Р Е Ш Е Н И Е
№ 728
гр.София, 22.11.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на двадесети октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря: Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 993/ 2010 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ш. (починал в хода на касационното производство, заместен от правоприемниците си Т. Николова Ш. и Д. Д. В.) и на И. Д. Ш. против въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 762 от 06.02.2007 г. по гр.д.№ 927/ 2006 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Р. районен съд по гр.д.№ 344/ 2004 г., с което е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 07.12.1994 г. в гр. Р. с нотариален акт № 81, т.ІІІ, н.д.№ 1085/ 1994 г. на нотариус при Р. районен съд, с който Н.та С. митрополия в гр. Благоевград при Б. православна църква (Б.) продава на И. Д. Ш. дворно място – имот пл.№ 1039 в кв.79 по плана на гр.Р., с площ 475 кв.м., заедно с построената в дворното място жилищна сграда, за сумата 101 605 лв.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е порочно, тъй като е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Не било спазено изискването за вписване на исковата молба по делото. Делото било разгледано, въпреки че исковата молба е подписана от лице, което няма представителна власт по отношение на Н.та митрополия. От писмените доказателства били направени изводи за факти, които противоречали на правилата на формалната логика. Жалбоподателите считат за доказано, че процесната сделка е била извършена след взето решение за продажба на имота от С. С. на Б., докато негов председател е бил Н.я М. П.. Именно той издал на Д. Ш. валидно пълномощно за извършване на процесната продажба. Касаторите считат за неправилен и извода на съда, че липсва разрешение за продажбата от Архиерейското наместничество. Представени били по делото писма от 05 и от 10.10.1994 г., с които е позволено отчуждаването на имота. Нямало никакви нарушения на Устава на Б. относно процедурата по продажбата. Той не предвиждал компетентност на С. С. по отношение на имоти, собственост на митрополиите, а само за имоти на пряко подчинение на С.а. Поради това касаторите молят обжалваното решение да отменено и да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което този иск да бъде отхвърлен.
Ответникът по касация – Н. митрополия при Б. – оспорва жалбата. Счита че изводите на въззивния съд по същество на спора са правилни и законосъобразни. Заявява, че процесната продажба е извършена в нарушение на Устава на Б., без за извършването й да е взето решение от архиерейското наместничество, което било установено от събраните по делото свидетелски показания. Поддържа, че за осъществяване на сделката Уставът на Б. е изисквал и съгласието на малък състав на С. С., каквото също не е било давано. Поради това счита изводите в обжалваното решение, че сделката е нищожна като противоречаща на закона, за правилни и законосъобразни. Претендира обжалването решение да бъде оставено в сила с присъждане на разноските.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не са били налице доказателства упълномощителят за извършване на процесната продажба – П. – да е бил епархийски архиерей на Н. С. митрополия. Изводът е направен в нарушение на закона, тъй като това е общоизвестен факт. Ищецът е този, който е трябвало да ангажира доказателства за това, че М. П. не е бил легитимен архиерейски наместник към датата на упълномощаването. Като е възложил в тежест на ответника установяването на това обстоятелство, въззивния съд е действал в нарушение на закона. Това налага решението му да бъде отменено, а тъй като не се налага връщането на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, спорът следва да бъде решен по същество от Върховния касационен съд.
На първо място следва да се обсъдят доводите на страните по допустимостта на иска, тъй като ако той е недопустим, то недопустимо би се явило и постановеното по него решение. В такъв случай решението би подлежало на обезсилване, без съдът да има правомощието да разгледа спора по същество.
Ищец по делото е Н. митрополия, представлявана от Н. М. Натанаил. Според касатора – ищец исковата молба е подадена от лице без представителна власт и поради това искът не е допустим. Съдът намира доводът за неоснователен. С представително писмо № 1271/ 09.10.2000 г. на С. С. на Б. е установено, че Н.я М. НАТАНАИЛ И. К. е избран за канонически М. на Н.та епархия на 24.04.1994 г. с всички права и задължения на епархийски архиерей. Писмото не е оспорено като документ, следователно е автентично. То установява изборът на М. Натанаил, а дали този избор е каноничен (обратното твърдят касаторите), съдът няма право да преценява. Съгласно Решение № 5 от 11.VI.1992 г. на КС на РБ по конст. д. № 11/92 г., религиозните общности и институции са отделени от държавата и не се допуска държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационният им живот. След като С. С. на Б. е удостоверил кой е М. на Н.та митрополия, съдът е длъжен да се съобрази с това обстоятелство. Съгласно чл.11 от УБ. М.ът упражнява църковната власт на територията на съответната епархия, а съгласно чл.54 служенето му е пожизнено. С оглед правилата по чл.143 и чл.144 от УБ. следва да се приеме, че той представлява съответната митрополия, а съгласно чл.9 от ЗИ (отм.) следва да се приеме, че уставните представители на изповеданието или неговите поделения се явяват и законни представители на същото при извършване на гражданскоправни волеизявления. Доводите на касаторите, че регистрацията на С. С. е обявена за нищожна с влязло в сила решение на В., са неотносими, тъй като фактът на регистрацията или дерегистрацията на някое ръководство на изповедание няма друго значение, освен декларативно. Не се поставя под съмнение качеството на юридическо лице на Б. като правоприемник на Б. екзархия (решение № 12 от 15.07.2003 г. на Конституционния съд по к.д.№ 3 от 2003 г.), а кой е неин ръководител се определя от вътрешните актове на изповеданието, а не от актовете на държавата по регистриране или дерегистриране на ръководството му.
Неоснователни са и доводите, свързани с вписване на исковата молба. Такова вписване е извършено, макар и не преди даване ход на делото, а в течение на производството по него. Вписването обаче има само оповестително действие и дори да не е извършено, този факт не се отразява на редовността на исковата молба. Постановеното по невписана искова молба решение е валидно и допустимо, а в случая въззивният акт е постановен след вписването, така че не може да има съмнение по отношение на неговата допустимост.
Следователно исковата молба е подписана от лице, което се явява представител на Н. митрополия и е вписана. Така предявеният иск е допустим, съответно допустимо е и постановеното по него съдебно решение.
Разгледан по същество обаче, искът е неоснователен.
Установено е по делото, че с нотариален акт от 17.10.1947 г. Н.та митрополия е призната за собственик на процесния недвижим имот. На 29.10.1994 г. Н.ят епархийски съвет под ръководството на М. П. е взел решение за продажба на църковен недвижим имот в гр. Р.. М. П. е упълномощил иконом Д. Ш. да извърши сделката и на 07.12.1994 г. с нотариален акт № 81, т.ІІІ, н.д.№ 1085/ 1994 г. на нотариус при РС – Р. Н.та митрополия (действаща чрез иконом Д. Ш.) продала на И. Ш. дворно място, съставляващо имот пл.№ 1039 в кв.79 по плана на гр. Р., заедно с построената в него жилищна сграда, за сумата 101 650 лв.
Съгласно чл.143 и чл.144 от УБ. епархийският архиерей е титуляр на йерархическата власт епархията и я управлява сам. Той може да търси съдействието на епархийския съвет, но не е длъжен да стори това. На архиереят принадлежи правото на почин и ръководство във всички области на епархийския живот. Съгласно чл.144 т.19 от устава епархийският архиерей има правото и задължението да внася за разглеждане и епархийския съвет въпроси от ведомството си, по които иска да има мнението на съвета. Касае се обаче само за мнение – съответният М. не е обвързан от него и може да предприеме В.кви действия, свързани с управлението на неговата епархия, включително такива, на които съветът се е противопоставил. Следователно няма значение дали за отчуждаване на конкретен недвижим имот, който съответната епархия притежава, нейният М. е поискал мнение от съвета. Щом това мнение не е задължително за него, щом той може да продаде валидно имота и при отрицателно становище на съвета, то липсата на мнение не може да има значение за действителността на продажбата.
В конкретния случай, с издаването на пълномощно за извършване на продажбата, М. П. е обективирал решението си за продажба на имота и то е валидно, без оглед има ли мнение за сделката от епархийския съвет и какво е неговото съдържание. Доколко М. П. е бил канонично избран, съдът вече изложи съображения, че не може да преценява. Както е посочено и в решение от 22.01.2009 г. на Европейския съд по правата на човека по дело „С. С. на Б. православна църква (М. И.) и др. срещу България по жалби № 412/03 и № 35677/04”, държавата няма право да се разпорежда кое ръководство на Б. е легитимно. При разединение на църквата легитимни са ръководните органи и на двата алтернативни С.а и всеки от тях може валидно да направи изявление, с което да отчужди недвижими имоти на изповеданието. Поради това следва да се приеме, че М. П. към 1994 г е имал представителни права по отношение на Н.та С. митрополия, съответно упълномощеното от него лице да извърши продажбата е действало с надлежно учредена представителна власт, а не при липса на такава.
И доколкото други основания за нищожност на сделката не са релевирани в исковата молба, то предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от спора на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноските по делото, направени във всички редовни и в извънредната инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 762 от 06.02.2007 г. по гр.д.№ 927/ 2006 г.и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. С. митрополия при Б. православна църква, гр.Гоце Д., ул.”Гоце Д.” № 1, представлявана от Н. М. Натанаил, против И. Д. Ш., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Р., ул.”Явор” № 6, Т. Николова Ш., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Р. ул.”Иван В.” № 17 и Д. Д. В., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Благоевград, ж.к.”Струмско-център”, бл.29, ет.6, ап.29 (последните две като правоприемници на починалия в хода на процеса Д. И. Ш.) иск по чл.79 ал.1 от ГПК (отм.) вр. чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД за обявяване за нищожен като противоречащ със закона на договор за продажба на недвижим имот, оформен на 07.12.1994 г. с нотариален акт № 81, т.ІІІ, н.д.№ 1085/ 1994 г. на нотариус при РС – Р., с който Н.та С. митрополия, чрез пълномощника Д. И. Ш., продала на И. Д. Ш. дворно място, съставляващо имот пл.№ 1039 в кв.79 по плана на гр.Р. заедно с построената в него жилищна сграда, за сумата 101 650 лв.
ОСЪЖДА Н. С. митрополия при Б. православна църква, гр.Гоце Д., ул.”Гоце Д.” № 1, представлявана от Н. М. Натанаил, да заплати на И. Д. Ш., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Р., ул.”Явор” № 6, Т. Николова Ш., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Р. ул.”Иван В.” № 17 и Д. Д. В., ЕГН xxxxxxxxxx, гр.Благоевград, ж.к.”Струмско-център”, бл.29, ет.6, ап.29 сумата 922,90 лв (деветстотин двадесет и два лева, деветдесет стотинки) разноски по делото за всички инстанции на основание чл.64 ал.2 от ГПК (отм.).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия И. към решение по гр.д.№ 993/ 2010 г.
Оставам на различно мнение с мнозинството от състава на съда по въпроса за валидността на сделката, която Н.та митрополия оспорва в настоящето производство. По моему тази сделка не е произвела правни последици и искът за установяване на това следваше да бъде уважен, а не отхвърлен.
Б. православна църква е юридическо лице и правоприемник на Б. екзархия, което по българското законодателство се ползва и винаги се е ползвало с определена степен на автономност (чл.2 и чл.5 от ЗИ – отм.). Управлението и представителството на изповеданието е въпрос на неговата вътрешна автономия (чл.9 ал.1 от ЗИ – отм.), като държавата се задоволява да санкционира уставното положение, признавайки възможността уставните представители на изповеданието да го задължават правно в отношенията с държавата и трети лица. Самата религиозна общност, по съответния приемлив за нея начин, е субектът, който определя кой и по какъв ред може да извършва гражданскоправни действия с правни последици за общността.
Когато от името на изповеданието е направено гражданскоправно волеизявление от лице, без представителна власт, за него важат общите правила за действия, извършени от мним представител – чл.42 от ЗЗД. Такава сделка не поражда задължение в правната сфера на мнимо представлявания, без оглед на това дали същата ще бъде разглеждана като висящо недействителна или като валидна, но непораждаща правни последици. За мнимо представляваният, от чието поведение е видно, че няма да потвърди волеизявлението направено от негово име, сделката е като несъществуваща. И тъй като в конкретния случай фактическите твърдения на ищеца включват и това, че волеизявлението за продажбата е направено от М. П., който към датата на извършването му не е бил епархийски архиерей на Н.та митрополия, съдът не може да откаже да разгледа иска на това основание. Не мога да споделя становището на мнозинството от състава, че съдът няма право да проверява дали съответният М. има представителни права за Б.. Тези доводи се базират на мотивите на Решение от 22.01.2009 г. на Европейския съд по правата на човека по дело „С. С. на Б. православна църква (М. И.) и др. срещу България по жалби № 412/03 и № 35677/04”, без да държат сметка за спецификите на производството, в което това решение е постановено. Европейският съд е разгледал спор за това, дали държавата се е намесила във вътрешния живот на изповеданието и като е установил такава намеса е санкционирал Република България за нарушение на чл.9 от ЕКЗПЧОС. Мотивиран е и извод, че при наличие на спор вътре в изповеданието, държавата не е следвало да разрешава административно въпроса кой е канонично избран П. (съответно това важи и за М.ите на Б.). Оттук мнозинството от състава прави извод, че след като е имало спор кой е каноничен М. на Н.та митрополия след април 1994 г., то държавата е длъжна да признае и двамата М.и за канонично избрани. Това може да е вярно само що се отнася до отношенията на изповеданието с държавата и то по въпроса кой трябва да бъде зачитан като негов ръководител. Конкретната хипотеза обаче е друга, тъй като държавата, в лицето на нейната съдебна власт, е сезирана от изповеданието, за да се прецени доколко последиците на сделки с трети лица, извършени от нейно име, я обвързват. В този случай отказът на съда да определи кой е имал представителни права по отношение на Б. или нейните поделения към даден момент, е недопустим. Това означава държавата да абдикира от основното си задължение да осигурява законност под предлог, че не може да се намесва във вътрешните работи на изповеданието. Обаче принципът за ненамеса във вътрешните работи на църквата е едно, а друго е необходимостта да се реши правен спор между църквата и трето лице за валидността на извършените от неин (действителен или мним) представител действия. Европейския съд в решението си от 22.01.2009 г. е намерил (пар.132 от текста на решението), че намесата на държавните власти в спорът за ръководството на Б. православна църква е намеса в организационната автономия на църквата, който не може да се приеме за законен и необходим в едно демократично общество, но не е приел, че държавата не може да преценява доколко гражданскоправните действия на отделни представители на изповеданието го обвързват.
В пар.143 от същото решение Европейският съд отбелязва, „….че през обсъждания период организацията-жалбоподател и тази, ръководена от П. М., са de facto конкурентни структури, В. от които се смята за легитимно въплъщение на Б. православна църква. Нито организацията-жалбоподател, нито привържениците на П. М. са се опитвали да действат като отделно юридическо лице или да съществуват отделно от Ц.. В. от двете групи разглежда Б. православна църква като едно неделимо цяло по закон и канон и търси признаване като нейно единствено легитимно ръководство”. Следователно и решението на Европейския съд изхожда от принципа за неделимост на църквата и върховенството на уставът й. А уставът не позволява повече от един епархийски архиерей да представлява която и да е от митрополиите на Б.. Юридически абсурдно е едно и също юридическо лице, което по устав не може да има повече от един органен представител, да има паралелно съществуващи ръководства, като и двете от тях да са легитимни да го обвързват правно валидно. При отнесен до него спор за правните последици от извършените от паралелните ръководства действия, съдът е изправен пред необходимостта да прецени кой към съответният момент е имал право да обвързва изповеданието със своите волеизявления.
По делото е представено писмо от С. С. при Б. патриаршия, подписано от Б. П. М., което удостоверява, че от 24.04.1994 г. М. на Н.та епархия на Б. е М. Натанаил, следователно от този момент само той е могъл да извърши правновалидни действия от името на Б., включително тези, които са свързани с правни сделки за отчуждаване на вещни права върху недвижим имоти. Към същата дата няма данни такива права да има М. П.. Процесната сделка е извършена въз основа на пълномощно, издадено на 22.11.1994 г. от М. П., т.е. въз основа на изявление на лице, което няма представителни права за Н.та митрополия при Б.. С предявяването на иска отпада В.ква възможност извършеното без представителна власт действие да бъде потвърдено от мнимо представлявания, съответно за ищеца сделката не е породила никакви правни последици. Предявеният иск за установяване на това положение е основателен и следваше да се уважи.
Понеже мнозинството от състава на съда, който разглежда правния спор, достигна до обратен извод, необходимо е излагането на това особено мнение.
Съдия във Върховния касационен съд: