9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 718
гр. София, 25.08.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2416 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С. В. П. обжалва решение на Окръжен съд [населено място] от 16.04.2015 г. по въззивно гр.д. 108/2015 г., 3 граждански състав, с което е признато за установено по отношение на него, че съществува вземане в полза на [фирма] по издадена заповед № 1888 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.07.2013 г., издадена по ч.г.д. № 2957/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд за главница в размер на 5 979,03 евро, лихва в размер на 134.32 евро за периода от 09.05.2013 г. до 26.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба касаторът сочи, че подробно е изложил съображения за нищожни клаузи в договорите, които противоречат на З. и на нормите на директива 93/13/Е. във въззивната жалба. Сочи, че на 10.3.2011 г. между С. П. и [фирма], ищец в исковия процес е бил сключен договор за кредит № 0055618 по силата, на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя револвиращ кредит с горна граница/общ кредитен лимит в размер на 5 720 евро. На същата дата били сключени и договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Masercard № 0055618 между С. П. и [фирма] и тристранно споразумение за прехвърляне на кредита между С. П., като картодържател, [фирма] и [фирма] като кредитоиздател. По силата на договора за издаване и ползване на международната кредитна карта на 10.03.2011 г. [фирма] е предоставило на С. П. международна кредитна карта и е открил и водил картова платежна сметка на картодържателя, която обслужва извършените с картата транзакции. Договорът за кредит бил сключен при общи условия. Подробно излага съображения за кредитните лимити и таксите за надвишаване на кредитните лимити. Сочи , че тези клаузи имат характера на неустойка, която е нищожна, защото се начислявала върху капитализирана главница. Върху всяка непогасена вноска се дължи сума в размер на 20,5 % от усвоения кредит, която такса се усвоявала от самия кредит и се начислявала при невнасянето на всяка една минимална погасителна вноска до настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Ответникът бил просрочил 6 вноски, като върху всяка от тях е начислена такса от 20, 5 %, от стойността на кредита, т.е. начислени са общо 123 % от усвоения кредит, която сума се удържа отново под формата на кредит.
В касационната жалба сочи, че окръжният съд обаче е приел, че възражението за нищожност е несвоевременно направено, извън срока за отговор на исковата молба, поради което на основание чл. 133 от ГПК възможността да бъде направена по-късно е преклудирана. Това заключение според касатора не кореспондира с доктрината и установената трайна съдебна практика, според което за нищожността на договор или отделни клаузи от него съдът следи служебно. Счита, че не е сочил нови обстоятелства и не представя нови доказателства, а се позовава на нищожност на клаузи от договор, който изначално е опорочен. Нищожните договори страдат от най-тежките пороци, същите не могат да бъдат санирани и всяко лице по всяко време може да се позове на тяхната нищожност. Относно нищожността по З. такава е и практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ на Съвета, относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в З. с § 13 а от ДР на същия, националния съд е длъжен да разглежда служебно неравноправния характер на договорна клауза когато са налице необходимите правни и фактически обстоятелства.
Сочи обстоятелствата, че на 10.03.2011 г. са сключени договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard/M. G. № 0055618 между касатора П. и [фирма] и тристранно споразумение за прехвърляне на кредит между П. като картодържател, [фирма] и [фирма] като кредитоиздател. По силата на договор за издаване и ползване на международната кредитна карта от 10.3.2011 г. [фирма] е предоставило международна кредитна карта и открива и води картова платежна сметка на картодържателя, която обслужва извършените с картата транзакции. Съгласно чл. 1 от Договора за кредит е предоставил кредит, който се усвоява с кредитна карта.
Подробно описва договора за кредит и общите условия, при които е сключен. Счита, че съгласно уговореното се търси обезвреда за щети за всяка вноска, а не върху глобално забавена сума. Наложената такса касаела всяка вноска, която е забавена до момента на обявяването на дълга за предсрочно изискуем. Кредитът бил възможно да бъде направен предсрочно изискуем от кредитора, при формирана такса 200 % – 300 % върху усвоения кредит. Крайно обременително и в портиворечие с банковия обичай (а ищецът не бил банка), е така начислената сума да се усвоява отново под формата на кредит, към който са приложими други лихви и такси, без да е дадена възможност на страната да погаси таксата с лични средства, т.е. преформулира обезщетението си от такова в нов дълг, без съгласие на длъжника. Следователно клаузата на чл. 9 от договора не отговаряла на изискванията за добросъвестност, нарушавала допустимо и обичайно приетото за такъв тип сделки равновесие в правата и задълженият на страните, в полза на търговеца водел до неоснователно обогатяване, при което страната се обременява с необосновано високо обезщетение за вреди, които не са действителни – чл. 143, т. 5, пр. 1 З.. Затова и същата била нищожна и не би следвало да произведе действие. Всички посочени по-горе съображения за нищожност на отделни клаузи от договора са изложени във въззивната жалба срещу решението на районен съд – [населено място], с което е признато за установено по отношение на ищеца, че съществува вземане в полза на [фирма] по изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Моли да се отмени решението.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Счита, че жалбата е недопустима, а също така и неоснователна. Всички направени възражения относно клаузите в договора за кредит между страните били индивидуално уговорени, тъй като са част от него, а не от Общите условия към договора. Съгласно чл. 146, ал. 1 от З. „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално“. Освен това съгласно чл. 16 от Договора е уговорено индивидуално, а също така не поставя в неравностойно положение касатора спрямо ответника. Счита, че твърдението на касатора – неустойката е неолихвяема сума и на практика при консолидацията й с главния дълг се стига до капитализиране на главницата, което води до анатоцизъм и с недопустимо спрямо българското законодателство, което от своя страна води до нищожност, било неоснователно. В практиката на ВКС, изразена в решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, № 73 от 29.06.2011 г. по т.д. 683/2010 г., I ТО на ВКС, е било прието, че неустойката, уговорена като парична сума за неизпълнение на задължението за плащане на парично задължение, представлява парично задължение, което от своя страна при неизпълнение, води до наличие на обезщетение на основание чл.86 от ЗЗД.
По отношение на нищожността на чл. 9 от договора, счита, че изцяло е в отговорност на неизправния длъжник. Невярно било твърдението, че при този механизъм. Кредиторът можел да формира 200 % до 300 % такса за усвоения кредит. Кредиторът има право да начисли до три такси просрочие.Освен това времето, през която ще се начислява такса просрочие, както и неустойката е поставено изцяло на волята и отговорността на неизправния длъжник.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение като взе предвид данните по делото и доводите на касационния жалбоподател намира следното:
С обжалваното въззивно решение № 130 от 16.04.2015 г. по т.д. 108 / 2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд, съдът е потвърдил решение № 787 от 27.10.2014 г. по гр.д. 3940/13 г., по описа на Пазарджишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че има вземане към С. В. П. за неизпълнение на парично задължение, за което на основание чл. 410 от ГПК от 29.07.2013 г. е издадена заповед по ч.гр.д. 2957/2013 г. по описа на Пазарджишкия районен съд за сумите, както следва: главница в размер на 5 979,03 евро, лихва в размер на 134,32 евро за периода от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г. ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението 26.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът е приел, че между страните [фирма] като кредитодател и С. В. П. като картодържател е сключен договор за кредит № 0055618, по силата, на който е предоставен на кредитолопучателя револвиращ кредит в размер на 5 720 евро. На същата дата 10.3.2011 г. са сключени и договори за издаване и ползване на кредитна карта между ответника и [фирма] и тристранно споразумение за прехвърляне на кредит между ответника С. П. като картодържател [фирма] като картоиздател и [фирма]. Прието е, че кредитът е усвоен и съгласно чл. 16 от договора за кредит, кредитодателят и кредитополучателят изрично се съгласяват, че в случай на неплащане изцяло на шеста поредна месечна погасителна вноска до последно число на месеца, за който се отнася, целият усвоен кредит, включително разсрочените задължения, начислени лихви, такси, комисионни и други такива вноски стават незабавно предсрочно изискуеми и дължими, без да се прекратява договорът и без необходимост от уведомлението от кредитодателя, считано от първо число на следващия месец, а ако този ден е неработен от следващия работен ден. Според съда възражението за нищожност на клаузи от договора за кредит, сключен между страните е направено несвоевременно, извън срока за отговор на исковата молба и на основание чл. 133 от ГПК възможността да се направи по-късно е преклудирана. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 266, ал. 2 и 3 от ГПК изрично са посочени случаите, в които пред въззивната инстанция страните могат за пръв път да твърдят нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, които не са налице в нито една от хипотезите. Срокът за възражения според въззивния съд е съгласно чл. 131, ал. 1 от ГПК – отговорът на исковата молба. ВКС разглеждал и изключения които могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, но направените от ответника П. възражения не били от тях.
Съдът констатира, че с въззивната жалба, касаторът С. В. П. се е позовал на нищожност на договора за кредит съгласно чл. 146, ал. 1 от З. на чл. 16, тъй като поставяла страните в едно неравнопоставено положение, като дава привилегия на кредитополучателя да иска целият кредит включително и разсрочените задължения, ведно с начислените лихви, такси, комисионни и други и била дадена привилегия да се иска целия кредит предсрочно, без уведомление. Неустойката била неолихвяема сума и не можело да се стига до капитализиране на главница. В клаузата на чл. 9 от договора била предвидена дължимост на трета или следваща вноска се дължи сума в размер на 20,5 % от усвоения кредит, която такса се усвоява от самия кредит и се начислява при невнасяне на всяка една минимална погасителна вноска до настъпване предсрочна изискуемост на кредита. Били начислени общо 123 % от усвоения кредит и която сума се удържа отново под формата на кредит. Във въззивната жалба касаторът е посочил, че на основание чл. 146, ал. 1 и 2 вр. 143 т. 5 от З. и директива 93/13/Е ИО на Съвета от 5.3.1993 г. чл. 3, ал. 3 относно неравнопоставените клаузи в потребителските договори, се поставя въпросът за действителността на новата клауза в чл. 9 от договора за кредит.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът С. П. поставя следните въпроси:
1. При наведени възражения за нищожност на договора или клаузи от него както по З., така и по ЗЗД, във въззивната инстанция , следва ли същите да бъдат разгледани от нея и следи ли служебно за нищожността, ? Обуславя достъпа до касационно обжалване с противоречие на задължителната практика на Върховния касационен съд, изразена в Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение№ 178 от 26.02.2015 г. по т.д. 2945/2013 г. на ВКС. Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК – противоречиво разрешаване на посочения въпрос от съдилищата, като представя копия от решение № 1091 от 14.6.2013 г. по гр.д. 1373/13 г. 9 състав на Окръжен съд – Пловдив, определение № 357 от 12.5.2014 г. по ч.пр.д. 771/14 г. на Върховния касационен съд и решение № 31 от 21.2.2014 г. по т.д. 64/13 на Окръжен съд – Добрич.
2. Нищожна ли е клауза в договор за кредит, която кредитодател едностранно е изменил в общите условия и регламентира, че кредитодателят и кредитополучателят изрично приемат и се съгласяват в случай на неплащане изцяло на шеста поредна вноска ,кредит, включително и разсрочени задължения, ведно с начислените лихви, такси, комисионни и други разноски, стават незабавно предсрочно изискуеми и дължими, без да се прекратява договорът и без необходимост от уведомление от кредитодателя?
3. Нищожна ли е клауза, уговорена в договор за кредит между небанкова институция и потребител, с който се уговарят такси и лихви върху неустойка?
4. Нищожна ли е клауза, уговорена в договор за кредит между небанкова институция и потребител, с която се уговаря, че при непогасяването на вноска, се дължи процент от усвоения кредит ?
По отношение на въпрос 1 и останалите въпроси в изложението сочи допълнително основание разрешените от въззивния съд въпроси са били значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК по посочения 1 въпрос, по него и по останалите въпроси сочи, че по въпросите няма задължителна съдебна практика и се налага допускане на касационно обжалване поради необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимото право. В настоящия случай се касаело за спор във връзка с нищожност на клаузи при договори, по които една от страните е потребител. Правната регламентация на тези отношения се съдържала в Закона за защита на потребителите, който е сравнително нов, а относно неравноправните клаузи по смисъла на този закон нямало достатъчно практика на ВКС, която да е задължителна за съдилищата.
По отношение на първия поставен въпрос, както посочи съдът, възраженията за нищожност на договора на основание правата на касатора като потребител, защитени в Закона за защита на потребителите и Директива 93/13 на Е. на Съвета, въззивният съд е разрешил този въпрос, като е приел, че възраженията за нищожност са преклудирани и не могат да се направят за първи път с въззивната жалба. Нормата на чл. 131, ал. 1 от ГПК изисквала ответникът да направи всички възражения в срок с отговора на исковата молба. Така направените възражения са обусловили извода на въззивния съд и са формирали решението му.
Следователно въпросът дали е налице преклудиране на възражението за нищожност на основание чл. 146 от З. и следи ли съдът служебно за нищожност на клаузи в договор за кредит, е процесуалноправният въпрос, разрешен от въззивния съд. Така касаторът е посочил общото основание за достъп до касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочената от касатора задължителна съдебна практика, не касае въпроса за възможността съдът служебно да приложи основанието за нищожност на договора поради наличието на неравноправни клаузи в договор за кредит, който според твърденията на касатора, може да бъде квалифициран като договор за потребителски кредит. Задължителната съдебна практика относно решение № 178 от 26.02.2015 г. по т.д. 2945/13 г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, е формирана на основание разрешаването на правен въпрос за нищожността на клауза за неустойка, поради накърняване на добрите нрави. Действително засяга възражение за нищожност, но липсва пълна идентичност по поставения въпрос. В решението по чл. 290 от ГПК е разгледано възражение за нищожност на неустойка, включена в договор за наем, докато в настоящия случай, се твърди нищожност на клаузи в договор за кредитна карта, сключен при общи условия. Ето защо съдът намира, че липсва задължителна практика по посочения от касатора въпрос. Поради това не е налице допълнителното сочено основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По отношение на допълнително соченото основание по първия поставен въпрос – чл. 280, ал.1 т. 2 от ГПК касаторът не го е установил, тъй като представените решения на Пловдивски окръжен съд и на Районен съд [населено място] не е доказано, че са влезли в законна сила. Само влезли в сила съдебни решения на първоинстанционни и въззивни съдилища могат да установят противоречиво разрешаване на процесуалноправния или материалноправния въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение. Поради това не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК.
По така формулираният първи въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно това следва ли въззивният съд да разгледа възражения за нищожност на договор за кредит, сключен при общи условия между небанкова институция и физическо лице с посочено основание за неравноправен характер на клаузите поради противоречие със Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите когато това възражение е направено за първи път с въззивната жалба, е въпросът, който е разрешен от въззивния съд и е формирал решението на съда. Поради това е установено от касатора общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Този въпрос не е разрешаван от съдилищата и не е създадена задължителна съдебна практика. Липсата на такава практика поражда необходимост от тълкуване, а това формира допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – точно приложение на закона и развитието на правото. Ето защо ще следва да се допусне касационно обжалване по така посочения първи въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК.
По останалите поставени въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Поради това те не са формирали изводите на съда и с посочването им касаторът не установява общо основание за допускане до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК.
С оглед на изложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия
ОПРЕДЕЛИ
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 130 от 16.04.2015 г. по в.т.д. 108/2015 г. Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 787 от 27.10.2014 г. по гр.д. 3940/13 г. на Пазарджишки районен съд, с което е признато за установено по иска на [фирма], [населено място] срещу С. В. П., че по отношение на ответника С. В. П. съществува вземането на [фирма], за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.07.2013 г. по ч.гр.д. 2957/13 г.. по описа на Пазарджишкия районен съд за сумите, както следва: главница в размер на 5 979,03 евро, лихва в размер на 134,32 евро, за периода от 09.05.2013 г. до 08.07.2013 г ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 26.07.2013 г. до окончателното изпълнение на задължението.
УКАЗВА на касатора С. В. П. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 234 лв.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на II ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а ако не се представи документ за внесена държавна такса в срок, да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.