8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№710
С., 29.07.2016година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юли две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3239/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 1099 от 22.05.2015 г. по гр.д. №2664/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията, чрез процесуалният си представител- И. Г. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С решението, предмет на касационно обжалване, постановено по реда на чл.294 ГПК, състав на Софийски апелативен съд след частична отмяна на решение от 19.01.2010г. по т.д. №545 на СГС, по същество е отхвърлил исковете на [фирма], [населено място] против Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД за сумата 2 177 237лв. – стойност на ППР, СМР и доставка на материали, вложени в обект „преустройство на сграда на В. А„ на летище С., за сумата 20814лв.- представляващи част от допълнителни складови разходи, за сумата 53775.77лв. – неоснователно задържани гаранционни суми и за сумата 680920- стойност за доставено оборудване за същия обект. За да постанови този резултат, съставът на САС е приел, че съобразно задължителните указания на ВКС, предприетото с молба от 02.11. 2007г. и молба от 18.05.2009г. изменение на исковете е допустимо, след отхвърляне на частичните искове на договорно основание, поради което и тези молби не съдържат изменение на първоначално предявените претенции за главницата по размер, а само фактически твърдения, съставляващи конкретизация на същата по пера.Съставът е мотивирал, че тези указания са по приложение на закона и са задължителни за него, като определят рамката, в която следва да се произнесе.Прието е още, че за изпълнение на втория етап на строителството липсва подписано приложение- спецификация, както и допълнително споразумение, каквото предвижда клаузата на чл.5, т.14 от договора за обществена поръчка или процесните работи, претендирани като стойност на извъндоговорно основание се явяват елементи от едно неделимо цяло, нямат самостоятелно значение, не са конкретизирани, не могат да се ползват отделно и в този смисъл, според експертното заключение, пазарната им стойност е част от стойността на завършения обект. От тези факти, съдът е извел, че при извършване на СМР, без да са възложени, извън предмета на сключен договор е налице престиране без основание, но изпълнените със знанието и без противопоставянето на министерството проектни и строителни работи и доставените материали, вложени в тях, са останали недоказани по вид и стойност. В тази връзка, решаващият състав е мотивирал, че липсва каквато и да е двустранна документация, която да ги обективира, а няма спор, че обекта е завършен от трето лице. Приети за недоказани са и останалите претенции, обосновани с това, че акт обр.10 е подписан едностранно- само от дружеството, но не и от възложителя, който не е приемал извършената работа и не я е заплатил. Освен това и с оглед твърдението в писмената защита на въззивника – ищец, ответното министерство е отказало доставките за оборудване и тяхното заплащане, от което е направен извод, че не е налице реално осъществена престация. Оборудването се съхранява от ищеца, като за това се заплаща на трето лице т.е. липсва престация в полза на ответника. Прието е още, че сумата от 53776лв. не е задържана от възложителя без основание, а като възнаграждение по договор, от което се задържат гаранционни суми за качествено изпълнение по изплатените сметки обр. 22. Така е мотивирана неоснователност на исковете. Въззивният съд е развил допълнително и съображения за погасяването им по давност, с оглед прието възражение в тази насока пред първостепенния съд, като е посочил, че началния момент на давността е очертан от получаване на престацията / съобразно иска по чл.55, ал.1 , пр.1-во ЗЗД/ – 22.11.99г.- за предаване на работния проект, а за СМР и доставки -01.01..2000г., респ. най-късно когато е спряно строителството на обекта – 07.07.2000г. а като момент, към който давността е преценена за изтекла е очертан момента на изменение на иска, с което процесните суми се претендират на извъндоговорно основание – 02.11.2007г., с оглед чл.110 ЗЗД.Като неоснователно е прието възражението на ищеца за прекъсване на давността, поради твърдяно извънсъдебно признаване на вземанията, с подписан протокол от МТ с протокол на приемателна комисия от 16.12.2002г. тъй като то следва да бъде направено от длъжника и да съдържа недвусмислено признаване на задължението към кредитора, като има за предмет самото вземане, а не фактическия състав, от който то произхожда.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощниците си е поддържал,че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и т. 3 ГПК, чиито текстове е възпроизвел.
Поставени са множество процесуалноправни въпроси,които касаторът е определил – „във връзка с допустимостта на изменение на иска”.Тези въпроси, съдържащи очертаване на различни хипотези на изменение на иска са разглеждани, с оглед сочена задължителна за съдилищата практика, третираща такива изменения. Касаторът е поддържал относимост на поставените въпроси с твърдението си, че въззивният съд приел, че е бил предявен нов иск, давността за предявяване, на който се счита изтекла. Така, с тази интерпретация на мотивите на състава страната счита, че е установила общо основание за допускане на касационно обжалване и съответно отклонение от подробно разгледаната задължителна практика, формираща според него и допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията дадени с т. 1 ТРОСГТК №1/09г. Извън липсата на свързаност, с решаващ извод на съда, поставените въпроси третират различни правни хипотези указани в чл.116 ГПК / отм./- на различна промяна на първоначално предявения иск. Не се установява такава конкретност и съобразно соченото от страната за приетото от въззивният съд, което представлява некоректна интерпретация на мотивите му. Изцяло в съответствие с указанията, дадени от ВКС и с оглед тяхната задължителност, съобразно чл.294,ал.1 ГПК, въззивният съд е възприел и изрично подчертал, че разглежда исковете, така както са били очертани от ВКС в отменителното решение. Също така е мотивирал, че именно съобразно тези задължителни указания, не се касае за предявяване на нов иск, както недопустимо въвежда като възражение страната, при наличие на решение на ВКС в тази насока, преклудиращо тези възражения, а за конкретизация на вече предявения иск. Следователно, фактически необосновано е твърдението на касатора, за това че въззивния съд е направил извод, че е бил предявен нов иск, като същият не е разглеждал такава хипотеза. В тази връзка, нито въпросите са релевантни, нито разглежданата практика е относима и обосновава допускане на решението до касационно обжалване.
Същото следва да се приеме и по отношение на разгледания като процесуален въпрос – „Длъжен ли е въззивният съд при повторното разглеждане на делото да съобрази дадените му задължителни указания”. И към този въпрос са преповторени вече изложените съображения поради, които страната счита, че указанията не са били изпълнени и както вече бе обосновано и по този въпрос не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Касаторът е поставил въпросът – „ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства”. Този въпрос касаторът лаконично е обвързал с оплакването си, че въззивният съд не обсъдил доказателствата поотделно и не изложил мотиви по всички съображения. Това оплакване е развито, като са посочени конкретни доказателства- свързани с въвеждане на сградата в експлоатация и разменена кореспонденция между ищеца и инвеститорския контрол. Страната е разгледала задължителна за съдилищата практика на ВКС, третираща задължението на въззивният съд да обсъди доказателствата по делото и вземе предвид възраженията на страните. Изложението по този въпрос е завършило с оплакване, обобщаващо твърденията на касатора за отклонение от разгледаната практика- че съдът не е изложил мотиви относно причината за несключване на анекс към договора или неподписване на актовете, а само се задоволил да констатира, че актовете не са подписани от представител на възложителя.
Така разгледан и обобщен от страната, въпросът е фактически, тъй като от общата му формулировка, не може да бъде изведен конкретен решаващ извод на съда, свързан с необсъждане на посочените доказателства. Липсват доводи за необходимостта от разглеждането на тези доказателства отделно, след като съдът е обсъждал експертизите, съдържащи данни, за това, че експерта е работил и с тези доказателства. Още повече, че част от тях са съставени след спорния период. Или с оглед поддържаното от страната, се налага извод за това, че същата не е удовлетворена от начина, по който са възприети тези доказателства в тяхната съвкупност, а не съставлява довод за това, че съдът в нарушение на съществено съдопроизводствено правило е формирал решаващият си извод, игнорирайки доказателства, които биха променили изхода на делото ако бяха разгледани. Т.е. доводите съставляват оплакване за неправилност на акта, неотносимо към тази фаза на касационното производство.
Поставените въпроси, свързани с погасителната давност вкл. и при спиране на производството по делото не обосновават наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този извод се налага от това, че същите са ирелевантни към изводите на въззивният съд, определили изхода на спора. Преценката за изтекла по отношение на исковете давност е направена единствено за пълнота на изложението, а решаващият извод е формиран с оглед неоснователност на претенциите. Или, след като мотивите за изтекла погасителна давност не формират крайният извод на съда, тъй като само установената основателност на иска може да обуслови приложение на давността като решаващ извод, следва да се приеме, че същите дори и неправилни, не рефлектират върху мотивираното отхвърляне на исковете, поради тяхната неоснователност. Следователно, въпросите по отношение на тях не формират общо основание, а неговата липса е достатъчно условие за да не бъде допуснато по тези въпроси касационно обжалване, съгласно разясненията дадени с т. 1 ТР ОСГТК №1 /09г.
Касаторът е възпроизвел текстово основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като е поставил три въпроса – „ Съществува ли задължение за изпълнител, с приета оферта в процедура по възлагане на обществена поръчка, да продължи изпълнението на възложената му с обществената поръчка работа и да завърши същата, въпреки неоснователния отказ на възложителя да подпише анекс… 2/ „Дали когато отношенията между страните се развиват в рамките на процедура по възлагане на обществена поръчка независимо от липсата на анекс следва ли да се счита, че страните са обвързани с облигационна връзка… и 3/ „ Дали когато предмет на поръчката е обект на националната сигурност… изпълнителят може да преустанови изпълнението поради липсата на анекс…”.Страната е изложила становището си по въпросите изцяло в контекста на защитната си теза, като е обобщила, че съдебната практика не съдържа отговор на поставените въпроси, но била константна досежно разбирането, че договорът за обществена поръчка следва основните параметри на предмета на поръчката, определен с решението на изпълнителя и приетата ценова оферта на изпълнителя.Касаторът е разгледал съдебна практика- решение № 19/09г. на ВКС, І т.о. и решение 92/11 на ВКС, ІІ т.о., с които е третиран правният характер на договора на обществена поръчка, като страната е направила извод, че съдържанието на договора следва да бъде обвързано със задължителната законова регламентация на обществените поръчки независимо дали е възпроизведено или не в договора.
Така поставените въпроси не отговарят на условията за валидно въведено общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с решаващи изводи на въззивният съд, който както е отбелязано по-горе не разглежда изпълнението на договора, а предпоставките за наличие на неоснователно обогатяване. Същото е относимо и към поставения въпрос свързан с определяне на цената на извършените строителни работи. Извън това, независимо, че липсата на правен въпрос изключва допускане на решението до касационно обжалване в случая страната не е развила и доводи по допълнителния критерий, съгласно задължителните разрешения, дадени с т.4 на ТР ОСГТК №1 /09г.
Въпросът „Възможно ли е източникът на облигационната връзка в рамките на процедура по възлагане на обществена поръчка да е извън клаузите на сключения договор„ е хипотетичен и свързан единствено с твърденията на касатора, но не и с решаващите изводи на състава. Този извод произтича от това, че според страната развилата се процедура по възлагане на обществена поръчка била източник на облигационно задължение т.е. отново се разглежда наличие на договорно основание, което не е предмет на настоящето производство.Същото е относимо и към последният от тази група въпроси – „ Дали ако в рамките на изпълнение на договор за обществена поръчка са изпълнени видове работи, извън предмета на поръчката, за които няма сключен валиден договор може да се ангажира отговорността на възложителя …”Следва да се отбележи, че въпросът също е неотносим към разглеждания правен спор с правно основание чл.55, ал.1 пр.1-во ЗЗД, а също така и с решаващите именно по този иск мотиви на въззивната инстанция.
Касаторът е поставил и въпроси определени от него като материалноправни – „ Представлява ли протоколът за въвеждане на сградата в експлоатация доказателство за осъществяване на описаните в него фактически действия и извършваните на описани в него СМР….” ,” Дали приемането на работата с акт образец №16 и протокола на приемателната комисия, възложителят в процедура по възлагане на обществена поръчка изрично е одобрил точното изпълнение на това задължение на изпълнителя..” „ Дали обстоятелството, че ответникът е във фактическа власт на изработеното и то функционира по предназначение без да има възражения за недостатъци… обуславя извода за приемане на изработеното….”. Така поставените въпроси, като относими към конкретни факти по делото и тяхното съобразяване, не са правни, а фактически, обосновани с оплакване за неправилност акта и съответно не отговарят на определената с т.1 на ТР ОСГТК №1/09г. дефинитивност на общото основание. Освен това страната не е посочила, към кой правен мотив на съда са относими тези въпроси, нито е развила това разбиране, чрез посочване на практика, при която в хипотези различни от разглежданата е ценен едни или друг акт на протоколите на приемателните комисии.Не може да бъде направен различен извод и от цитираната задължителна за съдилищата практика- така решение № 148/12г. на ВКС, І г.о. дава отговор по реда на чл.290 ГПК на въпроса – възниква ли съсобственост на основание пар.10,ал.1 ПЗР ЗОбС между община и търговско дружество с държавно участие като съинвеститори при изграждането на един обект- т.е. неотносимо към разглеждания правен спор. С решение № 34/10на ВКС,ІІ т.о. е прието, че възнаграждение се дължи в хипотеза на чл.266 ЗЗД при извършена и приета работа- какъвто не е разглеждания случай, а освен това е и неотносимо към разглеждания иск. Решение № 250/11г. на ВКС, ІІ т.о. също разглежда отношения по приемане на работата с конклудентни действия, с оглед изпълнение на договорно заложено задължение, а и в случая дори и да се приеме, че касаторът счита, че чрез конклудентни действия на възложителя може да установи фактически извършените от него СМР и тяхната стойност, то решението отново не съдържа изводи в противоречие с изводите на въззивният съд, който изрично е приел недоказаност на конкретните претендирани от ищеца работи по количество и вид и поради това, че завършването на обекта е осъществено от друго дружество.
Касаторът е поставил и множество въпроси, свързани с приложението на чл.301 ТЗ. В тази връзка е посочена практика – две решения на ВКС, ІІ т.о.- с решение №118/11г. е даден отговор на въпроса: когато едно лице действа без представителна власт, кога се счита за потвърдено от търговеца неговото действие, а решение № 154/13 третира въпроси относно приложението на чл.301 ТЗ при установяване приемане на изпълнената работа. Изброени са решения на ВКС в този смисъл.Касаторът е направил извод, че в случая, след като „търговеца” не се е противопоставил се счита че е потвърдил протокола от 11.11.2004г., той го обвързва и „оспорването му е неоснователно”. Поставен е още въпросът – „ Кога следва да се противопостави мнимо представлявания на извършените от негово име без представителна власт действия”. В този смисъл страната е развила своето разбиране относно незабавното противопоставяне на търговеца на осъществените без представителна власт действия, като е сочил практика в този смисъл на ВКС.
Въпросите не са релевантни, като поставени извън предмета на спор, тъй като ответното Министерство по отношение, на което страната, счита, че следва да бъде приложен чл.301 ТЗ не е търговец. Не променят този извод и подробните оплаквания на страната за неправилност на решението, неотносими към тази фаза на касационното производство.
Касаторът е поставил въпросите – „Дали извършените плащания от ответника по платените пред 2000 г. четири броя фактури и задържане на гаранционните суми по тях, представляват признаване на задължението по тези фактури, респективно водят до основателност на претенцията за заплащане на задържаните гаранционни суми.”Въпросът изцяло се основава на неправилна интерпретация на фактическата обстановка и изведените от нея правни изводи. Съдът е приел, че сумите, съставляващи гаранция за качествено изпълнение са задържани с оглед функцията на гаранцията,по изплатени сметки обр. 22, т.е. те не са платени без основание. Или разбирането на страната, подкрепено с практика в същия смисъл, за това, че след като част от сумите по конкретна фактура са платени, то задължението е признато е неотносимо към направения от съда в горния смисъл извод. Поради това нито поставеният въпрос, нито практиката, приложена от страната водят до наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Същото е относимо и към последния поставен в същия смисъл въпрос, който не е свързан с установената фактическа обстановка по конкретния спор, а само с общите твърдения на касатора за противоречие с решение на ВКС, разрешаващо неотносим въпрос -свързан с платена авансово гаранция и връщане на тези суми с всеки протокол, приет от възложителя, какъвто нее разглеждания случай.
С оглед изложеното, не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т1-3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1099 от 22.05.2015 г. по гр.д. №2664/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: