РЕШЕНИЕ
№ 73
София, 21.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 4704/2014 год.
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. Р. от АК Пловдив срещу решение № 196 от 1.4.2014 г по гр.дело № 1158/2013 г на Пловдивски апелативен съд, Първи граждански състав, с което е потвърдено решение № 1417/18.7.2013 г по гр.дело № 2437/12 г по описа на Окръжен съд Пловдив.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Т. А. Б. срещу В. В. К. главен иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД и евентуални такива по чл.93 от ЗЗД и чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД.
В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответницата по касационната жалба В. В. К. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор.Подържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
С определение № 1249 от 12.11.2014 г, постановено по гр.дело № 4704/2014 г, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК поради противоречието му с решение № 134 от 30.12..13 г по т.дело № 34/13 г на ВКС, ТК, Второ Търговско отделение по процесуалноправния въпрос „ длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора”.С посоченото решение № 134 по т.дело № 34/13 г на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна за съдилищата съдебна практика е прието, че мотивите на въззивния съд не могат да се изчерпват само с констатации за правилността на обжалвания акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона.Прието е, че въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, които да изрази писмено в мотивите на решението си.
В този смисъл са и решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС в които са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението.
Настоящият съдебен състав напълно споделя, така цитираната практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, тъй като тя е в пълно съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен предварителен договор, по който ищецът е изпълнил задължението си да заплати дължимото капаро в размер на 500 евро, и в размер на 19 500 евро, която сума е превел с платежно нареждане от 1.2.2012 г в [фирма] по сметка на ответницата.Приел е също, че на 2.7.12 г Б. не се е явил в канцеларията на нотариуса за сключване на окончателен договор.При това положение Б. е неизправна страна по договора.Поради това предявените от него искове по чл.19 ал.3 от ЗЗД и по чл.93 ал.2 предл.2 от ЗЗД и чл.55 ал.1 предл.3 са приети за неоснователни.В разглеждания случай мотивите на въззивния акт се свеждат само до констатация относно правилността на първоинстанционното решение, без да са обсъдени оплакванията във въззивната жалба и без да са изведени самостоятелни правни изводи относно неоснователността на предявените искове.
В противоречие с тази задължителна практика на ВКС, в случая в мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като се сочи и общо препращане към тях.Липсват самостоятелно изложени от съда мотиви по оплакванията във възизвната жалба и доводите на страните.
По основателността на касационната жалба.
Оплакванията в същата са основателни по следните съображения :
Предявени са главен иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД и евентуални такива по чл.93 от ЗЗД и чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД.
Установено е по делото, че ищецът Т. Б. и ответницата В. К. са сключили предварителен договор от 26.1.2012 г за покупка на недвижим имот-самостоятелен обект с идентификатор 56784.506.557.1.12, представляващ апартамент М, находящ се на [улица], ет., с площ от 82, 03 кв.м, ведно с изба № , с площ от 3, 72 кв.м.По силата на договора ответницата е поела задължение да продаде на ищеца собствения си апартамент, описан по-горе за сумата 53 300 евро.Ищецът се е задължил да изплати продажната цена по следната схема : капаро в размер на 500 евро, платено при сключване на предварителния договор ; капаро в размер на 19 500 евро в срок до 1.2.2012 г по банкова сметка на продавачката в [фирма] ; сумата 11 000 евро в срок до 1 година от подписване на нотариалния акт за продажба ; сумата 11 000 евро в срок до две години от подписване на нотариалния акт за продажба и сумата 11 000 евро в срок до три години от подписване на нотариалния акт за продажба.Предвид факта, че върху продавания имот е имало вписана договорна ипотека страните са уговорили, че ще пристъпят към сключване на окончателния договор след представяне от страна на продавачката на удостоверение за тежести от Службата по вписване [населено място] към АП, от което да е видно, че ипотеката е заличена.
Срокът за сключване на окончателен договор е определен до 30.6.2012 г.Страните са уговорили, че в случай, че до 30.6.12 г не сключат окончателен договор, то на 30.6.12 г в 11 ч ще се явят в кантората на нотариус М. С. за изповядване на сделката.Уговорили са, че в задълженията на продавачката да прехвърли имота се включва като неразделна част и задължението й по т.3 от договора да осигури продаваемия имот чист от тежести и възбрани, като при наличие на тежести купувачът има правото едностранно да развали договора.Установено е, че в определения в договора срок до 1.2.12 г купувачът е превел на продавачката остатъка от капарото в размер на 19 500 евро по нейна сметка в [фирма], с цел същата да погаси задължението си към банката, а последната да заличи ипотеката.
Действително страните са уговорили срокът за сключване на окончателен договор да бъде до 30.6.2012 г след представяне от страна на продавачката на удостоверение за тежести от Службата по вписванията за удостоверяване на обстоятелството, че ипотеката върху имота е заличена и върху имота няма други тежести. /т.3 от предварителния договор/. Следователно изпълнението на това задължение от страна на обещателката е основание за явяването на купувача за сключване на окончателен договор.Установено е от доказателствата по делото, че до 30.6.12 г ответницата не е уведомила купувача за изпълнението на това свое задължение и тъй като датата 30.6.12 г се явява неработен ден, в първия работен ден-2.7.12 г К. се е явила пред нотариус С. и възползвайки се от неявяването на купувача на тази дата е направила изявление за прекратяване действието на договора.Тези действия на обещателката сочат на недобросъвестно поведение.
Ищецът-купувач от своя страна е добросъвестен и е материално-правно легитимиран да иска обявяване на предварителния договор за окончателен по съдебен ред, тъй като е изпълнил изцяло своето задължението и е готов да изпълни останалата част, чието изпълнение е отложено за момента на сключване на договора.Следва да се отбележи, че позицията на ВКС, залегнала в задължителните мотиви на Решение Nо 28 от 01.07.2011 година по т.д. Nо 207/2010 година на ВКС-ТК , 2 отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е че дори „неизпълнението на задължение по предварителен договор и неизправността на ищеца-купувач не е пречка за упражняване на преобразуващото му право чрез конститутивния иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД, щом предварителният договор, съдържащ уговорка за всички съществени условия на окончателния, валидно обвързва страните и не е развален или прекратен“. Ако според предварителния договор ищецът /купувач/ следва да изпълни насрещно задължение при сключването на окончателния договор, съдът в производството по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД , има уредената от законодателя възможност да постановява решение ,с което замества окончателния договор под условието, че ищецът-купувач също да изпълни задълженията си в един кратък срок- двуседмичен срок от влизане на съдебното решение в сила – чл.362, ал.1 ГПК.
В случая към момента на сключване на окончателния договор купувачът е изпълнил точно и в срок задълженията си, не е дължал друга престация която да препятства сключване на окончателната сделка и е изявил готовност за закупуване на имота.
Ответната страна-обещател недобросъвестно не е преодоляла всички онези изисквания, зависещи от волята й, свързани с нейното съдействие да предостави своевременно доказателства за заличаване на законната ипотека.Именно посредством представянето на това доказателство обещателката е следвало да удостовери пред купувача готовността си за сключване на окончателен договор.Наличието на готовност от страна на обещателката за изпълнение на поетото от нея насрещно задължение по чл.3 от договора, преди настъпването на падежа-30.6.12 г и уведомяването на купувача за това представлява недобросъвестно упражняване на права. Поради това следва да се приеме, че ответницата неоснователно отказва доброволно изпълнение на поетото задължение, като сама допринася за неосъществяването на дължимия резултат, когато изпълнението е реално осъществимо.Направеното от ответницата изявление за разваляне на договора не е произвело ефект. Отказът й от договора е лишен от основание по чл. 87, ал. 2 или чл. 89 от ЗЗД и не е произвел прекратително действие.
Въззивното решение се явява неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което предявеният иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД бъде уважен.
Евентуалните искове не подлежат на разглеждане, тъй като не се е осъществило вътрешно процесуалното условие за това.
Предвид изхода на спора ответницата дължи на ищеца направените от него разноски за всички инстанции в размер на 8079, 51 лв.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 196 от 1.4.2014 г по гр.дело № 1158/2013 г на Пловдивски апелативен съд, Първи граждански състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОБЯВЯВА ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН на основание чл.19 ал.3 от ЗЗД сключения на 26.1.2012 г предварителен договор, съгласно който В. В. К. продава на Т. А. Б. самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.506.557.1.12 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48 от 3.6.2009 г на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния обект в сграда-заповед № КД-14-16-1261 от 14.10.09 г на началника на СГКК Пловдив, с адрес на имота : [населено място], [улица], ет., представляващ апартамент М, с предназначение на самостоятелния обект : жилище, брой нива на обекта-1, с площ от 82, 03 кв.м, с прилежащи части 6, 177 % ид.части от общите части на сградата, при съседи на самостоятелни обекти в сградата : на същия етаж : 56784.506.557.1.13, под обекта -56784.506.557.1.11, 56784.506.557.1.10, над обекта-няма, ведно с изба № , с площ по документи за собственост от 3, 72 кв.м, разположена на кота- 2, 70, при граници : изба , изба и коридор, ведно с 0, 280 % ид.части от общите части на жилищната сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.506.557 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], която сграда е построена и въведена в експлоатация, съгласно удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж четвърта категория № 95 от 10.11.09 г на [община], район „С.” в дворно място, съставляващо съгласно нотариален акт № т. дело № г на СВ Пловдив, с административен адрес : [улица], с площ от 356 кв.м. ПРИ УСЛОВИЕ, че Т. А. Б. заплати на В. В. К. сумата 33 000 евро в двуседмичен срок от днес.
ОСЪЖДА Т. А. Б. да заплати по сметка на [община] сумата 2591, 47 лв местен данък , а по сметка на ВКС такса по прехвърляне на имота в размер на 737, 82 лв, за които суми служебно да се впише възбрана върху имота на основание чл.298 ал.2 от ГПК.
ОСЪЖДА В. В. К. да заплати на Т. А. Б. на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски за всички инстанции, съгласно представени три броя списъци почл.80 от ГПК в размер на 8079, 51 лв.
Препис от решението да се издаде на ищеца Т. А. Б. след представяне на документ за внасяне на определената в полза на Върховния касационен съд такса, както и на удостоверение от Данъчна Служба и [община] че са заплатени данъците и другите задължения на ответницата към държавата и общината.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.