Р Е Ш Е Н И Е
N 702
София, 29.10.2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седми октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при секретаря ………….
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело N 312/2008 г.
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. ”б” и сл. ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./.
Образувано е по касационна жалба на “Л” Е. , гр. П. срещу решение № 572 от 14.01.2008 г. по дело № 797/2007 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 153 от 04.06.2007 г. по т. д. № 33/2007 г. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от “Л” Е. срещу Е. „П”, гр. П. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 31 400 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на сумата 10 000 лв. по договор за заем от 01.02.2000 г. за периода от 01.02.2004 г. до 30.01.2007 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се иска отмяната му и присъждане на претендираната неустойка или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба – Е. “П”, гр. П. оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмено възражение от 10.03.2008 г. и писмена защита от 06.10.2008 г.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен вторият обективно съединен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 31 400 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението на Е. “П”, гр. П. по сключен с Е. “Й” , гр. П. правоприемник съгласно чл. 15 ЗТ понастоящем е касаторът “Л” ЕООД/ договор за заем, въззивният съд е споделил изцяло правния извод за недължимост на претендираната неустойка, предвид нищожност на клаузата на т. 7 от договора за заем поради нарушение на добрите нрави, обоснована с твърде големия размер на неустойката – 15% дневно върху предоставената в заем сума.
Решението е правилно.
Неоснователно е оплакването на касатора за допуснато нарушение на закона. Безспорно е както в правната доктрина, така и в съдебната практика, че неустойката изпълнява няколко функции – обезпечителна, обезщетителна, а по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Особено често тази функция се проявява при сделки между търговци, защото чрез нея се стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията на пазарна икономика. Свободата на страните обаче за уговаряне на вида и размера на дължимата неустойка не следва да се абсолютизира. Същата се ограничава от основния принцип на гражданското право /в широк смисъл/ за забрана за неоснователното обогатяване. Постигането на съгласие неустойката да бъде в прекомерно голям размер спрямо размера на главното задължение представлява нарушение на посочения принцип.
Такава именно е и настоящата хипотеза. Страните са уговорили, че за забавено плащане на предоставената в заем сума 10 000 лв. дължимата неустойка е 15% за всеки ден от забавата. Този размер на неустойката и определянето й по дни сочи недвусмислено, че същата цели не само да обезщети кредитора за вредите, но е и средство за неговото обогатяване. Определянето на неустойката в размер, който е почти двойно по-голям от самата възнаградителна лихва, предвидена в договора, представлява нарушение на добрите нрави и на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.
Ето защо, настоящият състав намира за напълно законосъобразно приетото от предходните инстанции, че клаузата на т. 7 от процесния договор за заем е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и не поражда задължение за заемателя за заплащане на претендираната сума 31 400 лв.
С оглед на изложеното и доколкото не се установява при постановяването на атакуваното решение да са допуснати твърдяните от касатора нарушения на материалния и процесуалния закон, същото следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 100 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 0* от 01.10.2008 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 218ж, ал. 1, пр. 1 ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 572 от 14.01.2008 г. по дело № 797/2007 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА “Л” Е. , гр. П. да заплати на Е. „П”, гр. П. направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 100 /сто/ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: