О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
гр. София, 28.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1000 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 19.03.2010 год. по гр. д. № 2753/2009 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 15.07.2009 год. по гр. д. № 7262/2004 год. на Пловдивския районен съд и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил предявения иск за допускане на делба на имот, представляващ търговски обект – заведение, разположен на партерния и сутеренния /избения/ етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в дворно място в[населено място], [улица], представляващо УПИ ХІ – 604 в кв. 140 по плана на кв. „Б. з.” –[населено място], ведно с обслужващите сервизни помещения, ведно с ? ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, който имот е представлявал две дюкянски помещения и мазе. В тежест на ищците са възложени и направените от ответниците съдебни разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците В. А. П., А. А. Л., П. А. П., Г. П. Ш., П. Г. Ш., В. Г. К., П. Т. П., К. П. Р., Т. П. П., Т. М. С., Л. М. Г., И. И. С., Й. С. Х., Д. С. С., А. Д. С., М. Р. Ж. и А. Р. Ч., чрез пълномощника им адвокат В. Д.-Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане на спора от друг въззивен състав, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че по релевантния за извода на съда материалноправен въпрос в чие лице е настъпило възстановяването на собствеността върху спорния имот с оглед отчуждаването му през 1948 год. от общия на страните наследодател С. Ж., починал през 1961 год., и вещнопрехвърлителното действие на последващия договор за покупко-продажба от 1955 год., въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика – решение № 770а/96 год. на петчленен състав на ВКС, решение № 766/96 год. на петчленен състав на ВКС, в първото от които е прието, че ако сделките, сключени след отчуждаването на имота по ЗОЕГПНС, не са породили правно действие, това значи, че имотът не е излизал от патримониума на държавата, поради което и собствеността се възстановява на бившия собственик, от който е бил отчужден имота. Касаторите се позовават и на решение № 1333 по гр. д. № 4587/2007 год. на ВКС, в противоречие с което считат произнасянето на въззивния съд по въпроса за предпоставките за допускане на делба на имот, отчужден по ЗОЕГПНС, както и на решение на ВКС № 960 от 18.01.2007 год. по гр. д. № 1351/2004 год. на ІV г. о. по въпроса за действието на договора по отношение на дюкянските помещения и избените помещения под тях, като въззивният съд не е отчел обстоятелството, че към този момент прехвърлителят не е бил собственик на спорните имоти. Освен това се поддържа противоречиво произнасяне в обжалваното решение и по въпроса за наличие на една от предпоставките за възстановяване на собствеността – имотът да съществува до размерите, в които е бил отчужден, като се позовават и на решение № 1656 от 7.05.96 год. по гр. д. № 2350/95 год. на ІV г. о. на ВКС, както и на ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВС.
Ответниците Г. Р. Ж. и С. Р. Ж., чрез адвокат Н. А., поддържат становище за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно считат жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че не е настъпил реституционния ефект по ЗВСВОНИ в полза на наследниците на С. Ж., тъй като имотът не съществува реално във вида и размерите, в които е бил отчужден от него през 1948 год., като е обосновал този извод със заключението на техническата експертиза. Освен това, дори и да се приеме, че е налице възстановяване на собствеността върху него, съдът приел, че то е настъпило само по отношение на приобретателите по договора с наследодателя С. Ж., обявен за окончателен с решението от 12.11.56 год. по гр. д. № 1132/56 год. – Г. и С. Р. Ж., купувачи по него на двуетажното масивно здание с дюкяни, застроено на 145 кв. м. с двор, част от което е процесният имот, чиято съсобственост по наследство и реституция се претендира от касаторите, ищци. С оглед на тези съображения, въззивният съд приел, че не е налице съсобственост между страните и отхвърлил иска за делба на имота.
Следователно, произнасянето по въпроса за наличието на една от предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ е обусловило решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на поддържаното от ищците основание за наличие на съсобственост между наследниците на починалия през 1961 год. С. Д. Ж., от който спорният недвижим имот е бил отчужден през 1948 год. Съдът е приел, че според заключението на техническата експертиза имотът не е в този вид, в който е бил одържавен, с оглед извършеното преустройство в него, в резултат на установените от вещото лице строителни работи. Произнасянето по този материалноправен въпрос е в противоречие с разясненията, дадени в мотивите на т. А.1 от ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВС, където е прието, че реституционният закон не поставя условието предназначението на имотите да е същото, каквото е било при одържавяването. Разяснено е, че „необходимото и достатъчно изискване е имотите да са налице, да съществуват реално като обекти на собственост до размерите, в които са били отчуждени, а извършените промени в тях, свързани с функционалното им предназначение, са без правно значение за действието на реституцията”, като в случаите на извършено преустройство, свързано с вида или предназначението на имота, при което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяването. Прието е още, че „вътрешните преустройства, колкото и значителни по обем да са, не водят до създаване на нов обект на собствеността”. С оглед на тези съображения, настоящата инстанция намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпроса дали отчужденият имот реално съществува до размерите, в които е бил към 1948 год., признасянето на въззивния съд е в противоречие на задължителната съдебна практика.
По вторият въпрос, обусловил направения извод на въззивния съд за липса на съсобственост между наследниците на общия наследодател, при евентуалност на произнасянето – относно настъпване на реституционния ефект в лицето на купувачите по предварителния договор за покупко-продажба, обявен за окончателен със съдебното решение от 1956 год., произнасянето на съда е в смисъл на зачитане на прехвърлителното действие на договора. То не бележи противоречиво произнасяне с представеното решение № 770-а от 1996 год. на петчленния състав на ВКС, тъй като в него е прието, че ако сделките, сключени след отчуждаването на имота по ЗОЕГПНС, не са породили действие, имотът не е излизал от патримониума на държавата, поради което и собствеността е била възстановена на бившия собственик, от който имотът е бил отчужден. В настоящия случай въззивният съд е приел, че сделката е породила своето прехвърлително действие, а оплакването против този извод представлява касационно основание за неправилността на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не е основание за допускане на касацията. Другите решения от представената съдебна практика също са неотносими към поставения въпрос, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
Произнасянето по въпроса относно лицата, в чиято полза е настъпило възстановяването на собствеността при наличие на предпоставките на чл. 1, ал. 1 З., е обусловило извода за липса на твърдяната съсобственост между наследниците на общия наследодател, а с това и изхода на спора по иска за съдебна делба. По този въпрос произнасянето е по релевираното от ответниците възражение срещу предявения иск, поради което и ще подлежи на обсъждане при касационното разглеждане на делото, с оглед на обусловеността му от произнасянето по въпроса за наличие на предпоставките за настъпване на реституционния ефект по отношение на отчуждения през 1948 год. имот, по който настоящият състав намира произнасянето в обжалваното решение да е в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВС. Поради това намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 383 от 19.03.2010 год. по гр. д. № 2753/2009 год. по описа на Пловдивския окръжен съд по подадената от ищците, чрез адв. В. Д.-Г., касационна жалба против него.
Указва на касаторите В. А. П., А. А. Л., П. А. П., Г. П. Ш., П. Г. Ш., В. Г. К., П. Т. П., К. П. Р., Т. П. П., Т. М. С., Л. М. Г., И. И. С., Й. С. Х., Д. С. С., А. Д. С., М. Р. Ж. и А. Р. Ч., чрез пълномощника им адвокат В. Д.-Г., да внесат в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 50 лв. по сметката на ВКС и представят квитанция за това.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на Председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: