Р Е Ш Е Н И Е
№ 74
София, 04 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на трети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар: Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 2359/2013 година
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ж. С. Ж. срещу решение № 153/11.11.2013 г. на Апелативен съд – Варна, по ВНОХД № 229/2013 г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 15/19.06.2013 г., постановена по НОХД № 233/2013 г. от Окръжен съд – Шумен.
Изводимо от съдържанието на саморъчно изготвените жалба и писмено становище, подсъдимият Ж. оспорва процесуалната екзактност на проведената диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК с твърдения, че се страхувал „да не му дадат огромна присъда за грабежи, които не може да се каже, че е извършил”. Прави искане да се върне делото или да се „намали присъдата”.
В съдебното заседание пред Върховният касационен съд подсъдимият Ж. не се явява, редовно призован чрез администрацията на Затвора – [населено място]. Призовката е върната с отбелязване, че не желае да вземе лично участие в касационното производство.
Процесуалният представител на подсъдимия Ж. поддържа жалбата, като счита че наложеното наказание на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 55 от НК.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена присъдата на Окръжен съд – Шумен, с която подсъдимият Ж. Ж. е бил признат за виновен и осъден, както следва :
– за това, че в периода 31.05.2012 г.- 22.06.2012 г. сам и в съучастие като съизвършител с А. Я. е извършил престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2, във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 29 от НК, за което при условията на чл. 58а, ал.1 от НК му е наложено наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода;
– за това, че на 31.05. 2012 г. е извършил престъпление по чл. 330, ал.1 , за което при условията на чл. 58а, ал.1 му е наложено наказание от две години лишаване от свобода ;
– на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо наказание, а именно три години и четири месеца лишаване от свобода. Приложена е и разпоредбата на чл. 70, ал. 7 от НК.
Жалбата е неоснователна.
І. Производството по делото пред първата инстанция е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като преди да започне съдебното следствие по общия ред подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Няма данни подсъдимият Ж. да е бил манипулиран. Същият е бил надлежно защитаван от назначения му защитник. В съдебното заседание съдът е разяснил на подсъдимия Ж. правата му по чл. 371 от НПК и го е уведомил, че съответните доказателства от досъдебното производство и самопризнанието му ще се ползват при постановяване на присъдата.
Не се оправдава от данните по делото възражението, че изготвените съдебнопсихиатрични експертизи в хода на досъдебното производство не дават вярно заключение за неговото психично състояние. Назначени са две съдебнопсихиатрични експертизи. При първата експертиза освидетелстването е извършено при амбулаторни условия, като експертите са заключили, че Ж. е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си. Могъл е да възприема и запаметява фактите и обстоятелствата по време на деянието, както и да ги възпроизвежда. Експертите са заключили, че се налага допълнителна експертиза.
Назначена е комплексна съдебнопсихиатрична експертиза, като изследването е извършено при стационарни условия за периода от 09.07.2012г. до 30.07.2012 г. Експертите са заключили, че Ж. не страда от психично заболяване, отговарящо на критериите за продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието по смисъла на НК. Към момента на извършване на деянието и към момента на освидетелстване Ж. е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си. Същият е в състояние да възприема правилно фактите и обстоятелствата, които имат значение за делото, да ги запаметява и да дава достоверни обяснения по делото в качеството на обвиняем.
Така изготвените експертни заключения не са давали основание съдът да приеме, че са налице предпоставките на чл. 153 от НПК и да назначава повторна или допълнителна експертиза, съответно да откаже провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Нещо повече, след внасянето на обвинителния акт в съда подсъдимият Ж. е направил искане за промяна на мярката за неотклонение „задържане под стража”. В производството, проведено по реда на чл. 256, ал.3 от НПК, е представена медицинска справка, отразила резултатите от извършен преглед от лекар – психиатър, които не се различават от направените изводи в заключенията на двете експертизи.
На следващо място, вярна е констатацията на предходните инстанции, че признанието на подсъдимия Ж. е подкрепено от данните, изводими от останалите доказателствени източници – показанията на свидетелите И., К., Д., В. Г., данните, изводими от протоколите за оглед, претърсване и изземване, експертното заключение по извършената ДНК – експертиза, писмените данни. Иначе казано, обстоятелствата от предмета на доказване са установени не само от самопризнанието на подсъдимия Ж., но и от останалата доказателствена съвкупност, поради което и доводът за недоказаност на обвинението е лишен от основание.
Отразените възражения в писмената защита на подсъдимия Ж., свързани с прекратяването на наказателното производство от прокурора, водено срещу лицето И. Н. И. за престъпление по чл. 215 от НК, както и изразеното становище, че срещу това лице не са повдигнати обвинения за извършени други престъпления, са неоснователни. Коментираните обстоятелства нямат отношение към осъждането на подсъдимия Ж. и не ограничават процесуалните му права в рамките на настоящия съдебен процес.
Обобщено, подсъдимият Ж. е заявил искането си за провеждане на процедурата по чл. 372, ал. 2 от НПК, което е изключило възможността за оспорване на изложените в обвинителния акт съставомерни факти, обуславящи правна квалификация по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ВКС т.д. № 1/2008 г., НК, когато подсъдимият доброволно и съзнателно е пожелал разглеждане на делото по реда на чл. 373, ал.2 от НПК, той „сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение, и да претендира обезпечаването им чрез доказателствени искания”.
Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание.
Защитата на подсъдимия поддържа искането си за приложение на чл. 55 от НК, позовавайки се на направеното от подсъдимия самопризнание и данните за неговото здравословно състояние.
Тези обстоятелства са взети предвид от предходните инстанции при конкретизацията на обема от наказателна принуда. Наложеното наказание е в законоустановения минимум – пет години лишаване от свобода, като след редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК за изтърпяване е определено наказание в размер на три години и четири месеца лишаване от свобода. Посочените обстоятелства от защитата не покриват критериите на чл. 55 от НК – изключителност и многобройност. Освен това, макар и да не е приложена разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55 от НК, в крайна сметка наказанието на подсъдимия е определено значително под законоустановения минимум.
Няма основание за по-нататъшна корекция на санкцията, защото извършеното се отличава с висока степен на обществена опасност. Извършени са два грабежа и макар стойността на отнетото имущество да не е значителна, то изпълнителската дейност се отличава с особена дързост – нападенията са извършени на бензиностанции, в един от грабежите при упражняване на принудата е използвано оръжие (макар и газово). Престъплението, предмет на настоящето дело, е извършено в изпитателният срок, определен му по чл. 70, ал. 6 във вр. с ал.1 от НК. Всички тези данни разкриват, че прилаганите до този момент наказателни санкции не са въздействали възпитателно и поправително върху подсъдимия.
Конкретният размер на наложеното наказание лишаване от свобода съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на генералната превенция, поради което и настоящият състав не намира основание за намеса в исканата от подсъдимия посока.
В касационната жалба, а и в съдебното заседание, не се поддържат конкретни доводи срещу осъждането по второто обвинение, поради което Върховният касационен съд с оглед ограниченията, предвидени разпоредбата на чл. 347, ал.1 от НПК, не дължи произнасяне.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 153/11.11.2013 г., постановено по ВНОХД № 229/2013 г. от Апелативен съд – Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.