2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
гр. София, 20.09.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2176 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на А. Д. против решение № 37/15.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 21/2018 г. от състав на Окръжен съд – Търговище.
Ответникът В. Л. И. оспорва жалбата с писмен отговор, а останалите ответници по нея не са представили отговори.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел за неоснователни субективно съединените искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че договорът за заем е реален договор, и се счита за сключен от момента, в който заемодателят предаде, а заемодателят получи заетата сума, т.е. за да породи договора за заем своите правни последици, сумата следва да бъде предадена на заемателя. Прието е, че в тежест на ищеца е да докаже съществуването на договора за заем, тъй като той търси изпълнение по него. Посочено е, че в исковата молба ищецът твърди, че в договора, обективиран в приложения нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, се съдържа израза „предоставя на заемателите сумата”, от което ищецът твърди, че следва извод, че това действие се извършва при подписване на договора и представлява доказателство за реално предаване на сумата по договора. Съдът е приел, че договорът за заем е реален, поради което за валидността му е достатъчно да е налице разписка, изхождаща от задълженото лице, удостоверяваща получаването на сумата, а формулировката, „предоставя” в договора , не удостоверява реално предаване на сумата, още повече, че в самия акт няма насрещно изявление от заемателите, че са получили сумата по договора за заем. Прието е, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Пприето е също така, че само по себе си учредяването на договорна ипотека в обезпечение на заемно задължение, не доказва предаването на парите в собственост на заемополучателя, съответно съществуването на договор за заем, тъй като ипотеката може валидно да обезпечи и едно бъдещо задължение по договор за кредит. Обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД. Тъй като тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него съдът е приел липсата на сключен договор за заем, като е приел, че от страна на ищеца не са посочени никакви доказателства в тази насока. Освен горното, въззивният съд е приел, че не е доказано от страна на ищеца, сключен между него и конкретно В. Л. И. договор за заем, като е приел от приложеното към нотариалната преписка пълномощно, че В. Л. И. не е давал мандат на И. Ц. да сключва от негово име и за негова сметка договор за заем, още по-малко да получава суми по такъв договор.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Първия правен въпрос е, при направено от страните по договор за заем, че заемодателят предоставя на заемополучателят сума в определен размер, следва ли да се приеме, че е налице свидетелствуващо изявление на страните, че сумата е предадена. Твърди се, че съдът се е произнесъл по този правен въпрос при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Съдът е отговорил отрицателно на този въпрос, като с решение № 235/2016 г. по гр.д.№ 1362/2016 г. на ІV гр.отд. на ВКС, решение №379/2013 г. по гр.д.№ 171/2012 г. на ІV гр.отд. на ВКС /цитирани от касатора/, разрешението на този правен въпрос е различно, т.е. даден е положителен отговор на този правен въпрос.
Предвид изложеното, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне, като на касатора се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 1084 лева.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 37/15.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 21/2018 г. от състав на Окръжен съд – Търговище.
Указва на касатора да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1084 лева, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.