Р Е Ш Е Н И Е
№ 715
гр.София, 02.10.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1681/2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на Ж. П. С. и С. П. К. чрез адв. И против въззивно решение № 159/19.07.2007 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 263/2007 г.
Касаторите твърдят неправилност на атакувания съдебен акт поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Искат неговата отмяна и уважаване на исковете им с присъждане на съдебно-деловодни разноски за всички инстанции.
Ответниците по касация Ж. К. К. и К. К. К. не вземат становище по реда на чл. 218г ГПК /отм./.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
С обжалваното решение въззивният съд е установил, че С. Ж. С. по време на брака си с П. И. С. е закупила ? ид.ч. от недвижим имот в гр. В., ул. „М” № 1* вх. В, ет. 1, ап. 1. В хода на процеса те са починали и са заместени от своите деца и законни наследници Ж. П. С. и С. П. К.
С влязло в сила решение по гр.д. № 2493/1995 г. на ВРС техния продавач и собственик на другата ? ид.ч. от горния имот – Х. Г. , е осъдена по чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия спрямо имота по отношение на съсобствениците С. и П. С. , да им заплати обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за времето 01.06.1995 г. – 19.07.1995 г., както и на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС припадащата им се част от наеми, събрани изключително от Х. Г. Между съсобствениците е извършено и разпределение на ползването по чл. 32, ал. 2 ЗС.
Хриска Г. продала целия имот през 1997 г. на Ж. К. К. и К. К. К., като съдът е приел, че сделката е породила прехвърлително действие само до размера на ? ид.ч.
Установено е още, че ищците С не са отправили покана до Ж. и К. К. преди, по време и до изтичане на исковия период от 23.04.1997 г. до 25.11.2003 г., да им бъде заплатено обезщетение за ползата, от която са лишени. Поради това и претенцията им по чл. 31, ал. 2 ЗС е приета за неоснователна.
Решението е правилно.
Доводите на касаторите, че са отправили покана по чл. 31, ал. 2 ЗС са неоснователни.
Твърдението, че наследодателите им С. са подали на 04.01.2001 г. искова молба по чл. 108 ЗС срещу К. е без значение, доколкото с нея се претендира предаване на владение върху собствена вещ, а в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС не се търси владение, а парично обезщетение, като е нужно искане от лишените от ползване на общата вещ да получат такова, отправено до ползващите я съсобственици.
Правилно въззивният съд е приел, че поканата за доброволно изпълнение на решението по чл. 109 ЗС и чл. 32, ал. 2 ЗС по изпълнителен лист, издаден в полза на С. против Х. Г. също няма такъв характер, а и не е отправена до ответниците по настоящото дело – К. . Те са частни, а не универсални правоприемници на Г. , така, че не са обвързани и от силата на присъдено нещо, формирана между нея и С. по исковете с правно основание чл. 30, ал. 3 чл. 31, ал. 2 ЗС по № 2493/1995 г. на ВРС. Поканата от 1994 г. до Г. да плаща на С. обезщетение за това, че ползва и тяхната идеална част от имота, не ангажира купувачите от 1997 г. и нови фактически ползуватели – К. .
Касаторите не са търсили граждански плодове – наемите, събирани от К. /съдът изрично е изяснявал по реда на чл. 100, ал. 1 ГПК, отм. основанието на иска, като е извършен и точен доклад по чл. 108 ГПК от 1952 г. с индивидуализация на предмета на иска чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум, както и с правилно определена правна квалификация/. Ето защо, неоснователен е доводът в касационната жалба, че „в случая, каквато била практиката на Върховния касационен съд”, не е нужна покана. Тези възражения са относими към хипотезата на чл. 30, ал. 3 ЗС, която няма приложение по спора. Сами касаторите поддържат в касационната жалба, че не търсят неполучен наем, припадащ се на тяхната квота, защото и самите ответници по иска не били получавали такъв.
Следва да се посочи, че доводите на С. са изградени на взаимно изключващи се фактически твърдения. Ако ответниците не са получавали наем и щом с иска не се претендира такъв или други граждански плодове, то няма как ищците да черпят права от чл. 30, ал. 3 ЗС и да поддържат, че К. им дължат обезщетение за ползването на целия имот и без да са отправили покана.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване. Ако само част от съсобствениците ползват изцяло общата вещ, те неоснователно се обогатяват за сметка на лишените от ползването съсобственици. Законодателят е ограничил възможността да се търси отговорност, съответно обезщетение, от датата на поканата, отправена от невладеещият съсобственик. Това е така, защото с оглед общността на притежаваното субективно материално право, това е моментът, в който ползващият цялата вещ съсобственик ще има укоримо поведение /за разлика от общата хипотеза на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в която обезщетение се дължи от датата на неоснователното владение върху вещта/.
Твърдението, че до обявяване нищожността на договора, с който К. са закупили над ? ид.ч. от спорния имот, С. не били „легитимирани” да предприемат активни действия, поради което и нямало как да отправят покана по чл. 31, ал. 2 ЗС, не държи сметка за материалния закон.
Нищожните сделки не съществуват за правния мир и прогласяването им от съда за такива установява едно съществуващо положение, а не създава такова за в бъдеще.
Отделно, в случая договорът за продажба от 1997 г. не е нищожен. Продажбата на чужда вещ /повече от ? ид.ч./ от Х. Г. на К. е непротивопоставима на действителните собственици – С. и П. С. , защото никой не може да прехвърли повече права върху недвижим имот, отколкото притежава.
Наличието на спор за собственост с новите приобретатели не значи, че отпадат правата на действителните собственици да ползват вещта в обема на притежаваната квота и съответно да търсят обезщетение за ползите, от които са лишени, а последното, както съдът вече изясни, е обусловено от писмено поискване според разпореденото в чл. 31, ал. 2 ЗС.
При тези съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, която се явява неоснователна
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 159/19.07.2007 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 263/2007 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: