О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
С., 24.10. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2026/2018 год.
Производството е по чл.288.
С въззивно решение № 221 от 23.01.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 4353/2017 г. е потвърдено решение № 3430 от 18.05.2017г., постановено по гр.д. № 3342/2015г., СГС, І ГО, 14 с-в, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Е. Х. както следва: на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от воденото наказателно производство по н.о.х.д. №23/2009г. по описа на СГС, НК, 21 състав, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане, като искът за разликата до пълния предявен размер от 400 000лв. е отхвърлен; на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 1287.27лв. – обезщетение за забава върху главницата от 8000 лв. за периода от 13.08.2013г. до 13.05.2015г., като е отхвърлена исковата претенция до пълния предявен размер от 64363.10 лв. ; на основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв.; на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 1609.07лв. – обезщетение за забава върху главницата от 10 000лв. за периода от 13.08.2013г. до 13.05.2015г., като е отхвърлена исковата претенция до пълния предявен размер от 16 090.77лв. и на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 10лв. – разноски, както и е осъдена Прокуратурата на РБ за заплати разноски по сметка на СГС в размер на 200 лв.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 3430 от 18.05.2017г., постановено по гр.д. № 3342/2015г., СГС, І ГО, 14 с-в в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 2112/06.02.18 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Т. Поповска от Апелативна прокуратура – С..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото възнаграждение да бъде намален, съобразно реално претърпените от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1./ “ за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се обосновава с противоречието на въззивното решение с т. II от ПП на ВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2004г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория с решение № 176/13.10.2016 г. по гр. д. № 964/2016 г. на ВКС, IV, г. о., решение № 200/16.06.2016 г. по гр. д. № 1019/2016 г. на ВКС, IV, г. о. и решение № 63/18.03.2016 г. по гр. д. № 5124/2015 г. на ВКС, III г. о.
Ответната страна Н. Е. Х. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 3430 от 18.05.2017г., постановено по гр.д. № 3342/2015г., СГС, І ГО, 14 с-в в частта, с която са отхвърлени искове за горницата над уважените до предявените размери е подадена касационна жалба с вх. № 3294/22.02.2018 г. от Н. Е. Х..
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и съществени нарушения на материалноправните и процесуалноправни норми – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.) „Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото, релевантни, конкретни обстоятелства, както и техния принос и значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост“ , 2.) „Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът отделно да обсъди, съобрази и оцени общественото положение на ищеца при повдигане на обвиненията, като отделен значим фактор за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди?“, 3.) „Не налага ли съчетанието на тези два фактора – общественото положение на ищеца и медийното разгласяване на повдигнатото обвинение на лицето, претендиращо обезщетението, определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице неимуществени вреди“ и 4.) „Относно прекомерната продължителност на наказателното производство като фактор за определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на лицето, претендиращо обезщетение по чл. 2, ал.1,т. 3 ЗОДОВ. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се обосновава с противоречието на въззивното решение с решение № 202/20.06.2016 г. по гр. д. № 403/2016 г. на ВКС, с решение № 184/05.10.2016 г. по гр. д. № 1186/2016 г. на ВКС по втория и третия и решение № 150/21.06.2016 г. по гр. д. № 1177/2016 г. на ВКС по четвъртия въпрос.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата на РБ по ЗОДОВ, която повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца за престъпление от общ характер, за което същият бил оправдан с влязла в сила присъда, основани на правилно установени факти, приведени към приложимите правни норми, поради което на основание чл. 272 от ГПК препратил към мотивите на първоинстанционния съд. След извършен анализ на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на съдебно-психологическата експертиза, отчитайки възрастта на ищеца – на 45 години към момента на привличането му като обвиняем; взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение „Задържане под стража“; продължителността на наказателното производство – над 13 години, включващо и две съдебни инстанции, което сериозно надвишава разумния обичаен период въпреки фактическата и правна сложност на делото, обема и броя на обвинените лица; обстоятелството, че в по-голямата част от периода не са се извършвали ефективни процесуални действия, включително дълго са продължили споровете между съдилищата за подсъдност, както и забавянето в изписването на мотивите на наказателния състав, постановил първоинстанционния акт; установените негативни последици в психологичен план, което обстоятелство е дало отражение върху цялостното емоционално поведение и социално общуване на ищеца; факта, че за него не са настъпили тежки и трайни здравословни увреждания въззивният състав приел, че сумата от 18 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди, включително и за нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок. В допълнение счел за неоснователно и недоказано възражението на ищеца, че вследствие на воденото срещу него наказателно производство се е разтрогнало семейството му, тъй като в исковата молба липсвали такива твърдения и не са ангажирани доказателства в този смисъл. При изследване на въпроса дали е спазен разумният срок за разглеждане на делото, съдът констатирал, че продължителността на досъдебната фаза сочи на нерегулярно провеждани следствени действия и неефективност на същите, предвид последващото прекратяване и връщане от съдебните органи, поради допуснати процесуални нарушения.Същевременно било отчетено обстоятелството, че прокурорът като протестирал оправдателната присъда пред САС утежнил процесуалното положение на подсъдимия. Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника, че в атакуваното решение СГС е изброил общо, без преценка на значението им, елементите, влияещи върху обезщетението. Напротив, посочил, че при определяне размера на обезщетението са взети предвид всички релевантни обстоятелства, обособени в две групи – такива, които са го мотивирали съда да присъди обезщетение в този размер – продължителността на производството, тежестта на наказанието, възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението, развитието на самия процес, определената мярка за неотклонение, установеното от СПЕ обстоятелство, че наказателното производство се е отразило негативно върху психологическото благополучие на ищеца, и такива обстоятелства, които не налагат присъждане на обезщетение над обичайното. Предвид това формирал извод, че определеният размер съответства на необходимото за обезщетяване на претърпените вреди.
Изведените от двамата касатори правни въпроси, обобщени и уточнени съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
В задължителната практика на ВС и ВКС, на която се позовават касаторите – т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените към изложенията решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението.
При изложените от него мотиви, въззивният съд е обсъдил в мотивите си приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но не е посочил какво е значението на тези обстоятелства при определянето на същия – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне.
Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
Прокуратурата на Република България не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
На касатора Н. Е. Х. следва да се укаже в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 5 лева, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 221 от 23.01.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 4353/2017 г.
УКАЗВА на касатора Н. Е. Х. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 5 лева, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
Делото да се докладва на председателя на ІІІ ГО за насрочване на открито съдебно заседание след представяне на доказателство за внесена държавна такса. В случай, че в срока за изпълнение на указанията, дадени на касатора Х., не бъде представено доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на съдията докладчик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: