № 1700/1992 г. на СГС, “ЗИО” ЕООД, гр. Д., праводател на касатора е осъден да заплати на “Б” сумата 109 034.56 ДМ, съставляващи неизплатени лизингови вноски по сублизингов договор от 1986 г. Съгласно решението на САС, с което се оставя в сила решението на Софийски градски съд, вземането е станало изискуемо на 06.08.2004 г. Длъжникът не е изпълнил задължението си да го погаси в 60-дневен срок, което според молителя запълва фактическия състав на презумпцията по чл.608, ал.3 ТЗ.
При първото разглеждане на молбата, съдът по несъстоятелността я отхвърля по съображения, че изтичането на 60-дневния срок не е достатъчно условие да се уважи искането за откриване на производство по несъстоятелност, тъй като по делото не била установена невъзможността на длъжника да удоволетвори изцяло или отчасти отделни свои кредитори.
В отменителното си решение от 20.10.2006 г. по 337/2006 г. ВКС, ТК приема, че обжалваното пред него решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила, тъй като делото следва да се обяви за решаване след пълното му разясняване, а в случая съдът е съгласно константната съдебна практика е следвало да възложи на ССЕ да извърши проверка в ТДД на подадените от длъжника годишни финансови отчети за процесния период.
При новото разглеждане на делото е прието заключение на ССЕ със задача да установи задълженията на длъжника към отделните му кредитори и извършвани ли са плащания за погасяването им, в какъв период от време и кога е последното плащане. Същото е изготвено по отношение на размера на задължението на длъжника към молителя в два варианта, като според първия, съобразен със същестуващото задължение към молителя, което не е отразено в баланса на длъжника, коефициентите му на обща, бърза и незабавна ликвидност са под 1-ца, и втори, при който те са изключени, същите са над 1.
Въз основа на заключението на в.л. въззивният съд приема за установено, че задълженията на длъжника за заплати, за осигуровки, към клиенти доставчици са формирани през периода 1999г.-2003 г., а валутното задължение на длъжника към молителя , в т.ч. и за мораторна лихва е в размер на 116 010.49 ЕВРО. Като възприема варианта на заключението, съобразено със съществуващото задължение към молителя, при което относимите за платежоспособността коефициенти са под ЕДИНИЦА, а те са показателите за способността на длъжника да погасява текущите си задължения, въззивният съд приема, че длъжникът е неплатежоспособен с начална дата 06.06.2005 г., когато е влязло в сила осъдителното решение. Към този момент според съда затрудненията на длъжника са вече необратими.
Въззивното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени процесуални нарушения и е приложен точно закона.
Доводът на касатора за допуснато от съда нарушение на чл.188, ГПК, поради необсъждане на варианта от заключението на вещото лице, според който всички относими към платежоспособността му коефициенти са над 1-ца е неоснователен. Същият е изготвен въз основа на баланс на търговското дружество на касатора, в което задълженията му за главница и лихви към молителя не са намерили отражение. Доколкото този вариант от заключението не дава възможност да се извърши обективна преценка за финансовото състояние на касатора, то той е неотносим към предмета на делото и за въззивния съд не е възникнало задължение да го постави на обсъждане. Необсъждането от съда на събрани по делото доказателства е само тогава съществено процесуално нарушение, когато те се отнасят до релевантни за спора факти и в резултат на тяхното игнориране съдът е достигнал до погрешни фактически изводи. По аргумент за противното, за съда не съществува задължение да обсъжда неотносими към предмета на делото доказателства, каквото в разглеждания случай е заключението на вещото лице във варианта, изготвен въз основа на едностранно съставени от касатора документи относно размера на задълженията му и неговите кредитори.
Предмет на касационно обжалване е решение от 30.11.2007 г. по т.д. № 1220/2001 г. на Софийски градски съд, с което по молба на “З” А. Варна е обявен в несъстоятелност настоящия касатор “Б. и. тур” А. на основание чл.630, ал.2 ТЗ.
Установено е по делото, че касаторът има задължения, установени с влязло в сила решение към молбоподателя, произтичащи от търговска сделка, за което н е е имало спор между страните. Също така е било безспорно обстоятелството, че по издадения на 29.07.1997 г. изпълнителен лист за присъдените на молбоподателя суми, по искане на същия е образувано изп.д. № 2089/2001 г.
Установено е въз основа на в.л., че коефициентът за ликвидност е 0,45 при норматив от 1 според отменения НСС 13.